Арсен Люпен - крадецът-джентълмен
Морис Льоблан
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- НаличностЕкземплярът е продаден.Налични екземпляри може да има в секцията "Подобни книги" - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоВедрина
- Град на издаванеСофия
- Година1990 г.
- ЕзикБългарски
- Страници158
- КорициМеки
- Категория
- Ширина (мм)130
- Височина (мм)200
- Дебелина (мм)10
I
АРЕСТУВАНЕТО НА АРСЕН ЛЮПЕН
СТРАННО пътуване! А бе започнало така добре! Аз поне не съм имал друго по-обещаващо. Прованс е бърз и удобен презокеански кораб, командуван от най-приветливия мъж на света. Най-изискано общество се бе събрало на борда му. Завързваха се връзки, устройваха се забави, развлечения. Изпитвахме прелестното усещане, че сме откъснати от света, оставени на самите себе си като на непознат остров и следователно принудени да се сближаваме един с друг.
И ние се сближавахме...
Помисляли ли сте някога каква неповторимост и какви изненади крие това струпване на хора, които до вчера не са се познавали и които в продължение на няколко дни ще заживеят като съвсем близки между безкрайното небе и огромното море, заедно ще се противят на яростта на океана, на ужасяващия пристъп на вълните и коварното спокойствие на заспалите води?
Това всъщност е самият живот, изживян в един драматично кратък срок, с неговите бури и величия, монотонност и разнообразие. По тази причина може би едно кратко пътуване, чийто завършек се вижда от самото начало, се преживява с някакво трескаво нетърпение и томителна наслада.
Но от няколко години насам става нещо, което странно умножава тия вълнения. Малкият плаващ остров все още зависи от света, от който човек се е мислил освободен. Остава една връзка, която малко по малко се разплита в открито море и пак в открито море отново се заплита. Безжичният телеграф! Сигнали от друга вселена, откъдето се получават новини по най-загадъчния възможен начин! Човешкото въображение не може да си представи металните жици, по които се носи невидимото послание. Тайната е още по-непроницаема, но и по-поетична и само ветровете могат ни обясни това ново чудо.
Така още в първите часове ние се чувствувахме следвани, ескортирани и дори изпреварени от този далечен глас, който от време на време пошепва на някого от нас някоя и друга дума от света, който уж бяхме оставили. Двама приятели ми се обадиха. Други десет, други двадесет изпратиха на всички нас през разделящото ни пространство своите тъжни или весели прощални привети. Но ето че на втория ден, на петстотин мили от френския бряг, в един бурен следобед безжичният телеграф предаде съобщение със следното съдържание:
Арсен Люпен на борда, първа класа, руси коси, рана дясната предмишница, пътува сам под името Р...
Точно в този момент яростна мълния избухна в мрачното небе. Електрическите вълни бяха прекъснати. Остатъкът от телеграмата не стигна до нас. Знаеше се само инициалът на името, под което се криеше Арсен Люпен.
Не се съмнявам, че за всяка друга новина тайната би била най-грижливо опазена от телеграфистите, от бордовия комисар и капитана. Но има събития, които, изглежда, погазват и най-строгата дискретност. Още същия ден новината се разчу неизвестно как и ние всички знаехме, че прочутият Арсен Люпен се крие сред нас.
Арсен Люпен сред нас! Неуловимият крадец, за чиито подвизи от месеци насам пишеха всички вестници! Тайнствената особа, с която старият Ганимар, нашият най-добър полицай, се бе впуснал в дуел на живот и смърт, тайнствената особа, чиито приключения се развиваха тъй невероятно! Арсен Люпен, чудноватият джентълмен, който действува само в замъци и салони и който, проникнал една нощ в дома на барон Шорман, си бе отишъл с празни ръце, оставяйки визитната си картичка, украсена със следния текст: "Арсен Люпен, джентълмен-крадец, ще дойде пак, когато мебелите бъдат сменени с автентични." Арсен Люпен, човекът с безкрайните превъплъщения: едно след друго — шофьор, тенор, букмейкър, син на видно семейство, юноша, старец, търговски пътник от Марсилия, руски лекар, испански бикоборец!
