Истинската история на Освобождението 1860-1878
Божидар Димитров
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаКнигата е нова.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
- ✕
- ✕
За изданието
- ИздателствоФондация "Ком"
- Град на издаванеСофия
- Година2006 г.
- ЕзикБългарски
- Страници202
- КорициМеки
- Поредици и библиотекиИзбрани любими книги
- Категория
- Ширина (мм)165
- Височина (мм)235
192 литографии и цветни илстрации.
Луксозно издание.
Един траен мит се е настанил в общественото ни съзнание около възстановяването на българската държавност през 1878 г. Този мит прокламира, че България е възстановена само и единствено в резултат на Руско-турската война 1877-1878 г. Едва ли има историк или дори само логично мислещ човек, който да не се сеща, че възстановяването на една изчезнала от политическата сцена (и то преди 500 г.) държава не става по метода "деус екс махина". Възстановяването на българската държава, първо не е, и не може да бъде еднократен акт и, второ, няма начин да стане без участието на българския народ или на българското общество. Един дори бегъл поглед върху историята на българското общество от втората половина на XIX век ще ни убеди, че Освобождението не е еднократен акт, а процес.
От книгата се разбира как всъщност Русия е пратила да воюват в България основно военни части със скромни възможности и че българските опълченци са били доста разпасана банда, която пиянствала във Влашко и задявала местните красавици. Въпреки че не били преминали военно обучение, те стреляли много по-добре от московските солдати. Според него ген. Столетов е бил наказан с ръководството на българското опълчение, което нито един от руските генерали от дворянството не искал да командва.
Не е много известен и фактът, че руските генерали се съмняват в бойните качества на Българското опълчение в състав от 12 хил. 444 души, тоест численият състав на една дивизия. Те смятат, че това е сбирщина от 16 до 60-годишни мъже, които нито са преминали военно обучение, нито познават военната дисциплина. Поведението им в лагера в Плоещ като че ли потвърждава това. Опълченците отказват военно управление, нощно време пиянстват и тероризират местните влахини.
Не се знае още, че руските офицери смятат за наказание, ако ги назначат в опълчението. Има случаи на дуели и самоубийство на млад офицер. Неслучайно за командир на опълчението е назначен генерал - недворянин и това е генерал Николай Столетов. По закон той няма право като недворянин да извика на дуел началника си, който го предизвикал с назначението. В мемоарите си Столетов признава, че можел да откаже, но забелязал нещо при опълченците. Те отивали с желание само на бойни учебни стрелби, в които постигали 70% успеваемост. Руснаците имали 30% успеваемост. Столетов знаел, че това е нормално. Хората от опълчението имали дълги години "тренировки" по живи мишени - турци по балканските чукари и то с далеч по-лоши пушки. Събитията така се развиват в тази война, че след 18 юли 1877 г. и обезкървяването на руската армия при две неуспешни атаки на Плевен, положението на руската армия, минала Дунав, става трагично. Числено тя е много по-малка от армията на Мехмед Али паша - 125 хил. души и Осман паша в Плевен - 65 хил. души. Ако двете турски армии тръгнели в посока Свищов, където се намирал единственият мост през р. Дунав, то това би довело до катастрофа за руската армия.
Малко се знае, че 5 руски генерала си прехвърлят багажа в Румъния. Арестувани са и са изпратени в Сибир. Турското командване дава заповед за офанзива на Сюлейман паша, срещу когото генерал Гурко има само 14 хил. войници, от които "небоеспособни" български опълченци.
Затова генерал Гурко - от малкото способни генерали, като преценява че Сюлейман паша ще премине Балкана през прохода Хаинбоаз, тръгва с руските войски към Нова Загора и Хаинбоаз, а оставя опълченците на Шипка. Но противно на логиката Сюлейман паша тръгва в посока Стара Загора. Съдбата се стича така, че войната трябва да бъде решена от българите, тъй като е ясно, че сражението Стара Загора-Шипка ще реши войната. И българите правят чудеса. Първо при Стара Загора, когато 5 часа и половина задържат челната колона на Сюлейман паша и буквално я смилат, позволявайки си лукса да се вдигнат в контраатака и да се изтеглят на Шипка. И на 9-10-11 август, когато дават решително сражение на Сюлейман.
Тук е необходимо да се подчертае нещо много важно от военна гледна точка. Обикновено се смята, че военната част е изпълнила своя дълг, когато загине и последният човек в сражението. Или когато отстъпи при изчерпване на боеприпасите. Опълчението, което е било на връх Шипка и е 10 пъти по-малобройно от Сюлейманските орди, няма право на тези възможности. Ако загине - Сюлейман паша ще премине, ако отстъпи - също. Има само една възможност - победа при многократно превъзхождащи го сили, но опълченците били отлично подготвени и стрелци. Днес бихме ги нарекли командоси.
