Цветя от Рила
Монахиня Валентина Друмева
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоДевически манастир "Св. Въведение Богородично"
- Град на издаванеКалофер
- Година2000 г.
- ЕзикБългарски
- Страници104
- КорициМеки
- Категория
- ISBN9544060979
Разкази за деца.
ПРИ ОТШЕЛНИКА
В непристъпните дебри на Рила, там, където не стъпва човешки крак, растял вековен дъб. Върховете му се извисявали над всички дървета. От времето той прогнил при корена, така че се образувала голяма кухина, приличаща на малка горска къщичка.
Свети Иван потърси подслон за отшелнически подвизи далеч от шумния свят. С торбичка на рамо, в която имаше само духовни книги и малка брадвичка, той се спря пред него. Прекръсти се и благодари на Бога, че го е довел тука. Разчисти хралупата, постла я с клончета, засипа ги със сухи листи и седна да си отдъхне. Там започна своя пустинен живот. Скоро дойде и студената зима. Издяла дървета, направи вратичка и там на завет прекара в пост и молитва.
Когато се запролети, полянката пред дъба се раззелени. Започна да се моли на открито, а понякога сядаше на малък пън да си отдъхне. Недалеч от дъба шуртеше бистър поток. От него утоляваше жаждата си.
Трудна беше първата зима, прекарана в планината. С дни той гладуваше, но Бог, като видя дивния му подвиг, изпрати по вятъра семенца. Скоро на полянката израсна и даде плод едно растение, наричана сланутък. То приличаше по вкус на нахут. С него се хранеше отшелникът.
Свети Иван живееше в пълна самота, но имаше верни горски приятели. Веднъж привечер видя на полянката няколко зайчета, които кротко го гледаха. Приближиха го и след този ден започнаха редовно да го посещават.
Един ден с тежки стъпки се приближи огромна сива мечка. Дивият звяр го гледаше дружелюбно. Животните обичат добрите хора, а свети Иван беше най-добрият от всички, той беше светец. Мечката полегна кротко до него и не смути молитвата му. Изведнъж, като да се досетила за нещо, бързо размята дългото си руно и изчезна зад храстите. Когато вече свети Иван седеше в размисъл на малкия пън, дочу пукане на съчки и видя с изненада, че мечката пак идва и носи цяла пита мед. Спря се пред него, остави я на земята и кротко го загледа. Трогнат от нейния жест, той изнесе от хралупата сушени диви круши. С тях почерпи своята горска гостенка.
Друг път изгрухтя на полянката диво прасе с наострени бели зъби, готово да разкъса всеки срещнат, но като видя светеца, укроти се и започна да рови в пръстта, като да разкопава сланутъка. Най-интересното гостенче обача беше малка сърничка. Привлечена от сладкогласното му пеене, тя се спря пред него. Дълго го разглежда с кротките си очи. Свети Иван я покани да си похапне от сланутъка. Тя започна да хрупа сладко зрелите шушулки и личеше, че никога досега не беше вкусвала такава храна. А вечер, изгрееше ли луната, безброй звезди трепкаха на небето и пъстри нощни пеперуди летяха край дъба. В лунните лъчи се вплитаха молитвените песни и огласяха глухите скали и пропасти. Мястото се превърна в малък земен рай.
Но дяволът завидя на свети Иван, защото той се молеше за целия новопокръстен български народ. Той внуши лоши мисли на двама ловци разбойници. В един есенен ден те се изгубили в планината. Тънък пушек ги привлякъл. С лъкове, стрели и копия застанаха пред него. В погледите им се четеше жестокост. Започнаха да го бият. Влязоха в хралупата, но не намериха нищо за грабеж и си отидоха. Отшелникът дълго лежа пребит. Когато се свести, започна да се моли, но не за себе си, а за разбойниците. Жалеше ги, защото бяха слепи за доброто, и молеше Бог да просвети умовете им, за да Го познаят.
След няколко часа се чу необичаен шум, като да се тътри нещо по земята. Същите разбойници отново застанаха пред него. Старецът се прекръсти и зачака ново изпитание, но като ги огледа, разбра, че са пострадали зле. С последни сили се довлекли и очакваха смъртта. Разказаха, че след като се отдалечили от него, внезапно стадо глигани се нахвърлило на тях. Докато опънат стрели, свирепите животни се нахвърлили на тях и едва не ги разкъсали. Нещо ги прогонило и те като стихия изчезнали. Целите в кръв и рани, разбойниците трепереха.
Свети Иван изми и превърза раните им, поръси ги с целебни билки и ги превърза с парчета плат от разкъсаните им дрехи. След няколко часа те стояха смирено до него и слушаха беседата му.
След време те пак посетиха светеца, но без оръжие. Помагаха му с каквото могат. Разказват, че след години, когато свети Иван събрал ученици и решил да построят манастир, те най-много помагали с труд на братята. В очите им греела Христовата светлина и никой не можал да се досети, че някога са били разбойници.