Представете си само: Арсен Люпен, сновящ във все пак ограничените параметри на един презокеански кораб! Какво говоря! В малкото отделение на първа класа, където всички непрестанно се срещат в трапезарията, в салона, в пушалнята! Арсен Люпен бе може би този господин... или онзи... човекът, с когото се храня на една маса... с когото спя в една каюта...
— И това ще продължи още пет пъти по двадесет и четири часа! — възмути се на следващия ден мис Нели Андърдаун, — но това е непоносимо! Надявам се, че ще го арестуват!
И се обърна към мен:
— А вие, господин д’Андрези, вие вече се познавате много добре с капитана, нищо ли не знаете?
Бих желал да зная нещо, за да доставя удоволствие на мис Нели! Тя бе едно от онези прекрасни създания, които където и да са, веднага изпъкват. Красотата, пък и богатството им, заслепяват. Имат си цяла свита от ревностни обожатели, поклонници.
Възпитана в Париж от майка французойка, тя се прибираше при баща си, супербогатия Андърдаун от Чикаго. Една приятелка — лейди Джърлънд — я придружаваше.
Бях поставил кандидатурата си за флирт още в първия момент. Но в бързо създаващата се близост от пътуването нейното очарование ме бе смутило и се чувствувах прекалено развълнуван за флирт, когато срещах големите и черни очи. При това тя посрещаше моите почитания с известна благосклонност. Благоволяваше да се смее на моите духовитости и да проявява интерес към моите анекдоти. В отговор на усърдието, което й засвидетелствувах, като че ли получавах известна симпатия.
Може би само един-единствен съперник би могъл да ме разтревожи, един доста хубав младеж, елегантен, сдържан, чиято мълчаливост понякога тя сякаш предпочиташе пред моите по-свободни маниери на парижанин.
И той бе от групата обожатели край мис Нели, докато тя ме разпитваше. Бяхме на палубата, удобно настанени в люлеещите се столове. Вчерашната буря бе прочистила небето. Беше чудесно.
— Не знам нищо определено, госпожице — отговорих аз, — но не може ли самите ние да направим разследване, и то така, както би го направил старият Ганимар, личният враг на Арсен Люпен?
— О! Вие отивате твърде далеч!
— Защо? Толкова ли е сложно?
— Много сложно.
— Забравяте, че има от какво да се ориентираме.
— От какво?
— Първо — Люпен се представя за господин Р...
— Много неясна следа.
— Второ — пътува сам.
— Ако това ви е достатъчно!
— Трето — той е рус.
— Е, и какво?
— Ето какво! Остава ни само да разгледаме списъка на пътниците и да видим кои отпадат.
Списъкът бе в джоба ми. Извадих го и го прегледах.
— Най-напред отбелязвам, че само тринадесет лица имат инициалите, които ни интересуват.
— Само тринадесет?
— В първа класа, да. От тези тринадесет господа Р..., както можете да проверите сами, девет са с жените, децата или с прислужниците си. Остават сами четири особи: маркиз дьо Равендан...
— Секретар в посолство — прекъсна ме мис Нели, — познавам го.
— Майор Роусън...
— Вуйчо ми — каза някой.
— Господин Риволта...
— Тук — извика един от нас, италианец, чието лице се губеше в гарвановочерна брада.
Мис Нели избухна в смях:
— Господинът не е много рус.
— Тогава — подех аз — ние сме принудени да решим, че виновникът е последният от списъка.
— Тоест?
— Тоест господин Розен. Някой познава ли господин Розен?
Всички онемяха. Но мис Нели се обърна към мълчаливия млад мъж, чието упорито присъствие край нея ме измъчваше, и го попита:
— Е, господин Розен, няма ли да отговорите?
Всички обърнаха очи към него. Той беше рус.
Да си призная, усетих нещо като слаб шок. Неловкото мълчание, което ни притисна, ми подсказа, че и с другите бе тъй, което впрочем беше абсурд, защото нищо в поведението на този господин не ни караше да го подозираме.
— Защо не отговарям ли? — каза той. — Ами защото, като се има предвид името ми, това, че пътувам сам и цветът на косите ми — аз вече направих подобна анкета и стигнах до същия резултат. Мисля, че трябва да ме арестуват.
