Избрани творби в три тома. Том 1: Небесните пасбища. Гроздовете на гнева
Джон Стайнбек
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеМного добро
- ЗабележкаПочти отлично книжно тяло и корици, леко захабена обложка, неизползвана книга.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Налични екземпляри може да има в секцията "Подобни книги" - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
За изданието
- ИздателствоНародна култура
- Град на издаванеСофия
- Година1983 г.
- ЕзикБългарски
- Страници775
- КорициТвърди
- Преводачот английски Тодор Вълчев, Христо Кънев
- Категория
- Тегло (гр.)795
- Ширина (мм)135
- Височина (мм)205
- Дебелина (мм)47
Джон Стайнбек, John Ernst Steinbeck Jr.
(27 февруари 1902 г. - 20 декември 1968 г.)
Носител на Нобелова награда за литература за 1962 г. за "Гроздовете на гнева".
*
Съдържание
5 Джон Стайнбек, който знаеше много - Кръстан Дянков
27 Небесните пасбища
207 Гроздовете на гнева
763 Обяснителни записки
**
Джон Стайнбек, който знаеше много
Кръстан Дянков
"Реших да напиша тази книга за синовете си. Сега те са още малки момчета и едва ли някога ще разберат от какво са били създадени, ако аз не им го кажа. Те няма да я четат сега, а когато пораснат, когато болките и радостите вече са ги поомачкали. И ако книгата е адресирана към тях, толкова по-добре. Ще ми се да знаят как е било, искам направо да им го кажа и може би като го казвам на тях, говоря открито и с другите. Ако пишеш за някакво огромно, ала неясно множество, можеш да изпаднеш в измишльотини, но като се обръщам към двете си момчета, които ще възмъжеят, преди да са прочели книгата, мисля, че е нужно да говоря направо, ясно и просто. Сега те нямат никакъв опит в света на литературата, не познават като нас великите истории на света. Затова ще им разкажа най-голямата, може би най-великата от всички истории — за доброто и злото, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за хубостта и грозотата."
Джон Стайнбек
29 януари 1951 г.
(Из писмо до Паскал Ковичи)
---
Той не беше преувеличил, излагайки тази категорична позиция пред своя дългогодишен редактор и приятел Пат Ковичи в деня, когато захваща да пише своя най-обемист роман, "На изток от рая". Защото тези двоици са били всякога в сърцевината на неговите човешки и творчески интереси, те са определяли хоризонтите на гражданския му патос и писателската му съдба, този трагично-величав разказ, почнал се нейде в небесните пасбища на калифорнийската Дълга долина, преминал през стачки на ябълкоберачи, биологични лаборатории, лъкатушил подир бричките на оклахомските преселници, в бараките на най-унищожителната война и едва не прекъснал в хеликоптера над виетнамската джунгла. Разказът, който е в същност биографията на Джон Стайнбек.
Джон Стайнбек излиза на американската литературна сцена тъкмо в момент, когато декорите се рушат, за да бъдат подменени с нови за следващото действие; когато изпълнителите на много от традиционните роли се виждат принудени да напуснат рампата, а в кръговете на прожекторите се появяват нови лица. Това, че Съединените щати излизат от Първата световна война като страна-победител, още не е гаранция, че военновременният разцвет в промишлеността, довел до значителни печалби за капиталистическата върхушка, ще се закрепи като икономически стил и ще продължава да осигурява по-нататъшното стопанско благополучие. Както ще стане двайсет години по-късно, по време на Втората световна война, и в края на 20-те години безработицата временно е ограничена, на пръв поглед дори няма сериозни причини за дълбоки конфликти в деликатното уравнение труд-капитал. Работа има уж за всички, следвоенният просперитет на САЩ е сякаш период, чиито край не се вижда. Но едновременно с това, едновременно с надеждите на човечеството, че след преминаването на бурята ще настъпят мирни и съзидателни години, едно след друго започват да се редят събития, понякога наглед случайни, ала твърде злокобни в историческата си проекция.
През януари 1919 г., когато седемнайсетгодишният Джон Стайнбек влиза в Станфордския университет, заедно с откриването на мирната конференция в Париж са застреляни Роза Люксембург и Карл Либкнехт. На следващата година, когато се учредява Обществото на народите, в Брейнтрий (Масачузетс) са арестувани Сако и Ванцети, чиято скандална присъда ще се изпълни цели седем години по-късно. След удавената в кръв стачка на миньорите в Херин (Илинойс) Лий де Форест показва в нюйоркския театър "Риволи" първия говорящ филм, но едновременно (годината е 1923) генерал Лудендорф и Адолф Хитлер извършват своя "бирен пуч" в Мюнхен. И докато в 1925 г., когато Стайнбек напуска университета, без да го завърши, с договора от Локарно Германия се съгласява да демилитаризира Рейнската област, в Дейтън (Тенеси) учителят Джон Скупс е призован пред съда, задето е преподавал еволюционната теория. Напечатал вече няколко разказа в станфордското литературно списание "Спектейтър", Стайнбек по това време вече е почнал работа върху първото си по-значително произведение — "Златната чаша". По това време САЩ изпращат морската си пехота в Никарагуа и Китай, все с цел "да гарантира интересите" на Вашингтон. Капитан Линдберг прелита на 20-21 май 1927 г. разстоянието от Ню Йорк до Париж и президентът Кулидж го обявява за полковник. И докато драпираният в бяло, синьо и червено Ню Йорк посреща героя с френетични възторзи, на 40 мили[1] северно от Лос Анджелос язовирът "Сейнт Франсис" се пропуква, отнема стотици животи и залива огромни площи обработваема земя. Отново изпълнено с надежди, човечеството следи със затаен дъх как 62 държави подписват прочутия пакт Келог-Бриан, с който войната се осъжда като инструмент на политиката (август 1928 г.), и сякаш в потвърждение на мисълта, че земята е твърде малка, за да бъде и занапред разкъсвана от кръвопролития, 59 души обикалят света с дирижабъла "Граф Цепелин".
Стайнбек вече е написал следващите си, но още непубликувани книги "Небесните пасбища" и "Към един незнаен бог", когато идва следващото съвпадение: през октомври 1929 г., кажи-речи, по едно и също време с излизането на "Златната чаша", първия му отпечатан роман, на Уолстрийт е протръбен краят на следвоенния просперитет — 16 милиона акции за един ден сменят собствениците си, обезценяването им се изчислява на 15 милиарда долара, а борсовите загуби до 1931 г. ще възлязат на 50 милиарда долара. Дълбока икономическа и финансова криза, най-страшната в американската история, изведнъж затъмнява "неограничените" простори на американската предприемчивост и страната изпада в депресия, от която не ще успее да се измъкне чак до Втората световна война. Фалират хиляди дребни и средни фирми, наново се ширва безработица, започва бързото пролетаризиране на огромни работнически маси и земеделско население. САЩ навлизат в своето "червено десетилетие".
Джон Ърнест Стайнбек е роден на 27 февруари 1902 г. в градчето Салинас, географски и административен център на Дългата долина по поречието на река Салинас в Калифорния. Тя се спуска най-напред стръмно между хълбоците на двете планини Габилани и Санта Лучия, сетне сляга успокоена, за да се разлее в "небесните пасбища" на един особено идиличен в миналото край, в който протича детството на писателя, и накрая стига с устието си южната извивка на тихоокеанския залив Монтерей. Долината е плодородна и затова е изпълнена с живот. Тук все още се срещат потомци на испанците, които първи са колонизирали Калифорния, на легендарните златотърсачи от времето на Джек Лондон, чиято златна треска е трябвало доста прибързано да спадне, деца и внуци на тълпи авантюристи, спрели се най-после тук, на брега на Пасифика, след непрестанното местене на границата все по̀ на запад, издигнали до испанските мисионерски църкви дървените стени на хижите си. Тук, в този "златен щат", макар че златото не е стигнало за всички, златна се е оказала земята. Приказките за несметното богатство на калифорнийския чернозем са се превърнали в легенда, която бързо е притеглила стотици хиляди американци, да опитат тук и ръката, и късмета си в онзи класически дух на пионерска Америка, който и до ден-днешен прави Калифорния щат с най-голям прилив на населението. След Голямата криза на 30-те години и земеделските катаклизми в Средните щати насам се упътват безброй обезземлени сиромаси с вярата, че ябълките и портокалите на Калифорния ще им върнат загубения залък. Лека-полека в пасторалния пейзаж нахлуват и неизменните белези на цивилизацията: машините. Техният трясък и димът на фабричните комини окончателно изместват невинното безгрижие на хората, които, изпълнени с тъмни предчувствия, стискат шапки пред прустовете на дървените си хижи и тревожно се взират в новите табели, на които пише "банка" или "фрут къмпани".
