Сълза от окото на Бога
Шари Пийкок
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаНеизползван екземпляр.
- ЕзикМногоезична
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоКай Реклама
- Град на издаванеСофия
- Година2002 г.
- ЕзикМногоезична
- Страници218
- КорициТвърди
- Категория
На снимките, останали след нея, Шари Пийкок е красавица. С оная източна изплъзваща се хубост, която провокира усещането за власт у мъжа и в същото време го
смалява. Усмивката ѝ се отронва като крехък предмет, преди да се счупи, по някакъв особен начин е предизвикателна, но не обещава.
Шари Пийкок е родена в София на 30 май 1956 година. Родителите й са емигранти от Иран. Тя учи в руската гимназия и на петнадесетгодишна възраст (!) влиза в
Архитектурния институт - София, следва успешно до трети курс. С помощта на свои роднини, разпръснати из широкия свят, заминава за Лондон и там сред
бъбривостта и мъглите на надменния град завършва архитектура. Работи по професията си във фирма, но това очевидно не я прави щастлива. Започва да рисува,
специализира се и бързо получава известност в областта на илюстрацията, участва в конкурси и получава награди, със свои работи сътрудничи в престижните
издания на "Vogue", "Gardian", "The Independent", "Mis London", "Look now", "Harpers and Queen", "First look", "Wire", "The daily news", "The Thames", "Sport" - мога
да изброя поне още пет имена на големи английски вестници и списания, но и този успех й носи униние. Захваща се да пише фейлетони и репортажи за същите
мастити английски вестници и списания, пробива в тях и сякаш губи интерес към новото си занимание. Преживява уютен брак, който я изпълва с носталгия и
скука, до последния ѝ миг бившият ѝ съпруг остава влюбен в нея и се грижи за нея. Среща я голямата, повличаща любов, която я отвежда до Америка, за да
изпита сетне още по-шеметно и болезнено разочарование.
Решава да рисува сериозно, истински, изпълнени с духовно послание картини, продава ги и така се издържа, сама преподава рисуване в уважавания колеж за
изящно изкуство "Central Saint Martin's college of art and design". Интуитивно усещам, че навсякъде я харесват и обичат. Прочетох писмо от ръководителя на
въпросния колеж до баща й в София, което ме просълзи. Сякаш между другото, между умората на деня и прииждащата несвършваща нощ, тя написва романа си
"Английски като чужд език", който дори не пожелава да публикува. Казва на баща си: "Правете каквото искате с този ръкопис, ако желаете можете да го
унищожите". Докато рисува толкова успешно в Англия, бива обхваната от нова съдбовна страст - балета. Зарязва всичко, без илюзии се прощава с вече
постигнатото си бъдеще и се завръща в миналото си, при родителите си в България. Продължава упорито да учи балет, работи по четиринадесет часа на ден,
танцува и се усмихва, настойчиво и някак мълчаливо отслабва. По-късно нейните родители ще разберат, че от осем години тя е болна от рак в белите дробове, че
е загърбила несигурните постижения на медицината и се лекува сама - с движение, с духовно неспокойствие, суровоядство и глад. По-късно и лекарите ще
изразят своето удивление, че без лекарства и травмираща химиотерапия, тя е успяла да отложи себе си толкова дълго във времето. Все тогава Шари Пийкок
твърди пред баща си: "Аз ще създам нова медицина, ще спася милиони хора по света... зная какво говоря". Въпреки съпротивата на родителите си (тя е вече
много слаба, понякога губи свяст) Шари Пийкок заминава за Хамбург, за да се запише в някаква труднодостъпна школа по балет. На 23 септември 1999 ѝ
прилошава и почти насила я настаняват в болница. По телефона в Хамбург ѝ се обаждат бившият ѝ съпруг от Лондон, вуйчовците ѝ от Америка, от Англия и от
Иран, родителите ѝ от София - на всички тя отговаря, че се чувства прекрасно и че просто не знае защо са я заточили в това луксозно лечебно заведение. Три дни
по-късно, на 27 септември 1999 Шари Пийкок почива самотно, успокоено и тихо като подарено цвете.