Изглеждаше особен, докато го казваше. Устните му, тънки като две прави черти, станаха още по-тесни и побеляха. Кървавочервени жилчици замрежиха очите му.
Той се шегуваше, разбира се. И все пак видът и поведението му ни направиха впечатление. Мис Нели наивно попита:
— Но вие нямате рана!
— Вярно — каза той, — липсва раната.
С нервен жест той вдигна маншета и оголи ръката си. Но изведнъж ме порази една мисъл. Погледът ми се кръстоса с този на мис Нели; той бе показал лявата си ръка.
И, бога ми, точно когато щях да го кажа на глас, един инцидент отвлече вниманието ни. Лейди Джърлънд, приятелката на мис Нели, тичаше към нас.
Беше много развълнувана. Всички се струпаха около нея, но едва след дълги усилия тя успя да проговори, заеквайки:
— Бижутата ми, перлите ми! Всичко са взели!
Не, не бяха взели всичко, както научихме по-късно; бе станало нещо далеч по-любопитно: бяха избирали!
От диамантената звезда, от висулката от шлифован рубин, от счупените огърлици и гривни бяха обрали не най-едрите камъни, а най-ценните, тези, за които бихме казали, че имат най-голяма стойност, а заемат най-малко място. Обковките лежаха на масата. Видях ги, всички ги видяхме, с липсващите им скъпоценни камъни, като цветя, на които са изтръгнати красивите, блестящи и свежи венчелистчета.
И за да се извърши тази работа, е трябвало, докато лейди Джърлънд е пиела чая си, трябвало е посред бял ден в един оживен коридор да се разбие вратата на каютата, да се намери една малка чанта, нарочно пъхната на дъното на кутия за шапки, да се отвори и да се избира!
Всички викнахме в едно. Всички мислехме за едно, щом узнахме за кражбата: Арсен Люпен! И наистина това беше точно неговият маниер — сложен, тайнствен и невъобразим... и логичен въпреки всичко, защото ако бе трудно да се скрие обемистата купчина бижута, колко по-лесно беше с малките, независещи едно от друго неща: перли, смарагди, сапфири!...
АРЕСТУВАНЕТО НА АРСЕН ЛЮПЕН
СТРАННО пътуване! А бе започнало така добре! Аз поне не съм имал друго по-обещаващо. Прованс е бърз и удобен презокеански кораб, командуван от най-приветливия мъж на света. Най-изискано общество се бе събрало на борда му. Завързваха се връзки, устройваха се забави, развлечения. Изпитвахме прелестното усещане, че сме откъснати от света, оставени на самите себе си като на непознат остров и следователно принудени да се сближаваме един с друг.
И ние се сближавахме...
Помисляли ли сте някога каква неповторимост и какви изненади крие това струпване на хора, които до вчера не са се познавали и които в продължение на няколко дни ще заживеят като съвсем близки между безкрайното небе и огромното море, заедно ще се противят на яростта на океана, на ужасяващия пристъп на вълните и коварното спокойствие на заспалите води?
Това всъщност е самият живот, изживян в един драматично кратък срок, с неговите бури и величия, монотонност и разнообразие. По тази причина може би едно кратко пътуване, чийто завършек се вижда от самото начало, се преживява с някакво трескаво нетърпение и томителна наслада.
Но от няколко години насам става нещо, което странно умножава тия вълнения. Малкият плаващ остров все още зависи от света, от който човек се е мислил освободен. Остава една връзка, която малко по малко се разплита в открито море и пак в открито море отново се заплита. Безжичният телеграф! Сигнали от друга вселена, откъдето се получават новини по най-загадъчния възможен начин! Човешкото въображение не може да си представи металните жици, по които се носи невидимото послание. Тайната е още по-непроницаема, но и по-поетична и само ветровете могат ни обясни това ново чудо.
Така още в първите часове ние се чувствувахме следвани, ескортирани и дори изпреварени от този далечен глас, който от време на време пошепва на някого от нас някоя и друга дума от света, който уж бяхме оставили. Двама приятели ми се обадиха. Други десет, други двадесет изпратиха на всички нас през разделящото ни пространство своите тъжни или весели прощални привети. Но ето че на втория ден, на петстотин мили от френския бряг, в един бурен следобед безжичният телеграф предаде съобщение със следното съдържание:
Арсен Люпен на борда, първа класа, руси коси, рана дясната предмишница, пътува сам под името Р...
