Историята на 23-ти пехотен Шипченски полк 1912-1918 г.
Красимир Узунов, Генчо Начев
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоСтудио Витамин Арт
- Град на издаванеСофия
- Година2011 г.
- ЕзикБългарски
- Страници544
- КорициМеки
- Категория
Съставители Красимир Узунов; Професор Генчо Начев.
Вчера падна голям бой. Сърби, французи, руси и кой знае още какви дяволи, от пет дни насам са се напънали из това Леринско-Битолско поле, да пробият някъде нашата линия. Строга заповед имали, на всяка цена да влязат в Битоля. А Битоля гиздава и съблазнителна, се усмихва под Пелистер, белнали къщи, казарми, църкви и джамии – хе там далече... Но не се стига лесно Битоля! И вчера разбраха това за лишен път тия неканени гости на Балканите. От пет дни вече подготвяха атака – артилерия от най-различни калибри грохотеше над равното поле от тъмни зори до късна вечер, па дори и тъмнината не ги спираше. Цялата бойна линия е в дим и прах, сами те сигурно нищо не виждат, но сипят, сипят фугаси, шрапнели, гранати...
От пет дни на ад е заприличало полето – земята се търси, окопи, телени мрежи, закрития – всичко се рови. Големи гейзери, вековни гъстоклонести дървета изкачат сякаш от земята и засенчват цялата позиция. Фугас до фугаса – гора на ужас и смърт израства всяка минута по оголялото поле. Тъй е от пет дни насам. А вчера огънят достигна върха на своята сила, на своята необикновена сила. Барабанен огън! Бяхме чували и чели за барабанния огън, сега от пет дни сме всред него: бр-бр-бр-бр същи барабан, грамаден и всезаглушаващ барабан. Няма вече ечение, има само удари, ударите заглушават екат.
Вчера нашите артилеристи направиха опит да броят – да, направиха опит! Знаете ли, вие, какво невъобразимо спокойствие се иска за това?! На едно пространство от 9-10 км. неприятелят изсипа изсипа по 5 000 фугасни гранати в час..
Вчера неприятелят стреля, стреля непрекъснато през целия ден и най-малко 50 000 снаряди е хвърлил. Разбирате ли какво значи това? Няма място неразорано, всичко е почерняло от ями. А що правят нашите? Стоят! Да, стоят, че какво да правят друго?!
- Ех, ще ни дойдете вие на нож! – въздъхват си нашите войници.
- Ти, приятелю, ако си юнак, остави артилерията, та ми ела, без пушка ще ти изляза! – Ха, де, настъпи де...не умееш! И баба знае тъй, с артилерия. – Проклетия... да почака още някой и други ден, па в една нощ, само артилерия и минохвъргачки ще стане, почакай, почакай малко.- Тъй си говорят нашите, когато гранати и фугаси ги търсят да ги изровят, да ги ужасят и прогонят.
Не бил нашият войник за окопна война! И аз така мислех, дори пак ми се струва, че мисля така. Но вчера, след петдневна артилерийска подготовка, след като обърнаха в ад полето и го удавиха в дим, тътнеж и ужас, почнах да се разубеждавам. Опитаха се, кой ги знае, руси ли бяха, французи или сърби, опитаха се да настъпят. Не знам какви бяха, защото всичко стана на кръв, месо и кости, на пехтия, а пехтията род няма. Те гърмят, нашите се гушат те нито могат да предполагат, те разклащат земя и небо, а нашите ругаят и ... чакат. Ето ги, най-после започнаха да приближават...
- Елате, елате по-близо, вашата... Кучета с кучета!
В миг нашите изскачат като изпод земята и изведнъж бомби, картечници, куршуми, пушки, а артилерията ги прегради с шрапнелен огън из отзади, та им пресича пътя за отстъпление. Смут и общо забъркване настава в техните вериги, напред лошо, бомби и картечници, назад пак лошо – шрапнели! От двете страни на железницата пред Кенали е леш, невъобразим леш.
Не знам и никой не може ти каза колко са – тъй са се объркали трупове и части от трупове. А нашите пък се прибират там, дето си знаят и отново разсъждават.