По времето, когато Джон Стайнбек идва на белия свят, Салинас е селище с около четири хиляди души население. Той е единствен син в семейството на мелничар, земеделец и наивно разпален местен политикан с далечно германско потекло. Майка му носела в жилите си ирландска кръв и учителствувала в местното училище. Джон расте по вировете на реката и слуша легендите, които папратта нашепва. Тича подир говедата, натиска плуга, но и непрекъснато чете: Библията, "Изгубеният рай" на Милтън, Джордж Елиът, Томас Харди, Флобер, Достоевски, Пушкин, Тургенев и най-вече "Смъртта на Артър" от Томас Малори — една книга, която така ще завладее въображението му, че години по-късно ще проживее четири сезона в Англия, за да издирва вариантите на този мит и накрая да напише "Делата на крал Артър и неговите благородни рицари" — обемист труд, който излиза едва след смъртта на автора, в 1976 г. Легендата за Артър, Ланселот и Гуиневир ще го съпътствува през цялата му писателска кариера и той ще цитира доблестните им имена в не едно свое произведение. "Литературата в моето детство се носеше във въздуха наоколо — пише той в предговора към «Делата на крал Артър...» — Библията попивах през порите си. Вуйчовците ми просто издишваха Шекспир, а «Странствуванията на поклонника» бяха размесени с майчиното ми мляко. Тези неща пълнеха ушите ми. Това бяха звуци, ритми, образи. Книгите бяха напечатани демони, сякаш клещите и свределите на жестоката инквизиция. Но ето че един ден моя леля ми подари книга, неразумно пренебрегвайки моята съпротива. Погледнах черните букви с омраза, но страниците постепенно се разкриха и ме погълнаха в себе си. Чудото стана. Библията, Шекспир и Джон Бъниан бяха за всички. Но тази книга бе моя и това беше съкратеното издание на «Смъртта на Артър» от Томас Малори." Странно, тъкмо в тази легенда Стайнбек вижда като през обърнат бинокъл целия свят, своя свят. "Там имаше всички пороци, които знаем, имаше също храброст, тъга и отчаяние, но най-вече доблест. И си мисля, че чувството ми за добро и зло, за дълга на благородството и съпротивата ми срещу потисниците в защита на потиснатите дойдоха тъкмо от тази тайнствена книга. Не се уплаших, когато разбрах, че както има добри рицари, така има и подли рицари. В родния ми град имаше люде, загърнати в плаща на добродетелта, за които знаех, че са лоши..."
Вече зрял юноша, Стайнбек се подчинява на родителската воля и за да не стане "прост мулетар", почва да се занимава с химия и постъпва на работа като лаборант в близката захарна рафинерия "Спрекълз". Интересува го всичко, но комай нищо не го задоволява. По време на откъслечните си посещения в Станфордския университет в Пало Алто слуша история и литература. Но продължава да работи из фермите на Салинаската долина с мулетата и кравите на чифликчиите. До 1926 г. той ще опита много професии (продавач, коняр, писар, каменар по строежите на пътища), но няма да избере ни една, защото у него вече е заговорила нова страст: да пише. "Има нещо много радостно в това да напишеш едно изречение, а сетне да го препрочиташ и изменяш и половин час да се занимаваш с два реда" — по-късно пише той в писмо до свой приятел. Въпреки няколкото му публикации, списанията, на които праща първите си белетристични опити, по правило му ги връщат и в миг на отчаяние той ги изгаря. След като е работил дълго време като ратай, в 1926 г. Джон решава да замине на изток, в Ню Йорк, "столицата на писателите", дано там му потръгне. Билетът струва скъпо ("имах твърде големи амбиции и твърде малко пари") и затова постъпва в екипажа на един търговски кораб, който от Сан Франциско през Панамския канал потегля за Ню Йорк. Пътуването е продължително и на борда слуша безконечните истории на моряците за небивали геройства, за корсари и кораби-призраци. В града на небостъргачите пристига без пукнат петак — комарджиите на кораба прибират припечеленото по пътя. Ню Йорк го посреща враждебно. След планинските простори на Салинас този мегалополис се изправя пред него страшен и безмилостен. "Ненавиждам Ню Йорк — спомня си Стайнбек десетина години по-късно. — Самотно, гладно, клето съществуване. И досега виждам пълчищата хлебарки под умивалника, и досега изпитвам безсилието пред невъзможността да намеря каквато и да е работа. Наплаших се до смърт и никога няма да забравя този страх." Огорчението му е още по-черно и от това, че никое издателство не проявява интерес към неговите ръкописи. Известно време пренася тухли на строежа на голямата концертна и спортна зала "Медисън Скуеър Гардън", а после, с помощта на един свой вуйчо, постъпва като репортьор във вестник "Ню Йорк Америкън", собственост на Хърст. Но и това не трае дълго — вестникът не се интересува, не публикува и не плаща кореспонденции, в които истината се казва не според възгледите на Хърстовия тръст. Стайнбек е уволнен и препълнен от носталгия потегля назад към Калифорния, отново като моряк на търговски кораб.
Разбира се, родният щат не го чака с отворени обятия и той трябва наново да се залови за работа — този път като шофьор на пощенска кола, като работник в риборазвъдник и най-после като пазач на имение високо в планината. Именно там за него настъпва плодотворно време: усамотението му предлага условия, каквито дотогава са му липсвали, и през многото свободни часове Стайнбек се хваща за молива (до края на живота си той няма да използува пишеща машина). В планината пише и преписва своя първи роман, "Златната чаша". Написана в романтична, историзирана тоналност, книгата е опит за биография на прочутия английски пират от XVII век Хенри Морган, чиито кораби сноват из водите на Карибско море и в 1671 г. дори обсаждат Панама, "златната чаша" на испанските конкистадори. Описвайки живота на Морган, мечтател, който има само един идеал, властта. Стайнбек се стреми да проникне в противоречието между човешката мечта и грозната житейска реалност, да достигне в естетизирания мит до онези социални и психологически проблеми, до които се докосват и неговите съвременници. Романът излиза в 1929 г. и американската критика незабавно вижда в Морган още един герой-въплъщение на "изгубеното поколение", за да го сравнява по-късно с Гетсби на Фицджералд. Книгата не донася на автора си особено удовлетворение, той я приема по-скоро като "упражнение" и затова още същата година ще пише: "Книгата имаше за мен само пречистващи функции. Сега вече не мисля толкова много за себе си, сега ще мога да пиша и за другите. Вярвам, че все ще успея да напиша и по-добри книги." Характерно тук е усещането на Стайнбек, че незрелият експеримент в същност е прелюдия към по-сериозни литературни занимания, че личното "аз" на твореца ще трябва рано или късно да отстъпи пред социалния ангажимент. И наистина, след "Златната чаша" в кръга на интересите му ще нахлуят съдбите на обикновените хора, вплетени в сложната обществена структура на Америка.
Към края на 1929 г. Стайнбек завършва втория си роман, "Към един незнаен бог" (издаден в 1933 г.), в който Калифорния твърдо се очертава като авторов регион, като източник на повечето му сюжети. Долината на Салинас и тихоокеанското крайбрежие оживяват не само като пейзаж, но и като особено състояние на човешкия дух, като среда, с която човекът е обвързан на живот и смърт, в която проектира себе си като възел от стремления и разочарования. Фермерът Джоузеф Уейн, главният герой на "Към един незнаен бог", е жертва на природните сили, над които се мъчи да установи едва ли не божествен контрол. В името на плодородието той е готов да принася жертви на "един незнаен бог", да извършва безсмислени ритуали, само и само да спаси земята от една продължителна суша. Накрая Уейн стига до изкупителното самоубийство, което Стайнбек приравнява с най-висш героизъм. Преди да излезе, книгата е отхвърлена от седем издателства. Междувременно писателят и жена му Каръл Хенинг вече живеят в Пасифик Гроув, градец на полуострова Монтерей. Парите отново не достигат, родителите на Каръл им пращат по 25 долара на месец и тя се хваща на работа, за да може Джон спокойно да пише. През този период в живота на Стайнбек настъпва съдбоносен поврат от идейно и философско естество — той се запознава и се сприятелява с Едуард Ф. Рикетс, биолог, който притежава малка лаборатория за обработка на учебни препарати от морската фауна. Неговият естествоизпитателски подход, приложен към човека, ще окаже решаващо влияние върху светоусещането на Стайнбек. Под въздействието на Рикетс, с когото след време ще предприемат продължителна експедиция в басейна на Калифорнийския залив (Морето на Кортес), той си изработва теорията на нетелеологичния биологизъм, т.е. да приема действителността в цялото й богато многообразие като нещо дадено, като фиксирана и закономерна проява на вечното. В Монтерей той стига до "груповата теория" — споделяна впрочем и от Рикетс, — според която големите човешки съдружия са не толкова сбор от отделни индивиди и техните характери, колкото "същества", организми, наподобяващи колониите от пчели или мравки и притежаващи колективна памет и психология, с подбуди и поведение, които е невъзможно да предречеш. Рикетс обръща внимание на Стайнбек върху живота на морските животни, тяхната борба за съществуване и самосъхранение, над този опростен "вис-виталис", стоящ в основата на т.нар. мислене с дадености, сиреч без да се отчитат причинно-следствените връзки. Разбира се, Стайнбек няма да остане докрай привърженик на подобен обективизъм и неговата теория за групата ще претърпи в "Гроздовете на гнева" значителна промяна, тъй като в бъдещите си произведения той няма да се задоволи само с позата на страничен наблюдател, който не се интересува от дълбочинната взаимовръзка на явленията.
