Битката за Нанга Парбат
Светослав Колев
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаКато нова. Без забележки.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоМедицина и физкултура
- Град на издаванеСофия
- Година1990 г.
- ЕзикБългарски
- Страници256
- КорициМеки
- Категория
- Формат60/84/16
В книгата се описва историята на покоряването на Хималайския осмохилядник Нанга Парбат - един от най-трудните върхове в света.
На 18-ти август 1993 г. за първи път български алпинист стъпва на върха на Нанга Парбат 8125 м. Той е роденият в Троян и живеещ в Пловдив Тончо Тончев.
Първата българска експедиция към този прочут с лошата си слава връх (от общо 7-те експедиции, преди да бъде изкачен върха, по склоновете му са загинали 16 алпинисти /11 от тях са немци/ и 17 носачи!) е организирана през 1990 г. от ТД “Витоша” София. Ръководител е Ани Тапаркова, а един от участниците – Господин Господинов достига до 8050м, но поради наближаващия мрак решава да се върне.
Три години по-късно Минко Занковски организира троянска експедиция, която поради финансови затруднения се обръща към всички български алпинисти, които могат да си платят разноските, да се включат в нея. В крайна сметка за каракорум нзаминават М.Занковски и Даниела Дочева от Троян и Т.Тончев, Станимир Георгиев и Цветан Коцев от Пловдив. Поради финансови причини групата отпътува на 16-ти юли, а разрешителното за изкачване е започнало да тече от20-ти юни!
Пристигат в Исламабад на 26-ти юли, след като са иминали повече от 7000 км. За няколко дни уреждат формалностите по експедицията и се отправят към базовия лагер с много малко багаж. Както те самите споделят някои от трекерите са имали повече багаж от тях. Пристигат в базовия лагер на 3900м на 1-ви август. На следващия ден достигат лагер 1 на 4900м., а до 9-ти вече са стигнали лагер 3, къде изнасят една палатка за щурмовия лагер, а в лагер 3 изкопават снежна пещера. Това че действат в края на сезона си имало и своите предимства. Опасните участъци от лагер 1 до лагер 2 и 3 са оборудвани с парапети от една корейска експедиция, действала по същия маршрут няколко седмици по-рано.
Маршрута на българската експедиция през 1993 г.
На 13-ти август, въпреки фаталната дата и това, че е петък, тримата пловдивчани се оправят към щурмовия лагер.Достигат Лагер 4, но поради лошото време се налага да изчакат един ден. Тогава Цветан Коцев решава да се върне, заради измръзванията които е получил на краката. На 18-ти, когато другите двама трябвало да тръгнат към върха, Станимир също се отказал. Тогава Тончо решава да предприеме самостоятелно изкачване.
Ето какво споделя самият той:
Тончо 1993 г.
“Когато дойде уреченият час за тръгване, Станимир ми каза, че не е във форма за атаката. Аз вече бях решил да тръгна сам към върха. На 18-ти когато излязох от палатка вече беше 8:20. Денят обещаваше да бъде хубав.По обяд стигнах превала и взех азимутите на палатката.Оттам нагоре започваше стръмен гребен, но за сметка на това вече не се затъваше.
Вървях по стъпките на знаменития Херман Бул. От книгата на Светослав Колев “Битката за Нанга Парбат” знаех че има няколко солови изкачвания на този връх и всичките бяха завършили благополучно.Изглежда върхът емилостив към самотниците.Това ме въодушеви. Редуваха се пасажи от 2-ра и 3-та категория на трудност, но не по-високи от 6-7 метра. Изведнъж видях другата страна на медала. От снега се подаваше гръб на човек. Ръцете и краката му бяха над снега.Държеше пикел и беше от монголоидната раса.Това ме върна към действителността и ме накара да бъда още по-внимателен по пътя си към върха.
Редуваха се мъгла на талази и изиснявания. Въпреки че бях с два чифта ръкавици, ръцете ми мръзнеха. Сложих си химическа грейка, която щеше да ми осигури висока температура на ръцете, в продължение на пет часа.
Когато стигнах до мястото, където гребенът се губеше от погледа ми и където си мислех, че е върхът, се появи нов гребен.Това се повтори още няколко пъти, докато най-после застанах върху заснежения купол, в лявата страна на койро имаше скали.Седнах до една от тях, огледах се да намеря следи от други алпинисти били на върха преди мене. Тук за първи път се сетих да погледна колко е часът. Беше 18:35... На около метър от мене съзрях забит клин.На него завързах нещата, които носех със себе си.На върха оставих какво ли не, само не и българското знаме.В България просто нямаше откъде да се купи. По книжарниците и сергиите се продавахаамерикански, британски и какви ли не други, само не и български... То, България герб си няма, камо ли знаме...
