Живот без междучасия. Част 1
Записки на един педагог
Ангел Узунов
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаНова, неупотребявана, с печат.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Налични екземпляри може да има в секцията "Подобни книги" - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоУИ "Св. Климент Охридски"
- Град на издаванеСофия
- Година1993 г.
- ЕзикБългарски
- Страници387
- КорициМеки
- Категория
- Тегло (гр.)350
- Формат60/84/16
- Ширина (мм)145
- Височина (мм)195
Тази книга се раждаше и умираше хиляди пъти...
Раждаше се в безсънните нощи, когато прелиствах в паметта си всичко преживяно,
минало и заминало, но останало като спомен. Видях я разтворена пред себе си, а на
страниците й детски и юношески лица и очи, които никога не се забравят... И четях тези
несъществуващи страници като че ли не съм ги написал аз и не са били мое ежедневие
описаните в тях случки, събития, сблъсъци, разговори, свързани с грешки, които после са ми
сочили правия път, и истини, които след това горчиво са ме подвеждали... И когато умората
надвиеше и заедно със страниците затваряше и очите ми, изведнъж изплуваше гневна схватка,
невикана отникъде, и ми повеляваше да я опиша в нова страница, за да не я повтарят други
след мене като видят и осъзнаят ненужността й... И когато сънят надвиеше, книгата умираше,
за да се роди наново следващата вечер, пълна с нови лица и очи, с нови грешки, истини и
схватки...
Случваше се да я видя в представите си и денем, когато срещах книги, в които
уважавани писатели пишеха неистини за трудните деца, измисляха случки, заплитаха и
разплитаха сюжетчета и създаваха педагози, които вместо да възпитават, развращават... И
филми, и разкази, и очерци... В една повест директорът умря, за да спаси едно трудно дете. Не
биха стигнали педагозите в малката ни страна, ако за всяко спасено дете убивахме, макар и
само с думи, един учител, възпитател или директор... А в "Очерк" възпитател накара едно
поверено му трудно дете да се качи на стълба, за да боядиса тавана и веднага след това я
блъсна и от сърце се смееше, като гледаше изкривеното от злоба и болка лице на момчето,
което се превиваше пода... Вие виждали ли сте такъв "възпитател"? Аз не съм... И един
филм... Едно от момчетата в трудово възпитателно училище боязливо вдига ръчица в
столовата и си поиска филийка хляб, а дежурният възпитател, с каскет на главата, равнодушен
като сфинкс, който се разхожда между масите, равнодушно счупи пръчката си о вдигнатата
детска ръчичка... И колегата му от същия филм, който караше едно влюбено за първи път
момче да се надбягва по стръмнината с колата му, за да заслужи отпуск и да види момичето
си.
Именно тогава, огорчен и озлобен, виждах в мислите си тази книга, в която щях да
изобразя децата, родителите, учителите и всички около тях в цялата им сложност, с всичко
хубаво лошо, което всеки от нас притежава, без да ги унижавам и съжалявам, лаская или
обиждам... И да покажа, че във всеки човек, дори и в най-извратения, винаги се таи нещо
човешко, което чака само да го извикаш на живот, за да надвие лошото, че всеки човек се
ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините и че престъпник е всеки,
който им пречи... И още - че възпитанието е дълъг, пре дълъг процес, резултатите от който се
виждат след години, а се оценяват цял живот... И да викна от страниците и, че трудните деца
се възпитават само в обстановка на истинско човеколюбие, доверие, взискателност,
себе отдаване и отговорност, които са присъщи само на хора с големи сърца и отворени за
чуждата мъка души, хора, които не удрят детските ръце, когато поискат хляб, а с цялата си
работа, обич, грижи и грешки дори възпитават деца с много оптимизъм в себе си, деца, които
да оценят своето нещастно детство и като получат здрави криле за полет, дълбоко да поемат
въздух и да прегърнат възвърнатото им право на радост и щастие...
Близо четири десетилетия прекарах сред тези трудни деца. Заедно с много други. Много
от тях вече ги няма. Няма ги много и от децата, които възпитавахме. Животът си взема
своето... Смъртта също... Едни си отиваха, други идваха, но всички завинаги ще запомним
ония трудни първи години, когато се разбиваше пъртина... Невероятно трудни дни, месеци и
години, в които чувствахме, че в децата се връща нещо ново, не усещано досега, красиво и
виждахме как те го възприемат постепенно с всичките фибри на душата си, как оставяхме в
нашите момченца частица от себе си, а и те предаваха нещо на нас, което ще ни бъде нужно за
другите, които щяха да дойдат след тях...