В 1932 г. издателство "Джонатан Кейп & Смитс" издава "Небесните пасбища". Написана след "Към един незнаен бог", книгата излиза една година по-рано и тутакси привлича вниманието на американската четяща публика и критика. "Небесните пасбища" е двояко разбирана в жанрово отношение — за едни е роман, други я възприемат като цикъл от разкази, обединени от мястото на действие, от общите герои и общия реминисцентно-легендарен тон. Някои критици я сравняват с "Непобедените" на Уилям Фокнър и с "Уайнзбърг, Охайо" на Шъруд Андърсън. Всяка от главите, от които се състои книгата, наистина може да се възприеме отделно. Като цяло обаче тя е типичната история на едно селище, в което живеят двайсет семейства — хора, обикновени, добросърдечни, особняци, умствено недоразвити, — с една дума, едно микрообщество, повтарящо в тесните си рамки цялата социална структура. Животът в Небесните пасбища тече мирен, идиличен, спохождан от спомени за едновремешни обитатели, призраци и върлували в околността разбойници. Всеки се труди според силите си, живее в своя въображаем свят (Акулата води дневник за несъществуващите си борсови операции), ала никой никому с нищо не пречи, докато не пристигнат нови заселници. За кратко време идилията се нарушава, духовете се възбуждат, раждат се конфликти, извършват се две убийства и едно самоубийство, макар новодошлият Мънро и семейството му съвсем да са нямали намерение да размътват чистата повърхност на спокойната долина. Стайнбек твърди, че всички описани в книгата случаи са взети направо от живота и действително няма съмнение, че той добре познава хората, за които пише. Тук се появяват много от темите, и героите, с които занапред ще бъдат свързани някои от най-хубавите му произведения. С дълбоко съчувствие към бляновете и страданията на простите хорица в Небесните пасбища писателят извлича темата си за вечната борба между човека и природата, в която — често смешна или иронична — хората приписват на природата качества, съществуващи единствено в тяхното въображение.
"Небесните пасбища" определя завинаги реалистичния подход на автора при изобразяването на американската действителност с нейните присъщи "американски мечти", провинциализъм, но и нравствено безплодие, което е в състояние да превърне и най-райското място в духовна пустиня. Реализмът на Стайнбек, както ще отбележи известният критик Алфред Кейзин, показва "ужаса и безпорядъка на съвременното американско битие". И тъй като тази книга е нещо като програмен документ, сочещ посоките на Стайнбековите интереси в условията на утежняващата се социална криза на 30-те години, консервативната американска критика не съумява да забележи и да оцени нейните реалистични достойнства, обявява за примитивни и нейната форма, и нейните герои, и техните проблеми. Но ако в историите, които Стайнбек разказва, има някакъв примитивизъм, това е по-скоро примитивизмът на действителността, на живота, какъвто са принудени да водят земеделците в Калифорния — доста по-различен от този на все още независимите фермери в източните щати. В Калифорния фермерът е по-скоро безправен фабричен работник (той е изполичар, арендатор, наемен ратай под властта на едрите компании и банки), а не фермер, който е господар на земята си. И неговият примитивизъм, много по-често наивитет, е резултат от неизбежната премазваща експлоатация, свойствена за големите аграрни и промишлени корпорации, и от пълната зависимост на нямащите.
След излизането на тези книги Стайнбек пише поредица разкази, бъдещи части на повестта "Червеното пони", които след време ще излязат в сборника "Дългата долина" (1938). Животът му не се е променил особено, славата е още далеч, родителите на жена му все тъй помагат, с каквото могат. В Монтерей Стайнбек също живее на улица Консервна, където се намира и Тихоокеанската лаборатория на Едуард Рикетс, когото всички наричат Док (съкращение от доктор). На тази улица са наредени консервни фабрики, малки дюкянчета и невзрачни кръчмици, запустели места, рибарски и моряшки сборища, в които срещу дребна сума човек може да намери измамната топлина на женска ласка. Стайнбек често гостува на Док и надълго разговаря с бездомните пайсаноси и презряната от благодетелните граждани "паплач" на крайбрежието, докато приливът се блъска между дървените подпори на дъсчените бараки. Оттук по света ще тръгнат много книги и герои: хубави и грозни, смешни и противоречиви, трагични, сърцати и нещастни.
Първата от тези книги е "Тортила Флет". Роман или повест, тя е първата му творба, която произвежда сензация в литературния свят на Щатите. Жанрово и естетически тя може да се категоризира като нещо средно между романтична идилия и комична епопея в осъвременен вариант. Сам Стайнбек я определя по следния начин: "Лека и, струва ми се, занимателна, но заедно с това изцяло истинска история, макар че никой, който не познава живота на нейния персонаж, не би повярвал в нейната истинност." Разбира се, достоверността засяга само прототиповете на романа, докато нас много повече ни интересува скритото в ядрото му послание. Редица от случките, които стават във въображаемия квартал Тортила Флет, са наглед нелепи като в буфонада, но в тъканта на разказа има толкова много горчивина и антибуржоазен патос, че с право мнозина смятат книгата за един от възловите подстъпи към "Гроздовете на гнева". Доброволното съдружие на бедните и безгрижни пайсаноси (потомци на испанци, мексиканци и индианци, живеещи по западния бряг на САЩ) е противопоставено на пуритански благоприличното общество, което напразно се мъчи да наложи на бездомните скитници своите норми и ценностна система. Историята на Дани и неговите приятели е на повърхността си весела и лековата — момчетата просят, сегиз-тогиз открадват, нищо не работят, те са едва ли не обществени паразити. Но тяхното "безнравствено" и хедонистично съществуване е в рязък контраст с материалистичните стандарти на буржоазна Америка: когато Дани получава в наследство две "къщи" (по-скоро колиби), приятелите му изведнъж откриват с ужас, че тази собственост ненадейно е променила характера му, че дори се е изписала на лицето му, че покрай това и те вече никога няма да бъдат тъй безгрижни, каквито са сега. (Стайнбек неведнъж споделя своето убеждение, че богатството бавно, но сигурно убива, че натруфено с щраусови пера и злато, обществото на заможните моралисти е осъдено, подобно на праисторическите чудовища, на изчезване.) Писателят съзнателно прави аналогия между нехранимайковците от Тортила Флет и рицарите на Кръглата маса, които по същия начин вече никога няма да са това, което са били. В съприкосновението на чистия и честен, макар и по своему, човек със собствеността се заражда и неговата гибел. И Дани наистина умира в битката с един незнаен Неприятел, а приятелите му "бавно се отдалечиха, всеки поотделно, само по своя път". И наистина, как може да просъществува една групичка със свои морални ценности, които се основават на верността и честността, когато тя е в опозиция на едно филистерско общество? Това, че Стайнбек с "Тортила Флет" започва все по-внимателно да изучава социално-икономическите конфликти на 30-те години, че несъзнателно се ориентира наляво в един период, когато трудовите маси в Америка бързо се революционизират, се доказва и от факта, че в 1935 г., когато книгата излиза, Търговската камара в Монтерей обнародва официална декларация, с която завява, че "такова място и такива хора, като описаните в романа, не съществуват" и че всичко е измислено и лъжливо. (Същото ще се повтори в 1945 г. по повод "Улица Консервна" — тогава освен Търговската камара опровержение публикува и Сдружението на рибните фабриканти в Монтерей.)
Сам един от нямащите, Стайнбек съвсем не е чужд на класовите противоречия и затова не е чудно, че съумява да вземе страна, когато в Салинас започва стачка на ябълкоберачите. Тя бързо се разраства, обхваща стотици земеделски труженици и довежда до обща стачка в Сан Франциско през 1934 г. Тези събития стават в родния край на писателя и това още повече му помага да ориентира своите симпатии. Набързо създаден комитет на земевладелци и индустриалци поема фактическата власт, отменя гражданските свободи, въоръжава големи маси свои привърженици и повежда истинска битка срещу стачниците. Салинас се превръща в укрепен град с барикади и бодлива тел, започват арести и масови разстрели, с линч биват заплашени всички журналисти, дошли да отразяват нечуваното кръвопролитие. Стайнбек е потресен и посвещава следващата си книга на това жестоко класово стълкновение — тя носи заглавието "В съмнителна битка", израз, взет от "Изгубеният рай" на Милтън. В писмата си от това време той споделя, че книгата ще бъде "прост разказ за стачката", че може би ще се окаже "твърде жестока", за да я приеме някой издател. Сега вече неговите герои не са жертва на стихиите, на личните си страсти и състоянието си, а на социалното неравенство. Писателят се опитва да застане в позата на страничен наблюдател и уж обективно да разказва събитията като незаинтересован хроникьор, но в романа за пръв път той открива за себе си типичната за Америка социална несправедливост, стихийния протест на експлоатираните.
