Дневникът на един селски свещеник
Жорж Бернанос
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаЧисто нова, неизползвана.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоСофия - С. А
- Град на издаванеСофия
- Година2009 г.
- ЕзикБългарски
- Страници228
- КорициМеки
- Категория
"Би следвало да внимаваме..... Посредственият е дяволска уловка. Посредствеността е прекалено сложна за нас
- тя е Божия работа... Ами ако Иисус Христос ви очаква именно в образа на един от неудачниците,
които презирате, тъй като, с изключение на греха,
Той поема върху себе си и освещава цялата ни нищета?"
Жорж Бернанос "Дневникът...", 1936 год.
Въпреки че първият роман на Жорж Бернанос "Под слънцето на сатаната" - 1926 год. (на български: София С.А., 2005) притежава по-завладяващ и привлекателен за широката публика сюжет, според немалко авторитетни оценки "Дневникът на един селски свещеник" е шедьовърът на Бернанос. Романът се появява през 1936 г. и донася на автора си Голямата награда за литература на Френската академия. Също като "Под слънцето на сатаната", той е филмиран - режисьор Робер Бресон, две награди във Венеция през 1951 год.
Двата споменати романа на Бернанос си приличат в много отношения. С излизането на "Дневникът..." проличава склонността на автора да пише за подобни герои, които поставя в различни обстоятелства. Оригинален прийом, който извежда героите и събитията от рамките на една книга и придава на персонажите и на обстоятелствата значение по-близко до действителността. Отец Донисан от "Под слънцето..." и младият свещеник от "Дневникът..." си приличат, както по своя живот, така и по своята смърт; пр謬личат си и с външната незабележимост, и с неизчерпаемия вътрешен живот на вярата. И в двата случая присъства духовен наставник и бива заплащана всекидневно и невидимо цената на ученичеството и светостта. Отец Донисан умира докато изповядва, "заслушан в гласа на чадата си", "като страж, убит от упор в будката си". Тъжният на вид свещеник от "Дневникът..." завършва своя живот изповядвайки, че "всичко е благодат".
Вероятно най-съществената разлика между двата романа е в посоката на разглеждане. "Под слънцето на сатаната" показва как изглежда в очите на света един неизвестен селски свещеник, стъпил невидимо за околните на пътя на светостта. "Дневникът...." ни предлага да видим същия свят, или по-точно подобни по значение обстоятелства, през очите на освещаващия се герой. В този смисъл двата романа се допълват, и ако единият от тях е успял да предизвика интерес, то неговото пълно разбиране изисква непременно запознаване с другия.
Както по-голямата част от прозата на Бернанос, и "Дневни¬кът..." бива определян като религиозно произведение, но в него не става нищо свръхестествено, дори нищо необичайно. В обстоятелствата от живота и смъртта на амбрикурския свещеник, в дългите монолози на неговия наставник от Торси, в про¬ник¬но¬ве¬ни¬те страници от дневника няма нищо необяснимо по естествен начин. Всички те обаче създават пласт от дискретни значения, свидетелстващи, че чудото е обичайно, че "светостта не е възвишена", че в привидното мълчание на събитията съществува незримо Присъствие и зад профанната страна на ставащото прозира Нечия ненатраплива благонамереност, която променя смисъла на всекидневните неща и предоставя дори свободата да бъда приета или отхвърлена. "Един Бог, добил човешки образ... рискува да остବне незабелязан" - казва свещеникът на Торси. И героите на Берна¬нос - свидетели на този Бог, не могат да правят изключение. По думите на митр. Антоний Сурожки: "В света Църквата трябва да бъде безсилна като самия Бог". Може би само търпението на верните (Откр.14:12) и надеждата, която не може да бъде излъгана или отнета, свидетелстват, че зад тях стои нещо повече от психологически фактори. Ежедневното чудо на въплъщението и величието на Бога в светците му е специфично християнско богатство. В този смисъл "Дневникът..." е по-скоро християнски, отколкото религиозен роман. Тук, както и на други места у Бер¬нанос, духовното е до такава степен обвързано с естествени и прости неща, че дава възможност на Емануел Муние да определи създаваното от него като "свръх исторически натурализъм". Поради същата особеност обаче, поради вътрешния характер на връзката между обичайно, съкровено и откровено, духовното значение на ставащото може да остане изцяло незабелязано от онзи, който не е склонен да го приеме. Тогава от романа остават поредица тривиални случки и скучни описания, рисуващи съдбата на обикновени неудачници. И тази двузначност на възприемането не може да бъде избегната, защото произтича не от особен художествен похват на Бернанос, а от духовния смисъл на самата реалност. Изглежда, че това е схванато и във филма на Робер Бресон. Заснет с н嬬професионални актьори и жив звук, той бива приет хладно от критиката, като самоцелен и несполучлив експеримент, но Анд¬рей Тарковски го поставя между 10-те филма на всички времена.