Сега всички говорят и пишат, че откриваните през изминалите години едно след друго
трудововъзпитателни училища, зад оградите, на които обществото искаше да скрие вината си
за детското нещастие, са били репресивни детски заведения, едва ли не затвори за деца... Не,
никой няма право да говори това и за нашето училище, защото това е обида за един всеотдаен
труд на стотици хора... Защото с това се отрича целия ни трудов път, всичките ни усилия и
успехите, които твърдим, че сме постигнали... Вярно е едно - при всяка икономическа система
има детска и юношеска престъпност. Имах възможност да прочета десетки книги от различни
краища на света, да видя много филми, които третират именно тоя въпрос и стигнах до
убеждението. че това е световен проблем. И ние, в нашето училище, се борехме с него без да
се съобразяваме с онова, което беше извън нашата училищна ограда. И не без гордост
заявяваме, че в много отношения успяхме. И с убеждение можем да заявим, че възпитанието
на подрастващите е общочовешки проблем и който го подценява работи против моралните
устои на цялото човечество.
Та през всичките тези години се раждаше и умираше тази книга... В мислите, в сънищата
ми... И накрая реших - тя трябва да се роди, без да умре, за да видят всички истината за
мъчните деца и за онези, които работеха и работят сега с тях, та да не ги обиждат никога вече
с измислици и недоверие... И добре, че осъзнах все пак навреме как бързо и безмилостно тече
животът, как все повече и повече се изтънява и без това тънката му нишка, как може тя
изведнъж да се скъса и никой повече да не може да я върже, та реших да оставя след себе си
онова, което е в мен и е сторено от много хора, за да не си отидем заедно и безвъзвратно.
И седнах и написах тази книга, когато първите ми възпитаници имаха вече внуци...
Ти, уважаеми читателю, държиш в ръцете си само първата част, в която са отразени
първите три години от живота на училището ни - най-трудните и затова най-свидните, когато
всички в него - и възрастни, и деца живеехме един живот без междучасия... Когато затвориш
последната страница, очаквай втората част, в която ще прочетеш за следващите повече от три
и половина десетилетия, наситени с изповеди на деца, чувстващи себе си като самораслеци,
поникнали встрани от снагата на обществото, и на възрастни, които им помагаха и сега
продължават да им помагат да живеят по човешки...
Раждаше се в безсънните нощи, когато прелиствах в паметта си всичко преживяно,
минало и заминало, но останало като спомен. Видях я разтворена пред себе си, а на
страниците й детски и юношески лица и очи, които никога не се забравят... И четях тези
несъществуващи страници като че ли не съм ги написал аз и не са били мое ежедневие
описаните в тях случки, събития, сблъсъци, разговори, свързани с грешки, които после са ми
сочили правия път, и истини, които след това горчиво са ме подвеждали... И когато умората
надвиеше и заедно със страниците затваряше и очите ми, изведнъж изплуваше гневна схватка,
невикана отникъде, и ми повеляваше да я опиша в нова страница, за да не я повтарят други
след мене като видят и осъзнаят ненужността й... И когато сънят надвиеше, книгата умираше,
за да се роди наново следващата вечер, пълна с нови лица и очи, с нови грешки, истини и
схватки...
Случваше се да я видя в представите си и денем, когато срещах книги, в които
уважавани писатели пишеха неистини за трудните деца, измисляха случки, заплитаха и
разплитаха сюжетчета и създаваха педагози, които вместо да възпитават, развращават... И
филми, и разкази, и очерци... В една повест директорът умря, за да спаси едно трудно дете. Не
биха стигнали педагозите в малката ни страна, ако за всяко спасено дете убивахме, макар и
само с думи, един учител, възпитател или директор... А в "Очерк" възпитател накара едно
поверено му трудно дете да се качи на стълба, за да боядиса тавана и веднага след това я
блъсна и от сърце се смееше, като гледаше изкривеното от злоба и болка лице на момчето,
което се превиваше пода... Вие виждали ли сте такъв "възпитател"? Аз не съм... И един
филм... Едно от момчетата в трудово възпитателно училище боязливо вдига ръчица в
столовата и си поиска филийка хляб, а дежурният възпитател, с каскет на главата, равнодушен
като сфинкс, който се разхожда между масите, равнодушно счупи пръчката си о вдигнатата
детска ръчичка... И колегата му от същия филм, който караше едно влюбено за първи път
момче да се надбягва по стръмнината с колата му, за да заслужи отпуск и да види момичето
си.