И за пръв път Стайнбек въвежда в своето съзнание, а оттам и в романа си героя-комунист. Тъкмо комунистът внушава на стачкуващите, че могат да извоюват по-добри трудови и жизнени условия единствено ако са солидарни, ако представляват организирана сила. Пишейки "В съмнителна битка", Стайнбек се сблъсква с икономическите, социалните и културните основи на американския начин на живот, с широко разтръбяваните принципи на американската "демокрация". Но в същото време той все още не може напълно да застане на позициите на професионалния революционер. До голяма степен такова е поведението и на един от героите на романа, доктор Бъртън, който изпитва чисто човешко състрадание към стачкуващите и е против "виджилантите" (наемниците на господарите), но се старае да остане по-далеч от реалния конфликт. Стайнбек внушава на читателя, че комунистите Мак и Джим Нолан допускат доктринерски грешки, поради които битката им наистина е "съмнителна", че във фанатизма си са готови да пожертвуват другаря по борба, че и на тях, както на капиталистите, е чужд всякакъв хуманизъм. Тук се долавят отново отзвуци на авторовото разбиране за "групата", за аморфната тълпа, която, независимо от коя страна на барикадите се намира, все пак е съставена от "човешки същества". "Аз не вярвам в каузата, вярвам в хората" — заявява доктор Бъртън на Мак и това е сякаш ключовата идея и на самия писател. Не е случаен фактът, че Стайнбек заема заглавието си от Милтън — битката е пренесена в "небесата" на Централна Калифорния. Овощните градини са вечният Едем, от който капиталистът-бог прогонва ябълкоберачите, а комунистическата партия — Сатаната, който ги подмамва с приказки за познание, свобода и власт. В края победата принадлежи на Милтъновия бог, но остава открит въпросът: тиранично ли е това незнайно божество, или е само един справедлив съдник, който изпълнява добрите си намерения чрез насилие и зло? Явно е, че по това време възгледите на Стайнбек са раздвоени, че имат силни и слаби страни. Той е истински демократ и хуманист, но в същото време се съмнява в идеологията и в методите на борба, с които си служи напредничава Америка, и е повече склонен да си обяснява някои социални проблеми с несъвършенствата в чисто биологичната природа на човека. Така или иначе, той решително застава на страната на потиснатите и "В съмнителна битка" се нарежда с право измежду най-силните произведения на американския критически реализъм.
През есента на 1935 г. семейство Стайнбек заминава за Мексико. В същност това е бягство — филмовата индустрия е решила да екранизира "Тортила Флет", но писателят се ужасява при мисълта, че ще трябва да отиде в Холивуд. Мексико среща Стайнбек с простите си селяни, с характерния си пейзаж и той за дълго ще запомни неподправения латиноамерикански дух, за да му се поклони след това в "Морето на Кортес". Обратно в Калифорния, той започва нова книга. "Като работя, чувствувам колко богат и разнообразен е животът, усещам целия му героизъм. Естествено, не всичко е част от самия мене. Но понякога мислено сътворявам нещо, което е далеч по-грамадно и богато от моя дребен живот. В този смисъл удовлетворението, което изпитвам, може да се сравни със задоволството на бащата, който вижда, че синът му е успял там, където той е претърпял поражение." В началото на 1937 г. книгата е вече издадена — това е повестта "За мишките и хората". Успехът й е главоломен. Тя става бестселър, клубовете за разпространение на книги я разпращат на всичките си членове, по нея авторът прави драматизация, пиесата се поставя в няколко театъра и скоро получава наградата на Клуба на театралните критици. Популярността й е лесно обяснима: двамата герои, Джордж и Лени, са бездомни сезонни работници, подобно на милиони други американци, които също като тях мечтаят за късче своя земя и свой покрив. Но "и най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени" — този стих на Робърт Бърнс, дал заглавието на повестта, е и нейният логичен финал. Малоумният гигант Лени, който е изпълнен с криворазбрана нежност към всичко "крехко и меко", удушва с ласките си една жена и току преди позорния линч пада от куршума на приятеля си Джордж — едничкото възможно спасение на мечтата. Може би най-натуралистичната от всички творби на Стайнбек, "За мишките и хората" внушава един детерминизъм, който осуетява суетата на човешките копнежи в почти класическите рамки на драматичното повествование. Действителността ни най-малко не се интересува от бляновете на нищите, безпомощни жертви в менгемето на растящата икономическа криза. С тази повест Стайнбек присъединява съвестта си към толкова други американски писатели преди и след него, които показаха на света цялата безпочвеност на изначалната, традиционна "американска мечта".
Още през лятото на 1936 г. Стайнбек посещава лагера на сезонните земеделски работници северно от Сакраменто. От тази доброволна "командировка" се раждат серия статии, които излизат във в. "Сан Франциско Нюс". По-късно същата година той отново е в биваците на преселниците около Салинас и Бейкърсфийлд в долината Сан Хоакин. В писмо до приятеля си Джордж Олби той ще напише: "Не съм сигурен дали знаеш каква бомба представлява Калифорния в момента. Във всяка шупла има динамит. Ще ми се всичко да видя и всичко да чуя. В Салинас почнаха бунтове, по улиците на скъпото ми родно градче убиват хора." Но успехът на "За мишките и хората" временно откъсва писателя от неговите проучвания на това характерно за американското стопанство явление, по това време вече взимащо застрашителни размери и носещо семето на една от най-разтърсващите социални катастрофи в САЩ. Стайнбек има вече достатъчно средства, за да си позволи няколкомесечно пътуване до Европа, където посещава Англия, Ирландия, Швеция и Съветския съюз. Но след завръщането си незабавно се отправя отново към лагерите на сезонните работници. "Палатките им са на половин метър във водата — пише той. — Децата седят на креватите и няма нито храна, нито огън да се сгреят." После изпраща серия репортажи със снимки на списание "Лайф", но те така и пропадат, "по вътрешнополитически и хуманни съображения". През есента на 1937 г. той заминава за Оклахома, един от най-зле засегнатите Средни щати след дългогодишните засушавания. Още през 1933 г. в този район започват да бушуват невиждани прашни бури. През 1935 г. те обхващат Тексас, Канзас, Източно Колорадо, Ню Мексико, на север стигат до Мичиган, на юг — до Луизиана. Населението веднага изковава наименование на пострадалите места — нарича ги "прашни чаши", — а президентът Рузвелт ги обявява за бедствуващи. Разорението е пълно, пропиляна е богата реколта, земята заприличва на камък, в който нищо не никне. Изсичането на горите във Великата равнина още по времето на похода на запад казва думата си: почвата ерозира и се спрашава, необикновеното й плодородие се превръща в печален спомен. И сякаш за да стане картината още по-мрачна, над пометените житни поля се понася друг, още по-чудовищен ураган — икономически. Започва масовото окрупняване на обработваемите площи, един по един милиони декари влизат в алчните ръце на множество банки и големи компании, които пускат по тях високопроизводителна селскостопанска техника. От една страна, това е единственият начин да се възстанови почвата: изкуственото наторяване и машинната обработка ще върнат плодородието на земята. Но другото острие на ножа е по-страшно: капиталистическата собственост на земята прави излишен труда на милиони селяни, унищожава техните заселища, прогонва ги от родните им места, превръща ги в лумпени скитници. Оклахома, когато Стайнбек я посещава, е като потъващ кораб. Фермери и арендатори я напускат на дълги върволици, пътуващи кой както може, някои и пешком. Под неумолимото слънце се носи протяжното скърцане на колела, пропукват разнебитени мотори — една тъжна човешка река се отправя на запад, вечно на запад! Някой им е пришепнал, че в рая Калифорния има и работа, и хляб, и постеля... Заедно с преселниците Стайнбек пътува до родния си щат, живее в техните попътни лагери, споделя всичките им несгоди. По това време в Ню Йорк е премиерата на драматизираната му повест, канят го на приеми, искат му статии, интервюта, предлагат му екранизации на други негови произведения. Но него го няма. В едно твърде показателно писмо до литературната си представителка Елизабет Отис от началото на февруари 1938 г. той пише: "Трябва да замина за вътрешността на долината. Там гладуват близо пет хиляди семейства, не просто гладни, а именно гладуващи. Властите се мъчат да им осигуряват храна и медикаменти, но фашизирани групи от собственици на предприятия, банки и едри фермери навсякъде ги саботират, крещейки за балансирани бюджети... Така или иначе, замесих се в тази работа и сега съм длъжен да отида там, за да видя със собствените си очи и всичко да си изясня. Дали ще мога да помогна с нещо, за да им дойде умът на тези убийци? Вбесен съм. И никому нито дума за това, че, тук-виж, старите ми приятели от Фермерската асоциация отново се опитали да ми одерат скалпа, когато си свърша работата... Удивително, колко безпомощни и ненужни стават книгите пред лицето на такива трагедии!" Същата година излиза памфлетът му "Силната им кръв", в който анализира капиталистическата основа на селскостопанската икономика на Калифорния, иначе немислима без труда на миграционната работна ръка. Заедно с това той предлага редица реформи за урегулирането на този проблем, утежняващ се и поради факта, че селскостопанските корпорации в щата приемат враждебно сезонните работници, без да им
(27 февруари 1902 г. - 20 декември 1968 г.)