ПРИ ОТШЕЛНИКА
В непристъпните дебри на Рила, там, където не стъпва човешки крак, растял вековен дъб. Върховете му се извисявали над всички дървета. От времето той прогнил при корена, така че се образувала голяма кухина, приличаща на малка горска къщичка.
Свети Иван потърси подслон за отшелнически подвизи далеч от шумния свят. С торбичка на рамо, в която имаше само духовни книги и малка брадвичка, той се спря пред него. Прекръсти се и благодари на Бога, че го е довел тука. Разчисти хралупата, постла я с клончета, засипа ги със сухи листи и седна да си отдъхне. Там започна своя пустинен живот. Скоро дойде и студената зима. Издяла дървета, направи вратичка и там на завет прекара в пост и молитва.
Когато се запролети, полянката пред дъба се раззелени. Започна да се моли на открито, а понякога сядаше на малък пън да си отдъхне. Недалеч от дъба шуртеше бистър поток. От него утоляваше жаждата си.
Трудна беше първата зима, прекарана в планината. С дни той гладуваше, но Бог, като видя дивния му подвиг, изпрати по вятъра семенца. Скоро на полянката израсна и даде плод едно растение, наричана сланутък. То приличаше по вкус на нахут. С него се хранеше отшелникът.
Свети Иван живееше в пълна самота, но имаше верни горски приятели. Веднъж привечер видя на полянката няколко зайчета, които кротко го гледаха. Приближиха го и след този ден започнаха редовно да го посещават.
Един ден с тежки стъпки се приближи огромна сива мечка. Дивият звяр го гледаше дружелюбно. Животните обичат добрите хора, а свети Иван беше най-добрият от всички, той беше светец. Мечката полегна кротко до него и не смути молитвата му. Изведнъж, като да се досетила за нещо, бързо размята дългото си руно и изчезна зад храстите. Когато вече свети Иван седеше в размисъл на малкия пън, дочу пукане на съчки и видя с изненада, че мечката пак идва и носи цяла пита мед. Спря се пред него, остави я на земята и кротко го загледа. Трогнат от нейния жест, той изнесе от хралупата сушени диви круши. С тях почерпи своята горска гостенка.
Друг път изгрухтя на полянката диво прасе с наострени бели зъби, готово да разкъса всеки срещнат, но като видя светеца, укроти се и започна да рови в пръстта, като да разкопава сланутъка. Най-интересното гостенче обача беше малка сърничка. Привлечена от сладкогласното му пеене, тя се спря пред него. Дълго го разглежда с кротките си очи. Свети Иван я покани да си похапне от сланутъка. Тя започна да хрупа сладко зрелите шушулки и личеше, че никога досега не беше вкусвала такава храна. А вечер, изгрееше ли луната, безброй звезди трепкаха на небето и пъстри нощни пеперуди летяха край дъба. В лунните лъчи се вплитаха молитвените песни и огласяха глухите скали и пропасти. Мястото се превърна в малък земен рай.
Но дяволът завидя на свети Иван, защото той се молеше за целия новопокръстен български народ. Той внуши лоши мисли на двама ловци разбойници. В един есенен ден те се изгубили в планината. Тънък пушек ги привлякъл. С лъкове, стрели и копия застанаха пред него. В погледите им се четеше жестокост. Започнаха да го бият. Влязоха в хралупата, но не намериха нищо за грабеж и си отидоха. Отшелникът дълго лежа пребит. Когато се свести, започна да се моли, но не за себе си, а за разбойниците. Жалеше ги, защото бяха слепи за доброто, и молеше Бог да просвети умовете им, за да Го познаят.
След няколко часа се чу необичаен шум, като да се тътри нещо по земята. Същите разбойници отново застанаха пред него. Старецът се прекръсти и зачака ново изпитание, но като ги огледа, разбра, че са пострадали зле. С последни сили се довлекли и очакваха смъртта. Разказаха, че след като се отдалечили от него, внезапно стадо глигани се нахвърлило на тях. Докато опънат стрели, свирепите животни се нахвърлили на тях и едва не ги разкъсали. Нещо ги прогонило и те като стихия изчезнали. Целите в кръв и рани, разбойниците трепереха.
Свети Иван изми и превърза раните им, поръси ги с целебни билки и ги превърза с парчета плат от разкъсаните им дрехи. След няколко часа те стояха смирено до него и слушаха беседата му.
След време те пак посетиха светеца, но без оръжие. Помагаха му с каквото могат. Разказват, че след години, когато свети Иван събрал ученици и решил да построят манастир, те най-много помагали с труд на братята. В очите им греела Христовата светлина и никой не можал да се досети, че някога са били разбойници.
Ключови думи:
Цветя от Рила, Монахиня Валентина Друмева