Точно в този момент яростна мълния избухна в мрачното небе. Електрическите вълни бяха прекъснати. Остатъкът от телеграмата не стигна до нас. Знаеше се само инициалът на името, под което се криеше Арсен Люпен.
Не се съмнявам, че за всяка друга новина тайната би била най-грижливо опазена от телеграфистите, от бордовия комисар и капитана. Но има събития, които, изглежда, погазват и най-строгата дискретност. Още същия ден новината се разчу неизвестно как и ние всички знаехме, че прочутият Арсен Люпен се крие сред нас.
Арсен Люпен сред нас! Неуловимият крадец, за чиито подвизи от месеци насам пишеха всички вестници! Тайнствената особа, с която старият Ганимар, нашият най-добър полицай, се бе впуснал в дуел на живот и смърт, тайнствената особа, чиито приключения се развиваха тъй невероятно! Арсен Люпен, чудноватият джентълмен, който действува само в замъци и салони и който, проникнал една нощ в дома на барон Шорман, си бе отишъл с празни ръце, оставяйки визитната си картичка, украсена със следния текст: "Арсен Люпен, джентълмен-крадец, ще дойде пак, когато мебелите бъдат сменени с автентични." Арсен Люпен, човекът с безкрайните превъплъщения: едно след друго — шофьор, тенор, букмейкър, син на видно семейство, юноша, старец, търговски пътник от Марсилия, руски лекар, испански бикоборец!
Представете си само: Арсен Люпен, сновящ във все пак ограничените параметри на един презокеански кораб! Какво говоря! В малкото отделение на първа класа, където всички непрестанно се срещат в трапезарията, в салона, в пушалнята! Арсен Люпен бе може би този господин... или онзи... човекът, с когото се храня на една маса... с когото спя в една каюта...
— И това ще продължи още пет пъти по двадесет и четири часа! — възмути се на следващия ден мис Нели Андърдаун, — но това е непоносимо! Надявам се, че ще го арестуват!
И се обърна към мен:
— А вие, господин д’Андрези, вие вече се познавате много добре с капитана, нищо ли не знаете?
Бих желал да зная нещо, за да доставя удоволствие на мис Нели! Тя бе едно от онези прекрасни създания, които където и да са, веднага изпъкват. Красотата, пък и богатството им, заслепяват. Имат си цяла свита от ревностни обожатели, поклонници.
Възпитана в Париж от майка французойка, тя се прибираше при баща си, супербогатия Андърдаун от Чикаго. Една приятелка — лейди Джърлънд — я придружаваше.
Бях поставил кандидатурата си за флирт още в първия момент. Но в бързо създаващата се близост от пътуването нейното очарование ме бе смутило и се чувствувах прекалено развълнуван за флирт, когато срещах големите и черни очи. При това тя посрещаше моите почитания с известна благосклонност. Благоволяваше да се смее на моите духовитости и да проявява интерес към моите анекдоти. В отговор на усърдието, което й засвидетелствувах, като че ли получавах известна симпатия.
Може би само един-единствен съперник би могъл да ме разтревожи, един доста хубав младеж, елегантен, сдържан, чиято мълчаливост понякога тя сякаш предпочиташе пред моите по-свободни маниери на парижанин.
И той бе от групата обожатели край мис Нели, докато тя ме разпитваше. Бяхме на палубата, удобно настанени в люлеещите се столове. Вчерашната буря бе прочистила небето. Беше чудесно.
— Не знам нищо определено, госпожице — отговорих аз, — но не може ли самите ние да направим разследване, и то така, както би го направил старият Ганимар, личният враг на Арсен Люпен?
— О! Вие отивате твърде далеч!
— Защо? Толкова ли е сложно?
— Много сложно.
— Забравяте, че има от какво да се ориентираме.
— От какво?
— Първо — Люпен се представя за господин Р...
— Много неясна следа.
— Второ — пътува сам.
— Ако това ви е достатъчно!
— Трето — той е рус.
— Е, и какво?
— Ето какво! Остава ни само да разгледаме списъка на пътниците и да видим кои отпадат.
Списъкът бе в джоба ми. Извадих го и го прегледах.