Носител на Нобелова награда за литература за 1962 г. за "Гроздовете на гнева".
*
Съдържание
5 Джон Стайнбек, който знаеше много - Кръстан Дянков
27 Небесните пасбища
207 Гроздовете на гнева
763 Обяснителни записки
**
Джон Стайнбек, който знаеше много
Кръстан Дянков
"Реших да напиша тази книга за синовете си. Сега те са още малки момчета и едва ли някога ще разберат от какво са били създадени, ако аз не им го кажа. Те няма да я четат сега, а когато пораснат, когато болките и радостите вече са ги поомачкали. И ако книгата е адресирана към тях, толкова по-добре. Ще ми се да знаят как е било, искам направо да им го кажа и може би като го казвам на тях, говоря открито и с другите. Ако пишеш за някакво огромно, ала неясно множество, можеш да изпаднеш в измишльотини, но като се обръщам към двете си момчета, които ще възмъжеят, преди да са прочели книгата, мисля, че е нужно да говоря направо, ясно и просто. Сега те нямат никакъв опит в света на литературата, не познават като нас великите истории на света. Затова ще им разкажа най-голямата, може би най-великата от всички истории — за доброто и злото, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за хубостта и грозотата."
Джон Стайнбек
29 януари 1951 г.
(Из писмо до Паскал Ковичи)
---
Той не беше преувеличил, излагайки тази категорична позиция пред своя дългогодишен редактор и приятел Пат Ковичи в деня, когато захваща да пише своя най-обемист роман, "На изток от рая". Защото тези двоици са били всякога в сърцевината на неговите човешки и творчески интереси, те са определяли хоризонтите на гражданския му патос и писателската му съдба, този трагично-величав разказ, почнал се нейде в небесните пасбища на калифорнийската Дълга долина, преминал през стачки на ябълкоберачи, биологични лаборатории, лъкатушил подир бричките на оклахомските преселници, в бараките на най-унищожителната война и едва не прекъснал в хеликоптера над виетнамската джунгла. Разказът, който е в същност биографията на Джон Стайнбек.
Джон Стайнбек излиза на американската литературна сцена тъкмо в момент, когато декорите се рушат, за да бъдат подменени с нови за следващото действие; когато изпълнителите на много от традиционните роли се виждат принудени да напуснат рампата, а в кръговете на прожекторите се появяват нови лица. Това, че Съединените щати излизат от Първата световна война като страна-победител, още не е гаранция, че военновременният разцвет в промишлеността, довел до значителни печалби за капиталистическата върхушка, ще се закрепи като икономически стил и ще продължава да осигурява по-нататъшното стопанско благополучие. Както ще стане двайсет години по-късно, по време на Втората световна война, и в края на 20-те години безработицата временно е ограничена, на пръв поглед дори няма сериозни причини за дълбоки конфликти в деликатното уравнение труд-капитал. Работа има уж за всички, следвоенният просперитет на САЩ е сякаш период, чиито край не се вижда. Но едновременно с това, едновременно с надеждите на човечеството, че след преминаването на бурята ще настъпят мирни и съзидателни години, едно след друго започват да се редят събития, понякога наглед случайни, ала твърде злокобни в историческата си проекция.
През януари 1919 г., когато седемнайсетгодишният Джон Стайнбек влиза в Станфордския университет, заедно с откриването на мирната конференция в Париж са застреляни Роза Люксембург и Карл Либкнехт. На следващата година, когато се учредява Обществото на народите, в Брейнтрий (Масачузетс) са арестувани Сако и Ванцети, чиято скандална присъда ще се изпълни цели седем години по-късно. След удавената в кръв стачка на миньорите в Херин (Илинойс) Лий де Форест показва в нюйоркския театър "Риволи" първия говорящ филм, но едновременно (годината е 1923) генерал Лудендорф и Адолф Хитлер извършват своя "бирен пуч" в Мюнхен. И докато в 1925 г., когато Стайнбек напуска университета, без да го завърши, с договора от Локарно Германия се съгласява да демилитаризира Рейнската област, в Дейтън (Тенеси) учителят Джон Скупс е призован пред съда, задето е преподавал еволюционната теория. Напечатал вече няколко разказа в станфордското литературно списание "Спектейтър", Стайнбек по това време вече е почнал работа върху първото си по-значително произведение — "Златната чаша". По това време САЩ изпращат морската си пехота в Никарагуа и Китай, все с цел "да гарантира интересите" на Вашингтон. Капитан Линдберг прелита на 20-21 май 1927 г. разстоянието от Ню Йорк до Париж и президентът Кулидж го обявява за полковник. И докато драпираният в бяло, синьо и червено Ню Йорк посреща героя с френетични възторзи, на 40 мили[1] северно от Лос Анджелос язовирът "Сейнт Франсис" се пропуква, отнема стотици животи и залива огромни площи обработваема земя. Отново изпълнено с надежди, човечеството следи със затаен дъх как 62 държави подписват прочутия пакт Келог-Бриан, с който войната се осъжда като инструмент на политиката (август 1928 г.), и сякаш в потвърждение на мисълта, че земята е твърде малка, за да бъде и занапред разкъсвана от кръвопролития, 59 души обикалят света с дирижабъла "Граф Цепелин".
Стайнбек вече е написал следващите си, но още непубликувани книги "Небесните пасбища" и "Към един незнаен бог", когато идва следващото съвпадение: през октомври 1929 г., кажи-речи, по едно и също време с излизането на "Златната чаша", първия му отпечатан роман, на Уолстрийт е протръбен краят на следвоенния просперитет — 16 милиона акции за един ден сменят собствениците си, обезценяването им се изчислява на 15 милиарда долара, а борсовите загуби до 1931 г. ще възлязат на 50 милиарда долара. Дълбока икономическа и финансова криза, най-страшната в американската история, изведнъж затъмнява "неограничените" простори на американската предприемчивост и страната изпада в депресия, от която не ще успее да се измъкне чак до Втората световна война. Фалират хиляди дребни и средни фирми, наново се ширва безработица, започва бързото пролетаризиране на огромни работнически маси и земеделско население. САЩ навлизат в своето "червено десетилетие".
Джон Ърнест Стайнбек е роден на 27 февруари 1902 г. в градчето Салинас, географски и административен център на Дългата долина по поречието на река Салинас в Калифорния. Тя се спуска най-напред стръмно между хълбоците на двете планини Габилани и Санта Лучия, сетне сляга успокоена, за да се разлее в "небесните пасбища" на един особено идиличен в миналото край, в който протича детството на писателя, и накрая стига с устието си южната извивка на тихоокеанския залив Монтерей. Долината е плодородна и затова е изпълнена с живот. Тук все още се срещат потомци на испанците, които първи са колонизирали Калифорния, на легендарните златотърсачи от времето на Джек Лондон, чиято златна треска е трябвало доста прибързано да спадне, деца и внуци на тълпи авантюристи, спрели се най-после тук, на брега на Пасифика, след непрестанното местене на границата все по̀ на запад, издигнали до испанските мисионерски църкви дървените стени на хижите си. Тук, в този "златен щат", макар че златото не е стигнало за всички, златна се е оказала земята. Приказките за несметното богатство на калифорнийския чернозем са се превърнали в легенда, която бързо е притеглила стотици хиляди американци, да опитат тук и ръката, и късмета си в онзи класически дух на пионерска Америка, който и до ден-днешен прави Калифорния щат с най-голям прилив на населението. След Голямата криза на 30-те години и земеделските катаклизми в Средните щати насам се упътват безброй обезземлени сиромаси с вярата, че ябълките и портокалите на Калифорния ще им върнат загубения залък. Лека-полека в пасторалния пейзаж нахлуват и неизменните белези на цивилизацията: машините. Техният трясък и димът на фабричните комини окончателно изместват невинното безгрижие на хората, които, изпълнени с тъмни предчувствия, стискат шапки пред прустовете на дървените си хижи и тревожно се взират в новите табели, на които пише "банка" или "фрут къмпани".