Всичко това аз научих след като прочетох очарователния ѝ роман "Английски като чужд език", който публикувахме без колебание в бр.3/2000 на списание
"Съвременник". Изпитах непозната нежност, състрадание, неразбираема вина. И тогава се запитах, защо избутвайки сизифовия си камък до върха, без съжаление
и със замах, тя е затривала всичко постигнато, започвала е отначало, за да достигне руините на новото начало? Дали тя не е била обзета от комплекса на
източната жена, която, намерила свободата си, е пожелала да я отпразнува, като се реализира във всичко? Да бъдеш абсолютно свободен, означава да си
абсолютно зависим от себе си. Или тази нейна неистовост е била плод на необикновената ѝ талантливост - тя е умеела да вижда подредено, хармонично света и
да строи сгради, била е способна да го събере в цветове и форми върху празнотата на платното, познала е енергията, нежността и разрушителната мощ на думите,
пожелала е да опознае движението, с което самотното тяло наподобява самотните ни чувства. Не е изразходвала нищо в суета, в оставяне. Но се е похабила
изцяло в блясъка на отличието, в съвършенството на загубването, в изплъзването, сякаш през тези четиридесет и три години е имала три живота.
Какво търси човек на този свят освен себе си? И с какво може да се раздели човек на този свят освен със себе си? Що за надменност е това да си болен от рак,
осем години да надлъгваш най-жестоката болест и да не споделиш свършека си дори с най-близките? Каква е тази отчайваща непоколебимост да пожелаеш да
умреш на сцената, но не на сцената на Миланската Скала, а на учебния театър? Шари Пийкок е живяла като вятъра - силно, на изблици и кратко. Това е било
прозрението ѝ за нашето приближение към истината, нейният единствен избор, към който тя се е стремила както омагьосаната пеперуда се стреми към опърлящия
пламък на свещта. Пожелавайки всичкото, тя не се осъществява докрай в нищо. Съизмерява себе си с величието на Сизиф, само че той е наказан от боговете с
вечен живот и еднообразие, а тя сама наказва себе си с битийна краткост и с неразумната разточителност на промяната.
Безсмислено е, мъчително ми е, някак е нагло да пиша за нейния наистина великолепен роман "Английски като чужд език". И без мен читателят ще усети
хладните му дълбини. Светът на Шари Пийкок е сломяващо автентичен, детството ѝ в сивотата на София, бедността ѝ в Лондон, където дори въздухът мирише на
богатство, самотата ѝ в глъчта, любовите ѝ, източното ѝ чувство за непринадлежимост, капаните и коварството на случайните ѝ компромиси, втурванията ѝ,
където всеки изход завършва с нов лабиринт. Усещането за свобода в този текст е неповторимо, Шари Пийкок достига до саморазтерзание, което е най-красивата
част от нейното самоунищожение. Езикът е лек, овладян, но всяко изречение тежи. Тя разказва себе си и всички нас, напъна ни да изтласкаме собствените си
надежди, привързаности и разочарования до върха, усилието ни да се сдвоим със сизифовата скала на безсмислието, да я приемем не като наказание и механика
на пружината, а като личен избор, като подбуждащо делата ни страдание. Неодяланият, мъртвият камък в ниското, на върха вече е надмогнатият, осъщественият,
нашият камък. И тогава се запитах отново... какво ще направи Сизиф, ако налюбеният от него камък случайно и безпаметно се закрепи на върха? Замаян,
премазан от тази неподвижност, той ще започне да го избутва надолу, надолу към върха!
Тази споделеност на Шари Пийкок ме изпълва с удивление, с позабравен възторг, но и с острото неудовлетворение, че тя няма да напише друг роман. Английският
като чужд език... трябва да се примирим.
Владимир Зарев,
в-к "Култура"
* * *
Текстът в книгата е на български, английски и персийски
Съставител и редактор - Владимир Минков.