Станах и тръгнах да видя дали има нещо интересно откъм Рупал. От снега се показваше парче от въже, а надолу се спускаше гребен, който се раздвояваше от един връх. Рупалската стена, както и Средърното седло и базовия лагер бяха в мъгли. Тръгнах към Диамирския склон и се натъкнах на кислороден сапарат. Беше японски, вероятно оставен преди два дни. Взех го със себе си и се приготвих за връщане. Тръгнах обратно по ръба. Там, където излизаше кулоарът над лагер 4, на малки скалички имаше заснежено знаме. Изкуших се да тръгна по самия кулоар, но се сетих, че раницата ми е долу, на Бацианския превал. Предпочетох да слезна по пътя на самото ми изкачване.
Напълних с камъни джобовете на пухенката си и продължих на север към предвършието. Там ме застигна мракът. Отново се сетих за Херман Бул, който някъде тук е чакал утрото, стоял прав цяла нощ. Нямах никакво намерение да бивакувам. Слизането по гребена е логично, освен това имах достатъчно запас от сили. Слизах с лице към склона. По едно време чух някой да се смее на глас. Естествено нямаше никой, но такъв страх брах в тъмното, че ...
Стигнах до раницата и седнах да си почина. Не знам колко време съм стоял, но чух някой да ми се кара на немски. Пак нямаше никой. Не знам нито дума на немски, но тогава ми се струваше, че разбирам всичко... Станах и тръгнах. Под Бацианския превал вече личаха и следите ми от изкачването и това много ме успокояваше. Вече не се и затъваше. При всяко спиране “немецът” ме подканваше да вървя. В три часа сутринта на 19-ти август стигнах палатката на лагер 4. Влязох в спалния чувал направо с котките. Едва дочаках да се съмне, топейки сняг, за да пия течности, от които имах остра нужда.
С първите лъчи поех надолу. В долните лагери нямаше вече никой. Два дни вървях сам Реших да продължавам в тъмното чак до базовия лагер, където сигурно се притесняваха за мене. А и Минко Занковски имаше рожден ден. В 22 часа бях отново на поляната с едлевайси. Извадих от раницата си един камък, взет от върха и поех към палатката на международната експедиция. Там бяха и моите другари. За рождения ден на Минко му подарих един камък от Нанга Парбат...”
На 18-ти август 1993 г. за първи път български алпинист стъпва на върха на Нанга Парбат 8125 м. Той е роденият в Троян и живеещ в Пловдив Тончо Тончев.
Първата българска експедиция към този прочут с лошата си слава връх (от общо 7-те експедиции, преди да бъде изкачен върха, по склоновете му са загинали 16 алпинисти /11 от тях са немци/ и 17 носачи!) е организирана през 1990 г. от ТД “Витоша” София. Ръководител е Ани Тапаркова, а един от участниците – Господин Господинов достига до 8050м, но поради наближаващия мрак решава да се върне.
Три години по-късно Минко Занковски организира троянска експедиция, която поради финансови затруднения се обръща към всички български алпинисти, които могат да си платят разноските, да се включат в нея. В крайна сметка за каракорум нзаминават М.Занковски и Даниела Дочева от Троян и Т.Тончев, Станимир Георгиев и Цветан Коцев от Пловдив. Поради финансови причини групата отпътува на 16-ти юли, а разрешителното за изкачване е започнало да тече от20-ти юни!
Пристигат в Исламабад на 26-ти юли, след като са иминали повече от 7000 км. За няколко дни уреждат формалностите по експедицията и се отправят към базовия лагер с много малко багаж. Както те самите споделят някои от трекерите са имали повече багаж от тях. Пристигат в базовия лагер на 3900м на 1-ви август. На следващия ден достигат лагер 1 на 4900м., а до 9-ти вече са стигнали лагер 3, къде изнасят една палатка за щурмовия лагер, а в лагер 3 изкопават снежна пещера. Това че действат в края на сезона си имало и своите предимства. Опасните участъци от лагер 1 до лагер 2 и 3 са оборудвани с парапети от една корейска експедиция, действала по същия маршрут няколко седмици по-рано.
Маршрута на българската експедиция през 1993 г.
На 13-ти август, въпреки фаталната дата и това, че е петък, тримата пловдивчани се оправят към щурмовия лагер.Достигат Лагер 4, но поради лошото време се налага да изчакат един ден. Тогава Цветан Коцев решава да се върне, заради измръзванията които е получил на краката. На 18-ти, когато другите двама трябвало да тръгнат към върха, Станимир също се отказал. Тогава Тончо решава да предприеме самостоятелно изкачване.