По времето, когато Джон Стайнбек идва на белия свят, Салинас е селище с около четири хиляди души население. Той е единствен син в семейството на мелничар, земеделец и наивно разпален местен политикан с далечно германско потекло. Майка му носела в жилите си ирландска кръв и учителствувала в местното училище. Джон расте по вировете на реката и слуша легендите, които папратта нашепва. Тича подир говедата, натиска плуга, но и непрекъснато чете: Библията, "Изгубеният рай" на Милтън, Джордж Елиът, Томас Харди, Флобер, Достоевски, Пушкин, Тургенев и най-вече "Смъртта на Артър" от Томас Малори — една книга, която така ще завладее въображението му, че години по-късно ще проживее четири сезона в Англия, за да издирва вариантите на този мит и накрая да напише "Делата на крал Артър и неговите благородни рицари" — обемист труд, който излиза едва след смъртта на автора, в 1976 г. Легендата за Артър, Ланселот и Гуиневир ще го съпътствува през цялата му писателска кариера и той ще цитира доблестните им имена в не едно свое произведение. "Литературата в моето детство се носеше във въздуха наоколо — пише той в предговора към «Делата на крал Артър...» — Библията попивах през порите си. Вуйчовците ми просто издишваха Шекспир, а «Странствуванията на поклонника» бяха размесени с майчиното ми мляко. Тези неща пълнеха ушите ми. Това бяха звуци, ритми, образи. Книгите бяха напечатани демони, сякаш клещите и свределите на жестоката инквизиция. Но ето че един ден моя леля ми подари книга, неразумно пренебрегвайки моята съпротива. Погледнах черните букви с омраза, но страниците постепенно се разкриха и ме погълнаха в себе си. Чудото стана. Библията, Шекспир и Джон Бъниан бяха за всички. Но тази книга бе моя и това беше съкратеното издание на «Смъртта на Артър» от Томас Малори." Странно, тъкмо в тази легенда Стайнбек вижда като през обърнат бинокъл целия свят, своя свят. "Там имаше всички пороци, които знаем, имаше също храброст, тъга и отчаяние, но най-вече доблест. И си мисля, че чувството ми за добро и зло, за дълга на благородството и съпротивата ми срещу потисниците в защита на потиснатите дойдоха тъкмо от тази тайнствена книга. Не се уплаших, когато разбрах, че както има добри рицари, така има и подли рицари. В родния ми град имаше люде, загърнати в плаща на добродетелта, за които знаех, че са лоши..."
Вече зрял юноша, Стайнбек се подчинява на родителската воля и за да не стане "прост мулетар", почва да се занимава с химия и постъпва на работа като лаборант в близката захарна рафинерия "Спрекълз". Интересува го всичко, но комай нищо не го задоволява. По време на откъслечните си посещения в Станфордския университет в Пало Алто слуша история и литература. Но продължава да работи из фермите на Салинаската долина с мулетата и кравите на чифликчиите. До 1926 г. той ще опита много професии (продавач, коняр, писар, каменар по строежите на пътища), но няма да избере ни една, защото у него вече е заговорила нова страст: да пише. "Има нещо много радостно в това да напишеш едно изречение, а сетне да го препрочиташ и изменяш и половин час да се занимаваш с два реда" — по-късно пише той в писмо до свой приятел. Въпреки няколкото му публикации, списанията, на които праща първите си белетристични опити, по правило му ги връщат и в миг на отчаяние той ги изгаря. След като е работил дълго време като ратай, в 1926 г. Джон решава да замине на изток, в Ню Йорк, "столицата на писателите", дано там му потръгне. Билетът струва скъпо ("имах твърде големи амбиции и твърде малко пари") и затова постъпва в екипажа на един търговски кораб, който от Сан Франциско през Панамския канал потегля за Ню Йорк. Пътуването е продължително и на борда слуша безконечните истории на моряците за небивали геройства, за корсари и кораби-призраци. В града на небостъргачите пристига без пукнат петак — комарджиите на кораба прибират припечеленото по пътя. Ню Йорк го посреща враждебно. След планинските простори на Салинас този мегалополис се изправя пред него страшен и безмилостен. "Ненавиждам Ню Йорк — спомня си Стайнбек десетина години по-късно. — Самотно, гладно, клето съществуване. И досега виждам пълчищата хлебарки под умивалника, и досега изпитвам безсилието пред невъзможността да намеря каквато и да е работа. Наплаших се до смърт и никога няма да забравя този страх." Огорчението му е още по-черно и от това, че никое издателство не проявява интерес към неговите ръкописи. Известно време пренася тухли на строежа на голямата концертна и спортна зала "Медисън Скуеър Гардън", а после, с помощта на един свой вуйчо, постъпва като репортьор във вестник "Ню Йорк Америкън", собственост на Хърст. Но и това не трае дълго — вестникът не се интересува, не публикува и не плаща кореспонденции, в които истината се казва не според възгледите на Хърстовия тръст. Стайнбек е уволнен и препълнен от носталгия потегля назад към Калифорния, отново като моряк на търговски кораб.
Разбира се, родният щат не го чака с отворени обятия и той трябва наново да се залови за работа — този път като шофьор на пощенска кола, като работник в риборазвъдник и най-после като пазач на имение високо в планината. Именно там за него настъпва плодотворно време: усамотението му предлага условия, каквито дотогава са му липсвали, и през многото свободни часове Стайнбек се хваща за молива (до края на живота си той няма да използува пишеща машина). В планината пише и преписва своя първи роман, "Златната чаша". Написана в романтична, историзирана тоналност, книгата е опит за биография на прочутия английски пират от XVII век Хенри Морган, чиито кораби сноват из водите на Карибско море и в 1671 г. дори обсаждат Панама, "златната чаша" на испанските конкистадори. Описвайки живота на Морган, мечтател, който има само един идеал, властта. Стайнбек се стреми да проникне в противоречието между човешката мечта и грозната житейска реалност, да достигне в естетизирания мит до онези социални и психологически проблеми, до които се докосват и неговите съвременници. Романът излиза в 1929 г. и американската критика незабавно вижда в Морган още един герой-въплъщение на "изгубеното поколение", за да го сравнява по-късно с Гетсби на Фицджералд. Книгата не донася на автора си особено удовлетворение, той я приема по-скоро като "упражнение" и затова още същата година ще пише: "Книгата имаше за мен само пречистващи функции. Сега вече не мисля толкова много за себе си, сега ще мога да пиша и за другите. Вярвам, че все ще успея да напиша и по-добри книги." Характерно тук е усещането на Стайнбек, че незрелият експеримент в същност е прелюдия към по-сериозни литературни занимания, че личното "аз" на твореца ще трябва рано или късно да отстъпи пред социалния ангажимент. И наистина, след "Златната чаша" в кръга на интересите му ще нахлуят съдбите на обикновените хора, вплетени в сложната обществена структура на Америка.
Към края на 1929 г. Стайнбек завършва втория си роман, "Към един незнаен бог" (издаден в 1933 г.), в който Калифорния твърдо се очертава като авторов регион, като източник на повечето му сюжети. Долината на Салинас и тихоокеанското крайбрежие оживяват не само като пейзаж, но и като особено състояние на човешкия дух, като среда, с която човекът е обвързан на живот и смърт, в която проектира себе си като възел от стремления и разочарования. Фермерът Джоузеф Уейн, главният герой на "Към един незнаен бог", е жертва на природните сили, над които се мъчи да установи едва ли не божествен контрол. В името на плодородието той е готов да принася жертви на "един незнаен бог", да извършва безсмислени ритуали, само и само да спаси земята от една продължителна суша. Накрая Уейн стига до изкупителното самоубийство, което Стайнбек приравнява с най-висш героизъм. Преди да излезе, книгата е отхвърлена от седем издателства. Междувременно писателят и жена му Каръл Хенинг вече живеят в Пасифик Гроув, градец на полуострова Монтерей. Парите отново не достигат, родителите на Каръл им пращат по 25 долара на месец и тя се хваща на работа, за да може Джон спокойно да пише. През този период в живота на Стайнбек настъпва съдбоносен поврат от идейно и философско естество — той се запознава и се сприятелява с Едуард Ф. Рикетс, биолог, който притежава малка лаборатория за обработка на учебни препарати от морската фауна. Неговият естествоизпитателски подход, приложен към човека, ще окаже решаващо влияние върху светоусещането на Стайнбек. Под въздействието на Рикетс, с когото след време ще предприемат продължителна експедиция в басейна на Калифорнийския залив (Морето на Кортес), той си изработва теорията на нетелеологичния биологизъм, т.е. да приема действителността в цялото й богато многообразие като нещо дадено, като фиксирана и закономерна проява на вечното. В Монтерей той стига до "груповата теория" — споделяна впрочем и от Рикетс, — според която големите човешки съдружия са не толкова сбор от отделни индивиди и техните характери, колкото "същества", организми, наподобяващи колониите от пчели или мравки и притежаващи колективна памет и психология, с подбуди и поведение, които е невъзможно да предречеш. Рикетс обръща внимание на Стайнбек върху живота на морските животни, тяхната борба за съществуване и самосъхранение, над този опростен "вис-виталис", стоящ в основата на т.нар. мислене с дадености, сиреч без да се отчитат причинно-следствените връзки. Разбира се, Стайнбек няма да остане докрай привърженик на подобен обективизъм и неговата теория за групата ще претърпи в "Гроздовете на гнева" значителна промяна, тъй като в бъдещите си произведения той няма да се задоволи само с позата на страничен наблюдател, който не се интересува от дълбочинната взаимовръзка на явленията.