Дълбоката връзка на християнския дух с реализма в творби като "Дневникът..." е забелязана отдавна. В произведенията на автори от различни християнски изповедания - като митр. Антоний Сурожки, Диоклийски митр. Калистос, Габриел Марсел - могат да се открият примери и цитати от творби на Бернанос. Ханс Урс фон Балтазар му посвещава специална книга: Gelebte Kirche - Bernanos. Johannes Verlag Einsiedeln.
Как би могло да изглежда едно пропито с аскеза християнско свидетелство в съвременния свят? И как би могло да бъде забелязано и разпознато?
Благодатта, която живее в делата на хора като свещеника на Амбрикур се предоставя като самите им дела - съвършено безоснователно (и затова незабележимо), изцяло отделяйки се, по думите на св. Максим Изповедник, от предоставеното, за да го превърне в истински безрезервен дар. Богът, комуто служи ам¬бри¬кур¬ският свещеник, не принуждава никого да Му вярва, нито със силата, нито с безсилието Си. На Негова страна няма необорими доводи и поразяващи чудеса.
И като че ли все пак в романа е загатнат общодостъпен път до неизчерпаемия смисъл на привичното, един начин безличните факти да възстановят значението си на дар, обичайните об¬сто¬ятел¬с¬тва да станат персонална покана, а безпомощните страдания да се превърнат в свободно дело (Иоан 10:17). Дарът, и то точно най-безрезервният и безкористен дар, не може да бъде предоставен без да бъде приет - и това може би е най-важното послание на Бернанос. От тъжния му герой в расо може да се разбере, че както и да наричаме онова, което търсим, то не може да мине без благодарност, която обвързва нас, обикновените неща наоколо и Създателя. Този род благодарност дава на свещеника сили да изведе графинята от капана на обидата и омразата, да отговаря като "недостоен служител на могъщ господар", дарява му свободата да се радва истински на пътуването с мотоциклета - без завист и без презрение, както и да каже, умирайки от рак без да успее да се причасти: "Няма значение. Всичко е благодат" (Предговор на редактора Михаил Шиндаров)
- тя е Божия работа... Ами ако Иисус Христос ви очаква именно в образа на един от неудачниците,
които презирате, тъй като, с изключение на греха,
Той поема върху себе си и освещава цялата ни нищета?"
Жорж Бернанос "Дневникът...", 1936 год.
Въпреки че първият роман на Жорж Бернанос "Под слънцето на сатаната" - 1926 год. (на български: София С.А., 2005) притежава по-завладяващ и привлекателен за широката публика сюжет, според немалко авторитетни оценки "Дневникът на един селски свещеник" е шедьовърът на Бернанос. Романът се появява през 1936 г. и донася на автора си Голямата награда за литература на Френската академия. Също като "Под слънцето на сатаната", той е филмиран - режисьор Робер Бресон, две награди във Венеция през 1951 год.
Двата споменати романа на Бернанос си приличат в много отношения. С излизането на "Дневникът..." проличава склонността на автора да пише за подобни герои, които поставя в различни обстоятелства. Оригинален прийом, който извежда героите и събитията от рамките на една книга и придава на персонажите и на обстоятелствата значение по-близко до действителността. Отец Донисан от "Под слънцето..." и младият свещеник от "Дневникът..." си приличат, както по своя живот, така и по своята смърт; пр謬личат си и с външната незабележимост, и с неизчерпаемия вътрешен живот на вярата. И в двата случая присъства духовен наставник и бива заплащана всекидневно и невидимо цената на ученичеството и светостта. Отец Донисан умира докато изповядва, "заслушан в гласа на чадата си", "като страж, убит от упор в будката си". Тъжният на вид свещеник от "Дневникът..." завършва своя живот изповядвайки, че "всичко е благодат".
Вероятно най-съществената разлика между двата романа е в посоката на разглеждане. "Под слънцето на сатаната" показва как изглежда в очите на света един неизвестен селски свещеник, стъпил невидимо за околните на пътя на светостта. "Дневникът...." ни предлага да видим същия свят, или по-точно подобни по значение обстоятелства, през очите на освещаващия се герой. В този смисъл двата романа се допълват, и ако единият от тях е успял да предизвика интерес, то неговото пълно разбиране изисква непременно запознаване с другия.