Именно тогава, огорчен и озлобен, виждах в мислите си тази книга, в която щях да
изобразя децата, родителите, учителите и всички около тях в цялата им сложност, с всичко
хубаво лошо, което всеки от нас притежава, без да ги унижавам и съжалявам, лаская или
обиждам... И да покажа, че във всеки човек, дори и в най-извратения, винаги се таи нещо
човешко, което чака само да го извикаш на живот, за да надвие лошото, че всеки човек се
ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините и че престъпник е всеки,
който им пречи... И още - че възпитанието е дълъг, пре дълъг процес, резултатите от който се
виждат след години, а се оценяват цял живот... И да викна от страниците и, че трудните деца
се възпитават само в обстановка на истинско човеколюбие, доверие, взискателност,
себе отдаване и отговорност, които са присъщи само на хора с големи сърца и отворени за
чуждата мъка души, хора, които не удрят детските ръце, когато поискат хляб, а с цялата си
работа, обич, грижи и грешки дори възпитават деца с много оптимизъм в себе си, деца, които
да оценят своето нещастно детство и като получат здрави криле за полет, дълбоко да поемат
въздух и да прегърнат възвърнатото им право на радост и щастие...
Близо четири десетилетия прекарах сред тези трудни деца. Заедно с много други. Много
от тях вече ги няма. Няма ги много и от децата, които възпитавахме. Животът си взема
своето... Смъртта също... Едни си отиваха, други идваха, но всички завинаги ще запомним
ония трудни първи години, когато се разбиваше пъртина... Невероятно трудни дни, месеци и
години, в които чувствахме, че в децата се връща нещо ново, не усещано досега, красиво и
виждахме как те го възприемат постепенно с всичките фибри на душата си, как оставяхме в
нашите момченца частица от себе си, а и те предаваха нещо на нас, което ще ни бъде нужно за
другите, които щяха да дойдат след тях...
Сега всички говорят и пишат, че откриваните през изминалите години едно след друго
трудововъзпитателни училища, зад оградите, на които обществото искаше да скрие вината си
за детското нещастие, са били репресивни детски заведения, едва ли не затвори за деца... Не,
никой няма право да говори това и за нашето училище, защото това е обида за един всеотдаен
труд на стотици хора... Защото с това се отрича целия ни трудов път, всичките ни усилия и
успехите, които твърдим, че сме постигнали... Вярно е едно - при всяка икономическа система
има детска и юношеска престъпност. Имах възможност да прочета десетки книги от различни
краища на света, да видя много филми, които третират именно тоя въпрос и стигнах до
убеждението. че това е световен проблем. И ние, в нашето училище, се борехме с него без да
се съобразяваме с онова, което беше извън нашата училищна ограда. И не без гордост
заявяваме, че в много отношения успяхме. И с убеждение можем да заявим, че възпитанието
на подрастващите е общочовешки проблем и който го подценява работи против моралните
устои на цялото човечество.
Та през всичките тези години се раждаше и умираше тази книга... В мислите, в сънищата
ми... И накрая реших - тя трябва да се роди, без да умре, за да видят всички истината за
мъчните деца и за онези, които работеха и работят сега с тях, та да не ги обиждат никога вече
с измислици и недоверие... И добре, че осъзнах все пак навреме как бързо и безмилостно тече
животът, как все повече и повече се изтънява и без това тънката му нишка, как може тя
изведнъж да се скъса и никой повече да не може да я върже, та реших да оставя след себе си
онова, което е в мен и е сторено от много хора, за да не си отидем заедно и безвъзвратно.
И седнах и написах тази книга, когато първите ми възпитаници имаха вече внуци...
Ти, уважаеми читателю, държиш в ръцете си само първата част, в която са отразени
първите три години от живота на училището ни - най-трудните и затова най-свидните, когато
всички в него - и възрастни, и деца живеехме един живот без междучасия... Когато затвориш
последната страница, очаквай втората част, в която ще прочетеш за следващите повече от три
и половина десетилетия, наситени с изповеди на деца, чувстващи себе си като самораслеци,
поникнали встрани от снагата на обществото, и на възрастни, които им помагаха и сега
продължават да им помагат да живеят по човешки...
Ключови думи:
Живот без междучасия, Ангел Узунов, Записки на един педагог, педагогика, мемоари
За поръчка
Изчерпана наличност(актуално към 24.04.2024 г.)
За да откриете книгата, можете
- да проверите по-долу в секцията "Подобни книги" за същата книга, изписана по друг начин;
- да се абонирате за известяване по имейл, когато книгата стане налична.Използвайте ("Моето меню") - "Моят акаунт" - "Добави за търсене", след като сте влезли през "Вход".
Подобни книги
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Няма други екземпляри с това изписване на автор и заглавие.