В 1932 г. издателство "Джонатан Кейп & Смитс" издава "Небесните пасбища". Написана след "Към един незнаен бог", книгата излиза една година по-рано и тутакси привлича вниманието на американската четяща публика и критика. "Небесните пасбища" е двояко разбирана в жанрово отношение — за едни е роман, други я възприемат като цикъл от разкази, обединени от мястото на действие, от общите герои и общия реминисцентно-легендарен тон. Някои критици я сравняват с "Непобедените" на Уилям Фокнър и с "Уайнзбърг, Охайо" на Шъруд Андърсън. Всяка от главите, от които се състои книгата, наистина може да се възприеме отделно. Като цяло обаче тя е типичната история на едно селище, в което живеят двайсет семейства — хора, обикновени, добросърдечни, особняци, умствено недоразвити, — с една дума, едно микрообщество, повтарящо в тесните си рамки цялата социална структура. Животът в Небесните пасбища тече мирен, идиличен, спохождан от спомени за едновремешни обитатели, призраци и върлували в околността разбойници. Всеки се труди според силите си, живее в своя въображаем свят (Акулата води дневник за несъществуващите си борсови операции), ала никой никому с нищо не пречи, докато не пристигнат нови заселници. За кратко време идилията се нарушава, духовете се възбуждат, раждат се конфликти, извършват се две убийства и едно самоубийство, макар новодошлият Мънро и семейството му съвсем да са нямали намерение да размътват чистата повърхност на спокойната долина. Стайнбек твърди, че всички описани в книгата случаи са взети направо от живота и действително няма съмнение, че той добре познава хората, за които пише. Тук се появяват много от темите, и героите, с които занапред ще бъдат свързани някои от най-хубавите му произведения. С дълбоко съчувствие към бляновете и страданията на простите хорица в Небесните пасбища писателят извлича темата си за вечната борба между човека и природата, в която — често смешна или иронична — хората приписват на природата качества, съществуващи единствено в тяхното въображение.
"Небесните пасбища" определя завинаги реалистичния подход на автора при изобразяването на американската действителност с нейните присъщи "американски мечти", провинциализъм, но и нравствено безплодие, което е в състояние да превърне и най-райското място в духовна пустиня. Реализмът на Стайнбек, както ще отбележи известният критик Алфред Кейзин, показва "ужаса и безпорядъка на съвременното американско битие". И тъй като тази книга е нещо като програмен документ, сочещ посоките на Стайнбековите интереси в условията на утежняващата се социална криза на 30-те години, консервативната американска критика не съумява да забележи и да оцени нейните реалистични достойнства, обявява за примитивни и нейната форма, и нейните герои, и техните проблеми. Но ако в историите, които Стайнбек разказва, има някакъв примитивизъм, това е по-скоро примитивизмът на действителността, на живота, какъвто са принудени да водят земеделците в Калифорния — доста по-различен от този на все още независимите фермери в източните щати. В Калифорния фермерът е по-скоро безправен фабричен работник (той е изполичар, арендатор, наемен ратай под властта на едрите компании и банки), а не фермер, който е господар на земята си. И неговият примитивизъм, много по-често наивитет, е резултат от неизбежната премазваща експлоатация, свойствена за големите аграрни и промишлени корпорации, и от пълната зависимост на нямащите.
След излизането на тези книги Стайнбек пише поредица разкази, бъдещи части на повестта "Червеното пони", които след време ще излязат в сборника "Дългата долина" (1938). Животът му не се е променил особено, славата е още далеч, родителите на жена му все тъй помагат, с каквото могат. В Монтерей Стайнбек също живее на улица Консервна, където се намира и Тихоокеанската лаборатория на Едуард Рикетс, когото всички наричат Док (съкращение от доктор). На тази улица са наредени консервни фабрики, малки дюкянчета и невзрачни кръчмици, запустели места, рибарски и моряшки сборища, в които срещу дребна сума човек може да намери измамната топлина на женска ласка. Стайнбек често гостува на Док и надълго разговаря с бездомните пайсаноси и презряната от благодетелните граждани "паплач" на крайбрежието, докато приливът се блъска между дървените подпори на дъсчените бараки. Оттук по света ще тръгнат много книги и герои: хубави и грозни, смешни и противоречиви, трагични, сърцати и нещастни.
Първата от тези книги е "Тортила Флет". Роман или повест, тя е първата му творба, която произвежда сензация в литературния свят на Щатите. Жанрово и естетически тя може да се категоризира като нещо средно между романтична идилия и комична епопея в осъвременен вариант. Сам Стайнбек я определя по следния начин: "Лека и, струва ми се, занимателна, но заедно с това изцяло истинска история, макар че никой, който не познава живота на нейния персонаж, не би повярвал в нейната истинност." Разбира се, достоверността засяга само прототиповете на романа, докато нас много повече ни интересува скритото в ядрото му послание. Редица от случките, които стават във въображаемия квартал Тортила Флет, са наглед нелепи като в буфонада, но в тъканта на разказа има толкова много горчивина и антибуржоазен патос, че с право мнозина смятат книгата за един от възловите подстъпи към "Гроздовете на гнева". Доброволното съдружие на бедните и безгрижни пайсаноси (потомци на испанци, мексиканци и индианци, живеещи по западния бряг на САЩ) е противопоставено на пуритански благоприличното общество, което напразно се мъчи да наложи на бездомните скитници своите норми и ценностна система. Историята на Дани и неговите приятели е на повърхността си весела и лековата — момчетата просят, сегиз-тогиз открадват, нищо не работят, те са едва ли не обществени паразити. Но тяхното "безнравствено" и хедонистично съществуване е в рязък контраст с материалистичните стандарти на буржоазна Америка: когато Дани получава в наследство две "къщи" (по-скоро колиби), приятелите му изведнъж откриват с ужас, че тази собственост ненадейно е променила характера му, че дори се е изписала на лицето му, че покрай това и те вече никога няма да бъдат тъй безгрижни, каквито са сега. (Стайнбек неведнъж споделя своето убеждение, че богатството бавно, но сигурно убива, че натруфено с щраусови пера и злато, обществото на заможните моралисти е осъдено, подобно на праисторическите чудовища, на изчезване.) Писателят съзнателно прави аналогия между нехранимайковците от Тортила Флет и рицарите на Кръглата маса, които по същия начин вече никога няма да са това, което са били. В съприкосновението на чистия и честен, макар и по своему, човек със собствеността се заражда и неговата гибел. И Дани наистина умира в битката с един незнаен Неприятел, а приятелите му "бавно се отдалечиха, всеки поотделно, само по своя път". И наистина, как може да просъществува една групичка със свои морални ценности, които се основават на верността и честността, когато тя е в опозиция на едно филистерско общество? Това, че Стайнбек с "Тортила Флет" започва все по-внимателно да изучава социално-икономическите конфликти на 30-те години, че несъзнателно се ориентира наляво в един период, когато трудовите маси в Америка бързо се революционизират, се доказва и от факта, че в 1935 г., когато книгата излиза, Търговската камара в Монтерей обнародва официална декларация, с която завява, че "такова място и такива хора, като описаните в романа, не съществуват" и че всичко е измислено и лъжливо. (Същото ще се повтори в 1945 г. по повод "Улица Консервна" — тогава освен Търговската камара опровержение публикува и Сдружението на рибните фабриканти в Монтерей.)
Сам един от нямащите, Стайнбек съвсем не е чужд на класовите противоречия и затова не е чудно, че съумява да вземе страна, когато в Салинас започва стачка на ябълкоберачите. Тя бързо се разраства, обхваща стотици земеделски труженици и довежда до обща стачка в Сан Франциско през 1934 г. Тези събития стават в родния край на писателя и това още повече му помага да ориентира своите симпатии. Набързо създаден комитет на земевладелци и индустриалци поема фактическата власт, отменя гражданските свободи, въоръжава големи маси свои привърженици и повежда истинска битка срещу стачниците. Салинас се превръща в укрепен град с барикади и бодлива тел, започват арести и масови разстрели, с линч биват заплашени всички журналисти, дошли да отразяват нечуваното кръвопролитие. Стайнбек е потресен и посвещава следващата си книга на това жестоко класово стълкновение — тя носи заглавието "В съмнителна битка", израз, взет от "Изгубеният рай" на Милтън. В писмата си от това време той споделя, че книгата ще бъде "прост разказ за стачката", че може би ще се окаже "твърде жестока", за да я приеме някой издател. Сега вече неговите герои не са жертва на стихиите, на личните си страсти и състоянието си, а на социалното неравенство. Писателят се опитва да застане в позата на страничен наблюдател и уж обективно да разказва събитията като незаинтересован хроникьор, но в романа за пръв път той открива за себе си типичната за Америка социална несправедливост, стихийния протест на експлоатираните.
