Разкази
Васил Попов
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаНова, нечетена, меки кори.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Налични екземпляри може да има в секцията "Подобни книги" - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
- ✕
- ✕
За изданието
- ИздателствоБългарски писател
- Град на издаванеСофия
- Година1959 г.
- АнтикварнаДа
- ЕзикБългарски
- Страници137
- КорициМеки
- ХудожникНиколай Буков
- Категория
- Тегло (гр.)130
- Формат16/59/78
- Ширина (мм)128
- Височина (мм)161
- Дебелина (мм)7
Васил Стефанов Попов е български журналист, писател, драматург, сценарист и преводач.
Умира при неизяснени обстоятелства на 12.10.1980 г. в Пловдив.
Няма друг писател с такава съдба като неговата в българската литература.
Той бе един от най-големите майстори на българския разказ през втората половина на ХХ век.
Книгите му "Корените", "Вечни времена" "Това красиво човечество" бяха потресаващи по силата и въздействието си.
Васил Попов е сред малцината български разказвачи, които изградиха свой самобитен свят чрез разказа. Неговите герои - баба Неделя, Спас, Горския - се нареждат до най-доброто сътворено от български писател.
Той бе смел творец - подхвана темата за лагерите в българската литература, още по времето когато никой не смееше даже да мисли за нея. Поне в литературата създавана в пределите на страната ни
Той бе творец с морал - показа драматизма в българското село, описа началото на неговия залез. И беше наистина потресаващо да се четат неговите разкази, редом с разказите на останалите тогавашни творци - и Радичков, и Янко Станоев... Несъизмерими бяха талантите им.
Той бе най-модерния български писател през ХХ век. Чрез неговото творчество в българската литература се вляха творчески преработени елементи на латиноамериканската проза, на търсенията на европейската модерна душа. Творчеството на Васил Попов тепърва ще се изучава, анализира.
Васил Попов създаде един от най-силните романи на ХХ век в българската литература - "Времето на героя", чрез който показа обърканата душа на българския интелигент - Калуд, Иван, но и разкри с удивителна сила бездните на един любовен триъгълник.
Васил Попов обичаше до полуда латиноамериканската проза, влудяващите рисунки на Гоя, опита се, макар и безуспешно да се докосне до света на Ботев.
Той бе есеист, който умее да разказва потресаващи истории.
Днес Васил Попов е практически непознат за нас, българите, автор. Най-модерния български творец от втората половина на ХХ век си остава в сянка. Защо ли? Защото Васил Попов показа как можеш да бъдеш модерен и едновременно с това исконно български творец. Мнозина считаха, смятат и до днес, че той просто подражателства. Няма по-голяма неистина от това твърдение. Той се опитваше да се съизмерва в световен план и успяваше. Това го разбираха неговите латиноамерикански приятели, но не и вчерашните и нашите днешни изследователи и критици. Има едно изключение - историкът и изследователят на българската литература, Иван Радев, който единствен се опитва да покаже огромният влог на Васил Попов в съвременната българска литература.
Васил Попов разказваше истории, даже и когато в разказите му привидно не се случваше нищо. А днес разказвачите на истории се презират и игнорират от литературните гъски, които са лишени не само от познания, но и от памет за историята на нашата даже и най-нова словесност.
Да оставим настрана пикантните подробности от неговия живот - колко съпруги е имал, как се е разделял с тях, кои жени са му били любовници, ролята на чии уж благоверни съпруги са играели... Това са незначителни подробности от пейзажа, които заобикаляше големият български писател Васил Попов. Нека си ги шепнат литературните клюкарки по кафенетата. Не това е важното. Даже не е от съществено значение и как точно си отиде от този свят - дали поради типичната за него прекомерна употреба на алкохол, или поради поредното лумване на страст към поредната хубава жена...
Важното е другото - че той бе великолепен автор на разкази. Спомнете си как започва един от тях:"За разлика от сливовата ракия, конякът се пие без мезе. Късове от човешкото сърце се нарязват за мезе и се пият на малки кафяви глътки. Това става обикновено вечер, когато знамето на самотата заплющи над горящи човешки дихания. Тогава те, някога голи, а сега облечени..." Васил Попов остави шедьоври на разказа, написани с такова изкуство, че никой никога не би предположил, че те са писани по времето на т.н. "социализъм". Този автор е живо доказателство, че за талантливия творец няма прегради да пише талантливо и честно, безкомпромисно, разтърсващо.
Вярно е, че животът му бе труден, той бе критикуван от кое ли не литературно недоносче, даже и лично от всемогъщия нявгашен Първи на Партията и Държавата. Е, и какво от това? Те го критикуваха, а той си пишеше своите най-истински разкази, забягваше при кубинските си приятели, отсядаше в кръчмата на Хемингуей и съзерцаваше света в който живеем.