Редактор на английския текст - Аглика Маркова.
Всички рисунки в книгата са на Шари Пийкок.
смалява. Усмивката ѝ се отронва като крехък предмет, преди да се счупи, по някакъв особен начин е предизвикателна, но не обещава.
Шари Пийкок е родена в София на 30 май 1956 година. Родителите й са емигранти от Иран. Тя учи в руската гимназия и на петнадесетгодишна възраст (!) влиза в
Архитектурния институт - София, следва успешно до трети курс. С помощта на свои роднини, разпръснати из широкия свят, заминава за Лондон и там сред
бъбривостта и мъглите на надменния град завършва архитектура. Работи по професията си във фирма, но това очевидно не я прави щастлива. Започва да рисува,
специализира се и бързо получава известност в областта на илюстрацията, участва в конкурси и получава награди, със свои работи сътрудничи в престижните
издания на "Vogue", "Gardian", "The Independent", "Mis London", "Look now", "Harpers and Queen", "First look", "Wire", "The daily news", "The Thames", "Sport" - мога
да изброя поне още пет имена на големи английски вестници и списания, но и този успех й носи униние. Захваща се да пише фейлетони и репортажи за същите
мастити английски вестници и списания, пробива в тях и сякаш губи интерес към новото си занимание. Преживява уютен брак, който я изпълва с носталгия и
скука, до последния ѝ миг бившият ѝ съпруг остава влюбен в нея и се грижи за нея. Среща я голямата, повличаща любов, която я отвежда до Америка, за да
изпита сетне още по-шеметно и болезнено разочарование.
Решава да рисува сериозно, истински, изпълнени с духовно послание картини, продава ги и така се издържа, сама преподава рисуване в уважавания колеж за
изящно изкуство "Central Saint Martin's college of art and design". Интуитивно усещам, че навсякъде я харесват и обичат. Прочетох писмо от ръководителя на
въпросния колеж до баща й в София, което ме просълзи. Сякаш между другото, между умората на деня и прииждащата несвършваща нощ, тя написва романа си
"Английски като чужд език", който дори не пожелава да публикува. Казва на баща си: "Правете каквото искате с този ръкопис, ако желаете можете да го
унищожите". Докато рисува толкова успешно в Англия, бива обхваната от нова съдбовна страст - балета. Зарязва всичко, без илюзии се прощава с вече
постигнатото си бъдеще и се завръща в миналото си, при родителите си в България. Продължава упорито да учи балет, работи по четиринадесет часа на ден,
танцува и се усмихва, настойчиво и някак мълчаливо отслабва. По-късно нейните родители ще разберат, че от осем години тя е болна от рак в белите дробове, че
е загърбила несигурните постижения на медицината и се лекува сама - с движение, с духовно неспокойствие, суровоядство и глад. По-късно и лекарите ще
изразят своето удивление, че без лекарства и травмираща химиотерапия, тя е успяла да отложи себе си толкова дълго във времето. Все тогава Шари Пийкок
твърди пред баща си: "Аз ще създам нова медицина, ще спася милиони хора по света... зная какво говоря". Въпреки съпротивата на родителите си (тя е вече
много слаба, понякога губи свяст) Шари Пийкок заминава за Хамбург, за да се запише в някаква труднодостъпна школа по балет. На 23 септември 1999 ѝ
прилошава и почти насила я настаняват в болница. По телефона в Хамбург ѝ се обаждат бившият ѝ съпруг от Лондон, вуйчовците ѝ от Америка, от Англия и от
Иран, родителите ѝ от София - на всички тя отговаря, че се чувства прекрасно и че просто не знае защо са я заточили в това луксозно лечебно заведение. Три дни
по-късно, на 27 септември 1999 Шари Пийкок почива самотно, успокоено и тихо като подарено цвете.