— Най-напред отбелязвам, че само тринадесет лица имат инициалите, които ни интересуват.
— Само тринадесет?
— В първа класа, да. От тези тринадесет господа Р..., както можете да проверите сами, девет са с жените, децата или с прислужниците си. Остават сами четири особи: маркиз дьо Равендан...
— Секретар в посолство — прекъсна ме мис Нели, — познавам го.
— Майор Роусън...
— Вуйчо ми — каза някой.
— Господин Риволта...
— Тук — извика един от нас, италианец, чието лице се губеше в гарвановочерна брада.
Мис Нели избухна в смях:
— Господинът не е много рус.
— Тогава — подех аз — ние сме принудени да решим, че виновникът е последният от списъка.
— Тоест?
— Тоест господин Розен. Някой познава ли господин Розен?
Всички онемяха. Но мис Нели се обърна към мълчаливия млад мъж, чието упорито присъствие край нея ме измъчваше, и го попита:
— Е, господин Розен, няма ли да отговорите?
Всички обърнаха очи към него. Той беше рус.
Да си призная, усетих нещо като слаб шок. Неловкото мълчание, което ни притисна, ми подсказа, че и с другите бе тъй, което впрочем беше абсурд, защото нищо в поведението на този господин не ни караше да го подозираме.
— Защо не отговарям ли? — каза той. — Ами защото, като се има предвид името ми, това, че пътувам сам и цветът на косите ми — аз вече направих подобна анкета и стигнах до същия резултат. Мисля, че трябва да ме арестуват.
Изглеждаше особен, докато го казваше. Устните му, тънки като две прави черти, станаха още по-тесни и побеляха. Кървавочервени жилчици замрежиха очите му.
Той се шегуваше, разбира се. И все пак видът и поведението му ни направиха впечатление. Мис Нели наивно попита:
— Но вие нямате рана!
— Вярно — каза той, — липсва раната.
С нервен жест той вдигна маншета и оголи ръката си. Но изведнъж ме порази една мисъл. Погледът ми се кръстоса с този на мис Нели; той бе показал лявата си ръка.
И, бога ми, точно когато щях да го кажа на глас, един инцидент отвлече вниманието ни. Лейди Джърлънд, приятелката на мис Нели, тичаше към нас.
Беше много развълнувана. Всички се струпаха около нея, но едва след дълги усилия тя успя да проговори, заеквайки:
— Бижутата ми, перлите ми! Всичко са взели!
Не, не бяха взели всичко, както научихме по-късно; бе станало нещо далеч по-любопитно: бяха избирали!
От диамантената звезда, от висулката от шлифован рубин, от счупените огърлици и гривни бяха обрали не най-едрите камъни, а най-ценните, тези, за които бихме казали, че имат най-голяма стойност, а заемат най-малко място. Обковките лежаха на масата. Видях ги, всички ги видяхме, с липсващите им скъпоценни камъни, като цветя, на които са изтръгнати красивите, блестящи и свежи венчелистчета.
И за да се извърши тази работа, е трябвало, докато лейди Джърлънд е пиела чая си, трябвало е посред бял ден в един оживен коридор да се разбие вратата на каютата, да се намери една малка чанта, нарочно пъхната на дъното на кутия за шапки, да се отвори и да се избира!
Всички викнахме в едно. Всички мислехме за едно, щом узнахме за кражбата: Арсен Люпен! И наистина това беше точно неговият маниер — сложен, тайнствен и невъобразим... и логичен въпреки всичко, защото ако бе трудно да се скрие обемистата купчина бижута, колко по-лесно беше с малките, независещи едно от друго неща: перли, смарагди, сапфири!...
Ключови думи:
Арсен, Люпен, крадец, джентълмен, Морис, Льоблан
За поръчка
Изчерпана наличност(актуално към 20.04.2024 г.)
За да откриете книгата, можете
- да проверите по-долу в секцията "Подобни книги" за същата книга, изписана по друг начин;
- да се абонирате за известяване по имейл, когато книгата стане налична.Използвайте ("Моето меню") - "Моят акаунт" - "Добави за търсене", след като сте влезли през "Вход".
Подобни книги
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Няма други екземпляри с това изписване на автор и заглавие.