Васил Попов в прозата и Иван Пейчев в поезията бяха големите събития в българската литература през втората половина на ХХ век. Защото бяха удивителни личности и забележителни творци едновременно.
Тези двама писатели бяха тогава надеждата за младите български творци, които пристъпваха на литературното поприще. Те бяха примера, истинския пример, който задължаваше, показваше как трябва да се пише, живее, мисли... Какво огромно влияние имаха тези двама творци върху пишещите си събратя. За тях нямаше статии, изследвания, монографии, те влияеха чрез своето творчество. Е, и чрез начина си на живот, защото тогава да бъдеш бохем, да обичаш приключенията с жените, означаваше да се противопоставяш на системата. Смешно звучи като че ли... Но беше точно така, това бе начин да се измъкнеш от сковаващите схеми на литературната и житейска казарма.
Днес нашите псевдомодернисти не познават творчеството на Васил Попов, той не е сред техните любими автори (може би защото просто ненавиждат четенето?). Мълчанието и пренебрегването на този автор е част от обезлюдяването на съвременната българска литература.
Псевдолитераторите с чукове в ръце (как добре се самоописа Александър Кьосев, как точно определи своята креслива групичка от духовни варвари...) разрушиха и представата на читателите за Васил Попов. Но той си остана, защото има творци, които с никакви взривове, с никакви мълчания не можеш да откъртиш от българската литература. Такива са Васил Попов и Иван Пейчев сред писателите от втората половина на ХХ век.
Васил Попов си тръгна тъкмо навреме - започваше голямата драма на България. Той предпочете в свойствения си стил да я наблюдава от небесните висини - там, приседнал в някои от многобройните барове той ни наблюдава. Не изтръпвате ли понякога от нечии поглед, който се впива във вас? Това е той, Васил Попов. Гневен и сърдечен, яростен и добър, след 14-тото дайкири той ще подметне нещо весело на проститутката в дъното на бара, ще смигне на бармана и той знае - ще постави чашата пред него. Няма значение дали ще е коняк или уиски, важното е, че поредната доза спасение каца като розово фламинго сред неистовия полумрак.
Васил Попов опоетизира и пресъздаде бара, като място, където отчаяно се опитваме да спасим душите си, като спасителен остров, където се срещаме, за да не се разберем. Барът вместо църквата, барът, вместо кръчмата в йовковски стил. Не, това не бе вървеж след Хемингуей, това бе откровението за тогавашното време, защото и барът ставаше неотменима част от българската съдба.
За жалост този тип светоусещане няма продължители в съвременната проза. Днешната белетристика пренебрегва уроците и "словата" на Васил Попов просто защото не ги познава. Никога не е съществувало такова непознаване на творчеството на предходниците, както днес.
Никога такова огромно количество нечетящи варвари не са нахлували в литературата ни. Даже и непосредствено след 44-та не е било така, защото тогава имаше партийни и партизански поети и писатели, но имаше и Константин Константинов, имаше Веселин Андреев, но имаше и Атанас Далчев, имаше ангелтодоровци, но и Димитър Димов, имаше каменкалчевци, но и Димитър Талев, Емилиян Станев, даже Владимир Василев беше жив, макар и отритнат, но самото му съществуване вече бе противопоказно на бездарията. А днес, замислете се днес какво можем да противопоставим на агресивната, бодра смяна от шестващи бездария в литературата?.. Те и затова са бездария, защото не са обременени с литературен (а и умствен) багаж, те са просто бегачи на къси разстояния - полуголи, понесли единствено копията си...
Да си спомним Васил Попов на този ден. Не със свещичка в ръка да се помолим в някой от храмовете, не! Влезте в някой от барчетата, поръчайте чаша коняк или любимото му дайкири, може и сливова ракия. Не нарязвайте сърцето си на малки късчета, а просто отпийте и поменете душата на големия разказвач на истории. И неговата усмивка ще кацне като розово фламинго на съседното столче, пред бара. Това може и да е момиче, може и да е самотник като вас, но това е без значение. Важното е, че сте отдали почит на душата на Писателя.
Както героите му непрекъснато си спомняха веселия и трагичен пияница, но пък какъв писател, Хемингуей, така и вие си спомнете "Хемингуей от село Миндя", както обичаше лукаво да подмята друг голям български писател за Васил Попов.
Тя тази история край няма - спомняте ли си, че някога Людмил Стоянов се подгаври с Ламар като написа статия "Лалю Маринов от село Калейца заплашва Европа". Васил Попов не плашеше Европа, той бе един от най-добрите разказвачи на Европа, а и на Америка (ненапразно го канеха да бъде член на журито на "Къщата на Америките"...). Васил Попов бе явление, което тепърва ще проумяваме.