И се случва чудо - невъзможната единствена опция - победа, се случва. На 9-10-11 август както се казва: "Господ е бил българин" и е ръководил тази част. Въобще не е вярно, че на 11 август "йоще миг - ще падне заветният хълм". Истината е, че наистина пристигат руски стрелци, качени по двама на коне, но опълчението току-що е приключило с отпора на атаката и е подгонило турците. Затова офицерите, с тъпото на сабите ги връщат обратно, тъй като в равнината били обречени на смърт при числено превъзходство на противника.
Малко хора знаят, че опълчението съкращава турската армия почти наполовина - 18 хиляди загиват. Останалите след сраженията - около 22 хиляди, губят настъпателните си възможности. Тук Вазов е прав - опълчението спаси не само България, но и руската армия, и руския император. Останалото е въпрос на подробности. При стоварилата се руска мощ на Балканите, при активизирането на румънците, дните на Сюлейман паша са преброени.
Ето какво пише проф. Димитров:
"Историята на таза книга наистина е необичайна като съдба и като съдържание. Тя е написана по повод кръгла годишнина от Освобождението - през 1987-1988 г., когато се навършват 100 години от Руско-турската война (1877-1878 г.). По това време в Съветския съюз вече е започнала перестройката, в съветската историография се появяват първите книги, чиито автори са освободени от т.нар.официални възгледи по редица исторически въпроси. И Божидар Димитров, като всеки наивник на средна възраст, решава, че това е допустимо и в България. И написва книга по няколко фундаментални въпроса, които преобръщат историята на България.
Каква бе съдбата на книгата?
Тя бе отпечатана, но не успя да стигне до книжарниците, защото бе арестувана от идеологическия отдел на ЦК на БКП, където тогава работеха много от днешните демократи - политолози и социолози и "вся остальная сволочь". Тогава Божидар Димитров напразно обясняваше, че става дума за Царска, а не за комунистическа Русия, но нищо не помага. Интересно е, че все пак му е изплатен хонорарът от 3 хил. и 800 лв., по най-високата ставка за онова време. Комисията била най-недоволна от дегероизацията на ген. Скобелев, когото Божидар Димитров смята за убиец на войниците. Според него начинът на атака, който генералът практикува - на строени в каре войници срещу турските редути, когато опитните турски стрелци унищожават голяма част от войниците, е убийствен. Да, наистина много красив за чуждите кореспонденти, с които Скобелев прекарва вечерите си, но неефективен. Не случайно във военната история оставят имената си други генерали - генерал Йосиф Гурко, генерал Михаил Драгомиров и т.н. След една година книгата все пак е пусната по книжарниците и от тогава претърпява много издания
Луксозно издание.
Един траен мит се е настанил в общественото ни съзнание около възстановяването на българската държавност през 1878 г. Този мит прокламира, че България е възстановена само и единствено в резултат на Руско-турската война 1877-1878 г. Едва ли има историк или дори само логично мислещ човек, който да не се сеща, че възстановяването на една изчезнала от политическата сцена (и то преди 500 г.) държава не става по метода "деус екс махина". Възстановяването на българската държава, първо не е, и не може да бъде еднократен акт и, второ, няма начин да стане без участието на българския народ или на българското общество. Един дори бегъл поглед върху историята на българското общество от втората половина на XIX век ще ни убеди, че Освобождението не е еднократен акт, а процес.
От книгата се разбира как всъщност Русия е пратила да воюват в България основно военни части със скромни възможности и че българските опълченци са били доста разпасана банда, която пиянствала във Влашко и задявала местните красавици. Въпреки че не били преминали военно обучение, те стреляли много по-добре от московските солдати. Според него ген. Столетов е бил наказан с ръководството на българското опълчение, което нито един от руските генерали от дворянството не искал да командва.
Не е много известен и фактът, че руските генерали се съмняват в бойните качества на Българското опълчение в състав от 12 хил. 444 души, тоест численият състав на една дивизия. Те смятат, че това е сбирщина от 16 до 60-годишни мъже, които нито са преминали военно обучение, нито познават военната дисциплина. Поведението им в лагера в Плоещ като че ли потвърждава това. Опълченците отказват военно управление, нощно време пиянстват и тероризират местните влахини.
Не се знае още, че руските офицери смятат за наказание, ако ги назначат в опълчението. Има случаи на дуели и самоубийство на млад офицер. Неслучайно за командир на опълчението е назначен генерал - недворянин и това е генерал Николай Столетов. По закон той няма право като недворянин да извика на дуел началника си, който го предизвикал с назначението. В мемоарите си Столетов признава, че можел да откаже, но забелязал нещо при опълченците. Те отивали с желание само на бойни учебни стрелби, в които постигали 70% успеваемост. Руснаците имали 30% успеваемост. Столетов знаел, че това е нормално. Хората от опълчението имали дълги години "тренировки" по живи мишени - турци по балканските чукари и то с далеч по-лоши пушки. Събитията така се развиват в тази война, че след 18 юли 1877 г. и обезкървяването на руската армия при две неуспешни атаки на Плевен, положението на руската армия, минала Дунав, става трагично. Числено тя е много по-малка от армията на Мехмед Али паша - 125 хил. души и Осман паша в Плевен - 65 хил. души. Ако двете турски армии тръгнели в посока Свищов, където се намирал единственият мост през р. Дунав, то това би довело до катастрофа за руската армия.