- Сарай щял да поиска два дни примирие, за да прибере лешовете.
- Ей, че младички момчета изпращат против нас, не ги е грях!- Тъй нашите окайват врага, след като отбиха атаките, водени от гъсти неприятелски вериги в четири реда, след като устояха на петдневен барабанен огън от фугаси и шрапнели, след като оставиха само черва и каски. Бюлетинът оповестява това накратко: отбихме неприятелската атака към Кенали...Просто е тона наглед. А какви терзания, какъв ад, какъв възвишен героизъм, търпение и спокойствие, каква обич към родината, какво самопожертвуване се крие в три думи:”Отбихме неприятелските атаки!”... Само тия, що дочакаха неприятелските вериги, само тия, кои не се плашат от хилядите фугаси и гранати, само тия, които при бреговете на Черна и в полите на Баба, чакат своята смърт, или своята слава, само те знаят, какво ще рече „отбихме атаките”.
Шипченци ще помнят Кенали, ще го помни и целият български народ. Тук 23-ти пехотен Шипченски полк спаси честта на България. Шипченци легнаха пред портите на Битоля и не позволиха никому да прекрачи през тях, нито пък да ги изрови от там. Враговете на българското племе също ще помнят Кенали. Те нивга няма да забравят 4, 14, 28 октомври и 14 ноември 1916 г. За тия дати не биха писали възторжени тиради. Пред Кенали те видяха своето безсилие, те бяха опозорени от българските гранитни храбърци.
Цели 45 дни Шипченци бяха сред непрекъснат денонощен огън и фугаси. Позициите при Кенали, нито за миг видяха затишие. Бялата Битоля блестеше под лъчите на октомврийското слънце и влечеше пришълците, както пламъка на свеща нощните пеперуди... но и Шипченци не забравяха, че зад тях е Битоля, а далеч от тях България. И когато на 14 ноември 1916 г. след като Балканци и Шипченци бяха нанесли огромно поражение над врага, те, победителите, трябваше по заповед да напуснат свещените гробове при Кенали и се окопаят над Битоля. Цялата зима Шипченци бдяха над нея и не позволиха на чужденците да я овладеят.
Вчера падна голям бой. Сърби, французи, руси и кой знае още какви дяволи, от пет дни насам са се напънали из това Леринско-Битолско поле, да пробият някъде нашата линия. Строга заповед имали, на всяка цена да влязат в Битоля. А Битоля гиздава и съблазнителна, се усмихва под Пелистер, белнали къщи, казарми, църкви и джамии – хе там далече... Но не се стига лесно Битоля! И вчера разбраха това за лишен път тия неканени гости на Балканите. От пет дни вече подготвяха атака – артилерия от най-различни калибри грохотеше над равното поле от тъмни зори до късна вечер, па дори и тъмнината не ги спираше. Цялата бойна линия е в дим и прах, сами те сигурно нищо не виждат, но сипят, сипят фугаси, шрапнели, гранати...
От пет дни на ад е заприличало полето – земята се търси, окопи, телени мрежи, закрития – всичко се рови. Големи гейзери, вековни гъстоклонести дървета изкачат сякаш от земята и засенчват цялата позиция. Фугас до фугаса – гора на ужас и смърт израства всяка минута по оголялото поле. Тъй е от пет дни насам. А вчера огънят достигна върха на своята сила, на своята необикновена сила. Барабанен огън! Бяхме чували и чели за барабанния огън, сега от пет дни сме всред него: бр-бр-бр-бр същи барабан, грамаден и всезаглушаващ барабан. Няма вече ечение, има само удари, ударите заглушават екат.
Вчера нашите артилеристи направиха опит да броят – да, направиха опит! Знаете ли, вие, какво невъобразимо спокойствие се иска за това?! На едно пространство от 9-10 км. неприятелят изсипа изсипа по 5 000 фугасни гранати в час..
Вчера неприятелят стреля, стреля непрекъснато през целия ден и най-малко 50 000 снаряди е хвърлил. Разбирате ли какво значи това? Няма място неразорано, всичко е почерняло от ями. А що правят нашите? Стоят! Да, стоят, че какво да правят друго?!