Нека отминат варварите" Ст.Вълев
Трудно се намира тази първа негова книга!
Умира при неизяснени обстоятелства на 12.10.1980 г. в Пловдив.
Няма друг писател с такава съдба като неговата в българската литература.
Той бе един от най-големите майстори на българския разказ през втората половина на ХХ век.
Книгите му "Корените", "Вечни времена" "Това красиво човечество" бяха потресаващи по силата и въздействието си.
Васил Попов е сред малцината български разказвачи, които изградиха свой самобитен свят чрез разказа. Неговите герои - баба Неделя, Спас, Горския - се нареждат до най-доброто сътворено от български писател.
Той бе смел творец - подхвана темата за лагерите в българската литература, още по времето когато никой не смееше даже да мисли за нея. Поне в литературата създавана в пределите на страната ни
Той бе творец с морал - показа драматизма в българското село, описа началото на неговия залез. И беше наистина потресаващо да се четат неговите разкази, редом с разказите на останалите тогавашни творци - и Радичков, и Янко Станоев... Несъизмерими бяха талантите им.
Той бе най-модерния български писател през ХХ век. Чрез неговото творчество в българската литература се вляха творчески преработени елементи на латиноамериканската проза, на търсенията на европейската модерна душа. Творчеството на Васил Попов тепърва ще се изучава, анализира.
Васил Попов създаде един от най-силните романи на ХХ век в българската литература - "Времето на героя", чрез който показа обърканата душа на българския интелигент - Калуд, Иван, но и разкри с удивителна сила бездните на един любовен триъгълник.
Васил Попов обичаше до полуда латиноамериканската проза, влудяващите рисунки на Гоя, опита се, макар и безуспешно да се докосне до света на Ботев.
Той бе есеист, който умее да разказва потресаващи истории.
Днес Васил Попов е практически непознат за нас, българите, автор. Най-модерния български творец от втората половина на ХХ век си остава в сянка. Защо ли? Защото Васил Попов показа как можеш да бъдеш модерен и едновременно с това исконно български творец. Мнозина считаха, смятат и до днес, че той просто подражателства. Няма по-голяма неистина от това твърдение. Той се опитваше да се съизмерва в световен план и успяваше. Това го разбираха неговите латиноамерикански приятели, но не и вчерашните и нашите днешни изследователи и критици. Има едно изключение - историкът и изследователят на българската литература, Иван Радев, който единствен се опитва да покаже огромният влог на Васил Попов в съвременната българска литература.
Васил Попов разказваше истории, даже и когато в разказите му привидно не се случваше нищо. А днес разказвачите на истории се презират и игнорират от литературните гъски, които са лишени не само от познания, но и от памет за историята на нашата даже и най-нова словесност.
Да оставим настрана пикантните подробности от неговия живот - колко съпруги е имал, как се е разделял с тях, кои жени са му били любовници, ролята на чии уж благоверни съпруги са играели... Това са незначителни подробности от пейзажа, които заобикаляше големият български писател Васил Попов. Нека си ги шепнат литературните клюкарки по кафенетата. Не това е важното. Даже не е от съществено значение и как точно си отиде от този свят - дали поради типичната за него прекомерна употреба на алкохол, или поради поредното лумване на страст към поредната хубава жена...
Важното е другото - че той бе великолепен автор на разкази. Спомнете си как започва един от тях:"За разлика от сливовата ракия, конякът се пие без мезе. Късове от човешкото сърце се нарязват за мезе и се пият на малки кафяви глътки. Това става обикновено вечер, когато знамето на самотата заплющи над горящи човешки дихания. Тогава те, някога голи, а сега облечени..." Васил Попов остави шедьоври на разказа, написани с такова изкуство, че никой никога не би предположил, че те са писани по времето на т.н. "социализъм". Този автор е живо доказателство, че за талантливия творец няма прегради да пише талантливо и честно, безкомпромисно, разтърсващо.
Вярно е, че животът му бе труден, той бе критикуван от кое ли не литературно недоносче, даже и лично от всемогъщия нявгашен Първи на Партията и Държавата. Е, и какво от това? Те го критикуваха, а той си пишеше своите най-истински разкази, забягваше при кубинските си приятели, отсядаше в кръчмата на Хемингуей и съзерцаваше света в който живеем.
Васил Попов в прозата и Иван Пейчев в поезията бяха големите събития в българската литература през втората половина на ХХ век. Защото бяха удивителни личности и забележителни творци едновременно.
Тези двама писатели бяха тогава надеждата за младите български творци, които пристъпваха на литературното поприще. Те бяха примера, истинския пример, който задължаваше, показваше как трябва да се пише, живее, мисли... Какво огромно влияние имаха тези двама творци върху пишещите си събратя. За тях нямаше статии, изследвания, монографии, те влияеха чрез своето творчество. Е, и чрез начина си на живот, защото тогава да бъдеш бохем, да обичаш приключенията с жените, означаваше да се противопоставяш на системата. Смешно звучи като че ли... Но беше точно така, това бе начин да се измъкнеш от сковаващите схеми на литературната и житейска казарма.