Ето какво споделя самият той:
Тончо 1993 г.
“Когато дойде уреченият час за тръгване, Станимир ми каза, че не е във форма за атаката. Аз вече бях решил да тръгна сам към върха. На 18-ти когато излязох от палатка вече беше 8:20. Денят обещаваше да бъде хубав.По обяд стигнах превала и взех азимутите на палатката.Оттам нагоре започваше стръмен гребен, но за сметка на това вече не се затъваше.
Вървях по стъпките на знаменития Херман Бул. От книгата на Светослав Колев “Битката за Нанга Парбат” знаех че има няколко солови изкачвания на този връх и всичките бяха завършили благополучно.Изглежда върхът емилостив към самотниците.Това ме въодушеви. Редуваха се пасажи от 2-ра и 3-та категория на трудност, но не по-високи от 6-7 метра. Изведнъж видях другата страна на медала. От снега се подаваше гръб на човек. Ръцете и краката му бяха над снега.Държеше пикел и беше от монголоидната раса.Това ме върна към действителността и ме накара да бъда още по-внимателен по пътя си към върха.
Редуваха се мъгла на талази и изиснявания. Въпреки че бях с два чифта ръкавици, ръцете ми мръзнеха. Сложих си химическа грейка, която щеше да ми осигури висока температура на ръцете, в продължение на пет часа.
Когато стигнах до мястото, където гребенът се губеше от погледа ми и където си мислех, че е върхът, се появи нов гребен.Това се повтори още няколко пъти, докато най-после застанах върху заснежения купол, в лявата страна на койро имаше скали.Седнах до една от тях, огледах се да намеря следи от други алпинисти били на върха преди мене. Тук за първи път се сетих да погледна колко е часът. Беше 18:35... На около метър от мене съзрях забит клин.На него завързах нещата, които носех със себе си.На върха оставих какво ли не, само не и българското знаме.В България просто нямаше откъде да се купи. По книжарниците и сергиите се продавахаамерикански, британски и какви ли не други, само не и български... То, България герб си няма, камо ли знаме...
Станах и тръгнах да видя дали има нещо интересно откъм Рупал. От снега се показваше парче от въже, а надолу се спускаше гребен, който се раздвояваше от един връх. Рупалската стена, както и Средърното седло и базовия лагер бяха в мъгли. Тръгнах към Диамирския склон и се натъкнах на кислороден сапарат. Беше японски, вероятно оставен преди два дни. Взех го със себе си и се приготвих за връщане. Тръгнах обратно по ръба. Там, където излизаше кулоарът над лагер 4, на малки скалички имаше заснежено знаме. Изкуших се да тръгна по самия кулоар, но се сетих, че раницата ми е долу, на Бацианския превал. Предпочетох да слезна по пътя на самото ми изкачване.
Напълних с камъни джобовете на пухенката си и продължих на север към предвършието. Там ме застигна мракът. Отново се сетих за Херман Бул, който някъде тук е чакал утрото, стоял прав цяла нощ. Нямах никакво намерение да бивакувам. Слизането по гребена е логично, освен това имах достатъчно запас от сили. Слизах с лице към склона. По едно време чух някой да се смее на глас. Естествено нямаше никой, но такъв страх брах в тъмното, че ...
Стигнах до раницата и седнах да си почина. Не знам колко време съм стоял, но чух някой да ми се кара на немски. Пак нямаше никой. Не знам нито дума на немски, но тогава ми се струваше, че разбирам всичко... Станах и тръгнах. Под Бацианския превал вече личаха и следите ми от изкачването и това много ме успокояваше. Вече не се и затъваше. При всяко спиране “немецът” ме подканваше да вървя. В три часа сутринта на 19-ти август стигнах палатката на лагер 4. Влязох в спалния чувал направо с котките. Едва дочаках да се съмне, топейки сняг, за да пия течности, от които имах остра нужда.
С първите лъчи поех надолу. В долните лагери нямаше вече никой. Два дни вървях сам Реших да продължавам в тъмното чак до базовия лагер, където сигурно се притесняваха за мене. А и Минко Занковски имаше рожден ден. В 22 часа бях отново на поляната с едлевайси. Извадих от раницата си един камък, взет от върха и поех към палатката на международната експедиция. Там бяха и моите другари. За рождения ден на Минко му подарих един камък от Нанга Парбат...”
Ключови думи:
Битката за Нанга Парбат, Светослав Колев