Малко се знае, че 5 руски генерала си прехвърлят багажа в Румъния. Арестувани са и са изпратени в Сибир. Турското командване дава заповед за офанзива на Сюлейман паша, срещу когото генерал Гурко има само 14 хил. войници, от които "небоеспособни" български опълченци.
Затова генерал Гурко - от малкото способни генерали, като преценява че Сюлейман паша ще премине Балкана през прохода Хаинбоаз, тръгва с руските войски към Нова Загора и Хаинбоаз, а оставя опълченците на Шипка. Но противно на логиката Сюлейман паша тръгва в посока Стара Загора. Съдбата се стича така, че войната трябва да бъде решена от българите, тъй като е ясно, че сражението Стара Загора-Шипка ще реши войната. И българите правят чудеса. Първо при Стара Загора, когато 5 часа и половина задържат челната колона на Сюлейман паша и буквално я смилат, позволявайки си лукса да се вдигнат в контраатака и да се изтеглят на Шипка. И на 9-10-11 август, когато дават решително сражение на Сюлейман.
Тук е необходимо да се подчертае нещо много важно от военна гледна точка. Обикновено се смята, че военната част е изпълнила своя дълг, когато загине и последният човек в сражението. Или когато отстъпи при изчерпване на боеприпасите. Опълчението, което е било на връх Шипка и е 10 пъти по-малобройно от Сюлейманските орди, няма право на тези възможности. Ако загине - Сюлейман паша ще премине, ако отстъпи - също. Има само една възможност - победа при многократно превъзхождащи го сили, но опълченците били отлично подготвени и стрелци. Днес бихме ги нарекли командоси.
И се случва чудо - невъзможната единствена опция - победа, се случва. На 9-10-11 август както се казва: "Господ е бил българин" и е ръководил тази част. Въобще не е вярно, че на 11 август "йоще миг - ще падне заветният хълм". Истината е, че наистина пристигат руски стрелци, качени по двама на коне, но опълчението току-що е приключило с отпора на атаката и е подгонило турците. Затова офицерите, с тъпото на сабите ги връщат обратно, тъй като в равнината били обречени на смърт при числено превъзходство на противника.
Малко хора знаят, че опълчението съкращава турската армия почти наполовина - 18 хиляди загиват. Останалите след сраженията - около 22 хиляди, губят настъпателните си възможности. Тук Вазов е прав - опълчението спаси не само България, но и руската армия, и руския император. Останалото е въпрос на подробности. При стоварилата се руска мощ на Балканите, при активизирането на румънците, дните на Сюлейман паша са преброени.
Ето какво пише проф. Димитров:
"Историята на таза книга наистина е необичайна като съдба и като съдържание. Тя е написана по повод кръгла годишнина от Освобождението - през 1987-1988 г., когато се навършват 100 години от Руско-турската война (1877-1878 г.). По това време в Съветския съюз вече е започнала перестройката, в съветската историография се появяват първите книги, чиито автори са освободени от т.нар.официални възгледи по редица исторически въпроси. И Божидар Димитров, като всеки наивник на средна възраст, решава, че това е допустимо и в България. И написва книга по няколко фундаментални въпроса, които преобръщат историята на България.
Каква бе съдбата на книгата?
Тя бе отпечатана, но не успя да стигне до книжарниците, защото бе арестувана от идеологическия отдел на ЦК на БКП, където тогава работеха много от днешните демократи - политолози и социолози и "вся остальная сволочь". Тогава Божидар Димитров напразно обясняваше, че става дума за Царска, а не за комунистическа Русия, но нищо не помага. Интересно е, че все пак му е изплатен хонорарът от 3 хил. и 800 лв., по най-високата ставка за онова време. Комисията била най-недоволна от дегероизацията на ген. Скобелев, когото Божидар Димитров смята за убиец на войниците. Според него начинът на атака, който генералът практикува - на строени в каре войници срещу турските редути, когато опитните турски стрелци унищожават голяма част от войниците, е убийствен. Да, наистина много красив за чуждите кореспонденти, с които Скобелев прекарва вечерите си, но неефективен. Не случайно във военната история оставят имената си други генерали - генерал Йосиф Гурко, генерал Михаил Драгомиров и т.н. След една година книгата все пак е пусната по книжарниците и от тогава претърпява много издания