Днес нашите псевдомодернисти не познават творчеството на Васил Попов, той не е сред техните любими автори (може би защото просто ненавиждат четенето?). Мълчанието и пренебрегването на този автор е част от обезлюдяването на съвременната българска литература.
Псевдолитераторите с чукове в ръце (как добре се самоописа Александър Кьосев, как точно определи своята креслива групичка от духовни варвари...) разрушиха и представата на читателите за Васил Попов. Но той си остана, защото има творци, които с никакви взривове, с никакви мълчания не можеш да откъртиш от българската литература. Такива са Васил Попов и Иван Пейчев сред писателите от втората половина на ХХ век.
Васил Попов си тръгна тъкмо навреме - започваше голямата драма на България. Той предпочете в свойствения си стил да я наблюдава от небесните висини - там, приседнал в някои от многобройните барове той ни наблюдава. Не изтръпвате ли понякога от нечии поглед, който се впива във вас? Това е той, Васил Попов. Гневен и сърдечен, яростен и добър, след 14-тото дайкири той ще подметне нещо весело на проститутката в дъното на бара, ще смигне на бармана и той знае - ще постави чашата пред него. Няма значение дали ще е коняк или уиски, важното е, че поредната доза спасение каца като розово фламинго сред неистовия полумрак.
Васил Попов опоетизира и пресъздаде бара, като място, където отчаяно се опитваме да спасим душите си, като спасителен остров, където се срещаме, за да не се разберем. Барът вместо църквата, барът, вместо кръчмата в йовковски стил. Не, това не бе вървеж след Хемингуей, това бе откровението за тогавашното време, защото и барът ставаше неотменима част от българската съдба.
За жалост този тип светоусещане няма продължители в съвременната проза. Днешната белетристика пренебрегва уроците и "словата" на Васил Попов просто защото не ги познава. Никога не е съществувало такова непознаване на творчеството на предходниците, както днес.
Никога такова огромно количество нечетящи варвари не са нахлували в литературата ни. Даже и непосредствено след 44-та не е било така, защото тогава имаше партийни и партизански поети и писатели, но имаше и Константин Константинов, имаше Веселин Андреев, но имаше и Атанас Далчев, имаше ангелтодоровци, но и Димитър Димов, имаше каменкалчевци, но и Димитър Талев, Емилиян Станев, даже Владимир Василев беше жив, макар и отритнат, но самото му съществуване вече бе противопоказно на бездарията. А днес, замислете се днес какво можем да противопоставим на агресивната, бодра смяна от шестващи бездария в литературата?.. Те и затова са бездария, защото не са обременени с литературен (а и умствен) багаж, те са просто бегачи на къси разстояния - полуголи, понесли единствено копията си...
Да си спомним Васил Попов на този ден. Не със свещичка в ръка да се помолим в някой от храмовете, не! Влезте в някой от барчетата, поръчайте чаша коняк или любимото му дайкири, може и сливова ракия. Не нарязвайте сърцето си на малки късчета, а просто отпийте и поменете душата на големия разказвач на истории. И неговата усмивка ще кацне като розово фламинго на съседното столче, пред бара. Това може и да е момиче, може и да е самотник като вас, но това е без значение. Важното е, че сте отдали почит на душата на Писателя.
Както героите му непрекъснато си спомняха веселия и трагичен пияница, но пък какъв писател, Хемингуей, така и вие си спомнете "Хемингуей от село Миндя", както обичаше лукаво да подмята друг голям български писател за Васил Попов.
Тя тази история край няма - спомняте ли си, че някога Людмил Стоянов се подгаври с Ламар като написа статия "Лалю Маринов от село Калейца заплашва Европа". Васил Попов не плашеше Европа, той бе един от най-добрите разказвачи на Европа, а и на Америка (ненапразно го канеха да бъде член на журито на "Къщата на Америките"...). Васил Попов бе явление, което тепърва ще проумяваме.
Нека отминат варварите" Ст.Вълев
Трудно се намира тази първа негова книга!
Ключови думи:
В. Попов
За поръчка
Изчерпана наличност(актуално към 18.04.2024 г.)
За да откриете книгата, можете
- да проверите по-долу в секцията "Подобни книги" за същата книга, изписана по друг начин;
- да се абонирате за известяване по имейл, когато книгата стане налична.Използвайте ("Моето меню") - "Моят акаунт" - "Добави за търсене", след като сте влезли през "Вход".
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Няма други екземпляри с това изписване на автор и заглавие.