Разкази
Йордан Йовков
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаНова, нечетена, меки кори.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
- ✕
- ✕
За изданието
- ИздателствоБриз
- Град на издаванеСофия
- Година2006 г.
- ЕзикБългарски
- Страници142
- КорициМеки
- Поредици и библиотекиЗлатна библиотека № 3
- Категория
- Тегло (гр.)111
- Формат32/84/108
- Ширина (мм)134
- Височина (мм)200
- Дебелина (мм)7
- ISBN9548241056
Йордан Стефанов Йовков е български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. — избран е единодушно.Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902-1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението "Под тежкия кръст" (в. "Съзнание", бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание "Народна армия", където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — "Утрото на паметния ден". След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност. Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" — Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. ("Утрото на паметния ден"); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията "Звено", "Съвременна мисъл", на вестниците "Слово", "Демократически преглед", "Военни известия" и "Отечество". Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци". В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия и ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома "Разкази". Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата "Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите "Бели рози", "Другар", "На стража", Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг. Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди" (1927), "Вечери в Антимовския хан" (1928), "Женско сърце", "Ако можеха да говорят" (1936) и романа "Чифликът край границата", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". 70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.
Ключови думи:
Българска класика, Йовков