Както по-голямата част от прозата на Бернанос, и "Дневни¬кът..." бива определян като религиозно произведение, но в него не става нищо свръхестествено, дори нищо необичайно. В обстоятелствата от живота и смъртта на амбрикурския свещеник, в дългите монолози на неговия наставник от Торси, в про¬ник¬но¬ве¬ни¬те страници от дневника няма нищо необяснимо по естествен начин. Всички те обаче създават пласт от дискретни значения, свидетелстващи, че чудото е обичайно, че "светостта не е възвишена", че в привидното мълчание на събитията съществува незримо Присъствие и зад профанната страна на ставащото прозира Нечия ненатраплива благонамереност, която променя смисъла на всекидневните неща и предоставя дори свободата да бъда приета или отхвърлена. "Един Бог, добил човешки образ... рискува да остବне незабелязан" - казва свещеникът на Торси. И героите на Берна¬нос - свидетели на този Бог, не могат да правят изключение. По думите на митр. Антоний Сурожки: "В света Църквата трябва да бъде безсилна като самия Бог". Може би само търпението на верните (Откр.14:12) и надеждата, която не може да бъде излъгана или отнета, свидетелстват, че зад тях стои нещо повече от психологически фактори. Ежедневното чудо на въплъщението и величието на Бога в светците му е специфично християнско богатство. В този смисъл "Дневникът..." е по-скоро християнски, отколкото религиозен роман. Тук, както и на други места у Бер¬нанос, духовното е до такава степен обвързано с естествени и прости неща, че дава възможност на Емануел Муние да определи създаваното от него като "свръх исторически натурализъм". Поради същата особеност обаче, поради вътрешния характер на връзката между обичайно, съкровено и откровено, духовното значение на ставащото може да остане изцяло незабелязано от онзи, който не е склонен да го приеме. Тогава от романа остават поредица тривиални случки и скучни описания, рисуващи съдбата на обикновени неудачници. И тази двузначност на възприемането не може да бъде избегната, защото произтича не от особен художествен похват на Бернанос, а от духовния смисъл на самата реалност. Изглежда, че това е схванато и във филма на Робер Бресон. Заснет с н嬬професионални актьори и жив звук, той бива приет хладно от критиката, като самоцелен и несполучлив експеримент, но Анд¬рей Тарковски го поставя между 10-те филма на всички времена.
Дълбоката връзка на християнския дух с реализма в творби като "Дневникът..." е забелязана отдавна. В произведенията на автори от различни християнски изповедания - като митр. Антоний Сурожки, Диоклийски митр. Калистос, Габриел Марсел - могат да се открият примери и цитати от творби на Бернанос. Ханс Урс фон Балтазар му посвещава специална книга: Gelebte Kirche - Bernanos. Johannes Verlag Einsiedeln.
Как би могло да изглежда едно пропито с аскеза християнско свидетелство в съвременния свят? И как би могло да бъде забелязано и разпознато?
Благодатта, която живее в делата на хора като свещеника на Амбрикур се предоставя като самите им дела - съвършено безоснователно (и затова незабележимо), изцяло отделяйки се, по думите на св. Максим Изповедник, от предоставеното, за да го превърне в истински безрезервен дар. Богът, комуто служи ам¬бри¬кур¬ският свещеник, не принуждава никого да Му вярва, нито със силата, нито с безсилието Си. На Негова страна няма необорими доводи и поразяващи чудеса.
И като че ли все пак в романа е загатнат общодостъпен път до неизчерпаемия смисъл на привичното, един начин безличните факти да възстановят значението си на дар, обичайните об¬сто¬ятел¬с¬тва да станат персонална покана, а безпомощните страдания да се превърнат в свободно дело (Иоан 10:17). Дарът, и то точно най-безрезервният и безкористен дар, не може да бъде предоставен без да бъде приет - и това може би е най-важното послание на Бернанос. От тъжния му герой в расо може да се разбере, че както и да наричаме онова, което търсим, то не може да мине без благодарност, която обвързва нас, обикновените неща наоколо и Създателя. Този род благодарност дава на свещеника сили да изведе графинята от капана на обидата и омразата, да отговаря като "недостоен служител на могъщ господар", дарява му свободата да се радва истински на пътуването с мотоциклета - без завист и без презрение, както и да каже, умирайки от рак без да успее да се причасти: "Няма значение. Всичко е благодат" (Предговор на редактора Михаил Шиндаров)
Ключови думи:
проза, рисунки, пътешествие, разкази, приказки