- Ех, ще ни дойдете вие на нож! – въздъхват си нашите войници.
- Ти, приятелю, ако си юнак, остави артилерията, та ми ела, без пушка ще ти изляза! – Ха, де, настъпи де...не умееш! И баба знае тъй, с артилерия. – Проклетия... да почака още някой и други ден, па в една нощ, само артилерия и минохвъргачки ще стане, почакай, почакай малко.- Тъй си говорят нашите, когато гранати и фугаси ги търсят да ги изровят, да ги ужасят и прогонят.
Не бил нашият войник за окопна война! И аз така мислех, дори пак ми се струва, че мисля така. Но вчера, след петдневна артилерийска подготовка, след като обърнаха в ад полето и го удавиха в дим, тътнеж и ужас, почнах да се разубеждавам. Опитаха се, кой ги знае, руси ли бяха, французи или сърби, опитаха се да настъпят. Не знам какви бяха, защото всичко стана на кръв, месо и кости, на пехтия, а пехтията род няма. Те гърмят, нашите се гушат те нито могат да предполагат, те разклащат земя и небо, а нашите ругаят и ... чакат. Ето ги, най-после започнаха да приближават...
- Елате, елате по-близо, вашата... Кучета с кучета!
В миг нашите изскачат като изпод земята и изведнъж бомби, картечници, куршуми, пушки, а артилерията ги прегради с шрапнелен огън из отзади, та им пресича пътя за отстъпление. Смут и общо забъркване настава в техните вериги, напред лошо, бомби и картечници, назад пак лошо – шрапнели! От двете страни на железницата пред Кенали е леш, невъобразим леш.
Не знам и никой не може ти каза колко са – тъй са се объркали трупове и части от трупове. А нашите пък се прибират там, дето си знаят и отново разсъждават.
- Сарай щял да поиска два дни примирие, за да прибере лешовете.
- Ей, че младички момчета изпращат против нас, не ги е грях!- Тъй нашите окайват врага, след като отбиха атаките, водени от гъсти неприятелски вериги в четири реда, след като устояха на петдневен барабанен огън от фугаси и шрапнели, след като оставиха само черва и каски. Бюлетинът оповестява това накратко: отбихме неприятелската атака към Кенали...Просто е тона наглед. А какви терзания, какъв ад, какъв възвишен героизъм, търпение и спокойствие, каква обич към родината, какво самопожертвуване се крие в три думи:”Отбихме неприятелските атаки!”... Само тия, що дочакаха неприятелските вериги, само тия, кои не се плашат от хилядите фугаси и гранати, само тия, които при бреговете на Черна и в полите на Баба, чакат своята смърт, или своята слава, само те знаят, какво ще рече „отбихме атаките”.
Шипченци ще помнят Кенали, ще го помни и целият български народ. Тук 23-ти пехотен Шипченски полк спаси честта на България. Шипченци легнаха пред портите на Битоля и не позволиха никому да прекрачи през тях, нито пък да ги изрови от там. Враговете на българското племе също ще помнят Кенали. Те нивга няма да забравят 4, 14, 28 октомври и 14 ноември 1916 г. За тия дати не биха писали възторжени тиради. Пред Кенали те видяха своето безсилие, те бяха опозорени от българските гранитни храбърци.
Цели 45 дни Шипченци бяха сред непрекъснат денонощен огън и фугаси. Позициите при Кенали, нито за миг видяха затишие. Бялата Битоля блестеше под лъчите на октомврийското слънце и влечеше пришълците, както пламъка на свеща нощните пеперуди... но и Шипченци не забравяха, че зад тях е Битоля, а далеч от тях България. И когато на 14 ноември 1916 г. след като Балканци и Шипченци бяха нанесли огромно поражение над врага, те, победителите, трябваше по заповед да напуснат свещените гробове при Кенали и се окопаят над Битоля. Цялата зима Шипченци бдяха над нея и не позволиха на чужденците да я овладеят.