Всичко това аз научих след като прочетох очарователния ѝ роман "Английски като чужд език", който публикувахме без колебание в бр.3/2000 на списание
"Съвременник". Изпитах непозната нежност, състрадание, неразбираема вина. И тогава се запитах, защо избутвайки сизифовия си камък до върха, без съжаление
и със замах, тя е затривала всичко постигнато, започвала е отначало, за да достигне руините на новото начало? Дали тя не е била обзета от комплекса на
източната жена, която, намерила свободата си, е пожелала да я отпразнува, като се реализира във всичко? Да бъдеш абсолютно свободен, означава да си
абсолютно зависим от себе си. Или тази нейна неистовост е била плод на необикновената ѝ талантливост - тя е умеела да вижда подредено, хармонично света и
да строи сгради, била е способна да го събере в цветове и форми върху празнотата на платното, познала е енергията, нежността и разрушителната мощ на думите,
пожелала е да опознае движението, с което самотното тяло наподобява самотните ни чувства. Не е изразходвала нищо в суета, в оставяне. Но се е похабила
изцяло в блясъка на отличието, в съвършенството на загубването, в изплъзването, сякаш през тези четиридесет и три години е имала три живота.
Какво търси човек на този свят освен себе си? И с какво може да се раздели човек на този свят освен със себе си? Що за надменност е това да си болен от рак,
осем години да надлъгваш най-жестоката болест и да не споделиш свършека си дори с най-близките? Каква е тази отчайваща непоколебимост да пожелаеш да
умреш на сцената, но не на сцената на Миланската Скала, а на учебния театър? Шари Пийкок е живяла като вятъра - силно, на изблици и кратко. Това е било
прозрението ѝ за нашето приближение към истината, нейният единствен избор, към който тя се е стремила както омагьосаната пеперуда се стреми към опърлящия
пламък на свещта. Пожелавайки всичкото, тя не се осъществява докрай в нищо. Съизмерява себе си с величието на Сизиф, само че той е наказан от боговете с
вечен живот и еднообразие, а тя сама наказва себе си с битийна краткост и с неразумната разточителност на промяната.
Безсмислено е, мъчително ми е, някак е нагло да пиша за нейния наистина великолепен роман "Английски като чужд език". И без мен читателят ще усети
хладните му дълбини. Светът на Шари Пийкок е сломяващо автентичен, детството ѝ в сивотата на София, бедността ѝ в Лондон, където дори въздухът мирише на
богатство, самотата ѝ в глъчта, любовите ѝ, източното ѝ чувство за непринадлежимост, капаните и коварството на случайните ѝ компромиси, втурванията ѝ,
където всеки изход завършва с нов лабиринт. Усещането за свобода в този текст е неповторимо, Шари Пийкок достига до саморазтерзание, което е най-красивата
част от нейното самоунищожение. Езикът е лек, овладян, но всяко изречение тежи. Тя разказва себе си и всички нас, напъна ни да изтласкаме собствените си
надежди, привързаности и разочарования до върха, усилието ни да се сдвоим със сизифовата скала на безсмислието, да я приемем не като наказание и механика
на пружината, а като личен избор, като подбуждащо делата ни страдание. Неодяланият, мъртвият камък в ниското, на върха вече е надмогнатият, осъщественият,
нашият камък. И тогава се запитах отново... какво ще направи Сизиф, ако налюбеният от него камък случайно и безпаметно се закрепи на върха? Замаян,
премазан от тази неподвижност, той ще започне да го избутва надолу, надолу към върха!
Тази споделеност на Шари Пийкок ме изпълва с удивление, с позабравен възторг, но и с острото неудовлетворение, че тя няма да напише друг роман. Английският
като чужд език... трябва да се примирим.
Владимир Зарев,
в-к "Култура"
* * *
Текстът в книгата е на български, английски и персийски
Съставител и редактор - Владимир Минков.
Редактор на английския текст - Аглика Маркова.
Всички рисунки в книгата са на Шари Пийкок.
За поръчка
Налични екземпляри от книгата
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Книги от същия автор
Няма други книги с това изписване на имената на автора.