И за пръв път Стайнбек въвежда в своето съзнание, а оттам и в романа си героя-комунист. Тъкмо комунистът внушава на стачкуващите, че могат да извоюват по-добри трудови и жизнени условия единствено ако са солидарни, ако представляват организирана сила. Пишейки "В съмнителна битка", Стайнбек се сблъсква с икономическите, социалните и културните основи на американския начин на живот, с широко разтръбяваните принципи на американската "демокрация". Но в същото време той все още не може напълно да застане на позициите на професионалния революционер. До голяма степен такова е поведението и на един от героите на романа, доктор Бъртън, който изпитва чисто човешко състрадание към стачкуващите и е против "виджилантите" (наемниците на господарите), но се старае да остане по-далеч от реалния конфликт. Стайнбек внушава на читателя, че комунистите Мак и Джим Нолан допускат доктринерски грешки, поради които битката им наистина е "съмнителна", че във фанатизма си са готови да пожертвуват другаря по борба, че и на тях, както на капиталистите, е чужд всякакъв хуманизъм. Тук се долавят отново отзвуци на авторовото разбиране за "групата", за аморфната тълпа, която, независимо от коя страна на барикадите се намира, все пак е съставена от "човешки същества". "Аз не вярвам в каузата, вярвам в хората" — заявява доктор Бъртън на Мак и това е сякаш ключовата идея и на самия писател. Не е случаен фактът, че Стайнбек заема заглавието си от Милтън — битката е пренесена в "небесата" на Централна Калифорния. Овощните градини са вечният Едем, от който капиталистът-бог прогонва ябълкоберачите, а комунистическата партия — Сатаната, който ги подмамва с приказки за познание, свобода и власт. В края победата принадлежи на Милтъновия бог, но остава открит въпросът: тиранично ли е това незнайно божество, или е само един справедлив съдник, който изпълнява добрите си намерения чрез насилие и зло? Явно е, че по това време възгледите на Стайнбек са раздвоени, че имат силни и слаби страни. Той е истински демократ и хуманист, но в същото време се съмнява в идеологията и в методите на борба, с които си служи напредничава Америка, и е повече склонен да си обяснява някои социални проблеми с несъвършенствата в чисто биологичната природа на човека. Така или иначе, той решително застава на страната на потиснатите и "В съмнителна битка" се нарежда с право измежду най-силните произведения на американския критически реализъм.
През есента на 1935 г. семейство Стайнбек заминава за Мексико. В същност това е бягство — филмовата индустрия е решила да екранизира "Тортила Флет", но писателят се ужасява при мисълта, че ще трябва да отиде в Холивуд. Мексико среща Стайнбек с простите си селяни, с характерния си пейзаж и той за дълго ще запомни неподправения латиноамерикански дух, за да му се поклони след това в "Морето на Кортес". Обратно в Калифорния, той започва нова книга. "Като работя, чувствувам колко богат и разнообразен е животът, усещам целия му героизъм. Естествено, не всичко е част от самия мене. Но понякога мислено сътворявам нещо, което е далеч по-грамадно и богато от моя дребен живот. В този смисъл удовлетворението, което изпитвам, може да се сравни със задоволството на бащата, който вижда, че синът му е успял там, където той е претърпял поражение." В началото на 1937 г. книгата е вече издадена — това е повестта "За мишките и хората". Успехът й е главоломен. Тя става бестселър, клубовете за разпространение на книги я разпращат на всичките си членове, по нея авторът прави драматизация, пиесата се поставя в няколко театъра и скоро получава наградата на Клуба на театралните критици. Популярността й е лесно обяснима: двамата герои, Джордж и Лени, са бездомни сезонни работници, подобно на милиони други американци, които също като тях мечтаят за късче своя земя и свой покрив. Но "и най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени" — този стих на Робърт Бърнс, дал заглавието на повестта, е и нейният логичен финал. Малоумният гигант Лени, който е изпълнен с криворазбрана нежност към всичко "крехко и меко", удушва с ласките си една жена и току преди позорния линч пада от куршума на приятеля си Джордж — едничкото възможно спасение на мечтата. Може би най-натуралистичната от всички творби на Стайнбек, "За мишките и хората" внушава един детерминизъм, който осуетява суетата на човешките копнежи в почти класическите рамки на драматичното повествование. Действителността ни най-малко не се интересува от бляновете на нищите, безпомощни жертви в менгемето на растящата икономическа криза. С тази повест Стайнбек присъединява съвестта си към толкова други американски писатели преди и след него, които показаха на света цялата безпочвеност на изначалната, традиционна "американска мечта".
Още през лятото на 1936 г. Стайнбек посещава лагера на сезонните земеделски работници северно от Сакраменто. От тази доброволна "командировка" се раждат серия статии, които излизат във в. "Сан Франциско Нюс". По-късно същата година той отново е в биваците на преселниците около Салинас и Бейкърсфийлд в долината Сан Хоакин. В писмо до приятеля си Джордж Олби той ще напише: "Не съм сигурен дали знаеш каква бомба представлява Калифорния в момента. Във всяка шупла има динамит. Ще ми се всичко да видя и всичко да чуя. В Салинас почнаха бунтове, по улиците на скъпото ми родно градче убиват хора." Но успехът на "За мишките и хората" временно откъсва писателя от неговите проучвания на това характерно за американското стопанство явление, по това време вече взимащо застрашителни размери и носещо семето на една от най-разтърсващите социални катастрофи в САЩ. Стайнбек има вече достатъчно средства, за да си позволи няколкомесечно пътуване до Европа, където посещава Англия, Ирландия, Швеция и Съветския съюз. Но след завръщането си незабавно се отправя отново към лагерите на сезонните работници. "Палатките им са на половин метър във водата — пише той. — Децата седят на креватите и няма нито храна, нито огън да се сгреят." После изпраща серия репортажи със снимки на списание "Лайф", но те така и пропадат, "по вътрешнополитически и хуманни съображения". През есента на 1937 г. той заминава за Оклахома, един от най-зле засегнатите Средни щати след дългогодишните засушавания. Още през 1933 г. в този район започват да бушуват невиждани прашни бури. През 1935 г. те обхващат Тексас, Канзас, Източно Колорадо, Ню Мексико, на север стигат до Мичиган, на юг — до Луизиана. Населението веднага изковава наименование на пострадалите места — нарича ги "прашни чаши", — а президентът Рузвелт ги обявява за бедствуващи. Разорението е пълно, пропиляна е богата реколта, земята заприличва на камък, в който нищо не никне. Изсичането на горите във Великата равнина още по времето на похода на запад казва думата си: почвата ерозира и се спрашава, необикновеното й плодородие се превръща в печален спомен. И сякаш за да стане картината още по-мрачна, над пометените житни поля се понася друг, още по-чудовищен ураган — икономически. Започва масовото окрупняване на обработваемите площи, един по един милиони декари влизат в алчните ръце на множество банки и големи компании, които пускат по тях високопроизводителна селскостопанска техника. От една страна, това е единственият начин да се възстанови почвата: изкуственото наторяване и машинната обработка ще върнат плодородието на земята. Но другото острие на ножа е по-страшно: капиталистическата собственост на земята прави излишен труда на милиони селяни, унищожава техните заселища, прогонва ги от родните им места, превръща ги в лумпени скитници. Оклахома, когато Стайнбек я посещава, е като потъващ кораб. Фермери и арендатори я напускат на дълги върволици, пътуващи кой както може, някои и пешком. Под неумолимото слънце се носи протяжното скърцане на колела, пропукват разнебитени мотори — една тъжна човешка река се отправя на запад, вечно на запад! Някой им е пришепнал, че в рая Калифорния има и работа, и хляб, и постеля... Заедно с преселниците Стайнбек пътува до родния си щат, живее в техните попътни лагери, споделя всичките им несгоди. По това време в Ню Йорк е премиерата на драматизираната му повест, канят го на приеми, искат му статии, интервюта, предлагат му екранизации на други негови произведения. Но него го няма. В едно твърде показателно писмо до литературната си представителка Елизабет Отис от началото на февруари 1938 г. той пише: "Трябва да замина за вътрешността на долината. Там гладуват близо пет хиляди семейства, не просто гладни, а именно гладуващи. Властите се мъчат да им осигуряват храна и медикаменти, но фашизирани групи от собственици на предприятия, банки и едри фермери навсякъде ги саботират, крещейки за балансирани бюджети... Така или иначе, замесих се в тази работа и сега съм длъжен да отида там, за да видя със собствените си очи и всичко да си изясня. Дали ще мога да помогна с нещо, за да им дойде умът на тези убийци? Вбесен съм. И никому нито дума за това, че, тук-виж, старите ми приятели от Фермерската асоциация отново се опитали да ми одерат скалпа, когато си свърша работата... Удивително, колко безпомощни и ненужни стават книгите пред лицето на такива трагедии!" Същата година излиза памфлетът му "Силната им кръв", в който анализира капиталистическата основа на селскостопанската икономика на Калифорния, иначе немислима без труда на миграционната работна ръка. Заедно с това той предлага редица реформи за урегулирането на този проблем, утежняващ се и поради факта, че селскостопанските корпорации в щата приемат враждебно сезонните работници, без да им
Ключови думи:
американска литература, световна проза, избрани творби, небесните пасбища, гроздовете на гнева, нобелова награда за литература
За поръчка
Изчерпана наличност(актуално към 28.03.2024 г.)
За да откриете книгата, можете
- да проверите по-долу в секцията "Подобни книги" за същата книга, изписана по друг начин;
- да се абонирате за известяване по имейл, когато книгата стане налична.Използвайте ("Моето меню") - "Моят акаунт" - "Добави за търсене", след като сте влезли през "Вход".
Подобни книги
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Няма други екземпляри с това изписване на автор и заглавие.