Аз - Дон Кихот от Ла Манча
Вътьо Раковски
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаНова, нечетена, меки кори. Листовете не са отваряни.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
- ✕
- ✕
За изданието
- ИздателствоАб 2000
- Град на издаванеСофия
- Година2000 г.
- ЕзикБългарски
- Страници83
- КорициМеки
- ХудожникГенчо Денчев
- Категория
- Тегло (гр.)128
- Формат70/100/24
- Ширина (мм)155
- Височина (мм)160
- Дебелина (мм)5
- ISBN9547371258
Стихотворения.
Вътьо Драганов Раковски е български поет и преводач от чешки и словашки език. Има особен принос за популяризиране на чешката и словашката литература в България.
"Погълвах с наслада изненадалата ме стихосбирка на Вътьо Раковски - "Аз - Дон Кихот от Ла Манча". Че какъвто е изтънчен в отношенията си с другите, поетът едва след като книгата беше факт, ми я поднесе и така бях известн за нея. И някак - срамежливо и съвършено разбираемо с оглед затрудненията на пишещите да намерят в сегашния пандемониум спонсори за издаване на книгите си, ми обърна вниманието върху онова, което е отбелязал като посвещение: "На моя син и моята снаха - с чиято подкрепа излиза тази книга - с благодарност и обич". А тъгата, която изпитах след като изчетох луксозно издадената от Издателско Ателие Аб книга - с емблематичният на корицата образ на Великия Идалго (нарисуван от художника Генчо Генчев), чийто живот продължава независимо от книгата на Сервантес, ме нападна от излъчваната от стихосбирката носталгия, меланхолия, сплин. И колкото и мотивацията на миньорното чувство да има своите естествени за съдържанието геронтологични основания, почувствах като читател себе си в болестното състояние на автофобия и на душевна неуютност - затежа ми незавидното състояние на българския писател днес. Наистина, рекох си, с такива ли мрачни чувства, бих казал есхатологични, трябва да живее и твори дареният със свбодно мислене човек! И не е ли това най-грозното наследство, което така органично тонира новите стихотворения на мъдрия и умеещ да философства в духа на Херодот Вътьо Раковски!
А със своята блестяща поетична стилистика този поет отново доказва, че модерната поезия не е мъртва, че е способна да създава нови и нови поетически стойности. Формообразуването и откриването на нови стилови характеристики в утвърдената естетическа система на В. Раковски продължават да имат фундаментално значение и смисъл в развитието на неговата поетическа изобразителност и изразителност едновременно.
Новите стихотворения на В. Раковски са медитативна лирика от най-висша молитвена възбуденост. В пастелната мекота и духовен уют рефлектират мислите и чувствата на поета, извиращи и отправени към душата му. Там, а не във взаимоотношенията му с другите, неговите духовни озарения постигат опалова мекота и го окрилят. За да съхрани от лъжата, фалша и пресметливостта, от грубата лична заинтересованост, с която е прогизнал светът, потребната за душата му духовна енергия. И да запази трайната Монтенова философия на скептицизма - светът е населен повече със зло, отколкото с добро и затова поетът пресътворява "този свят (с неговите верни и неверни) черти... ни съвършен, ни свят". Там в душата си той усъвършенства света, уподобявайки го със себе си, отдавайки му своя образ и своя глас. И ако тук се усещат асоциации с Небесния Творец, създал от кал човека по свое подобие, то по-следващите стихове се изясняват като ненадминат апотеоз на творчеството:
И взел материята от живота,
от битието, от света богат,
аз мога всеки къс да преработя,
да го превърна в звън. О, в този свят
аз чух звука, от никой недолавян,
дори на камъка гласа аз чух.
Аз всяка вещ така развеществявам,
че я превръщам в образ, в чувство, в дух.
("Черна магия")
В тази най-изповедна от всичките над тридесет свои книги Вътьо Раковски поставя начело стихотворението "Духче мое", в което умалителната форма на дух сгъстява още по-силно изповедното начало и стихът продължава да звучи и след прочитането му като нравствен символ-верую на поета. И показва, че духът на поета клони към философията, към фидеизма и дуалистичната същност на човека ("Ако бяхме само тела"), към драматичното и парадоксалното в живота.
Изповедното изразително-възпроизвеждащото начало пронизват всяко стихотворение. И най-вече онези, които се отличават с екзистенциално-съдържателна образност и в които отделните стихове звучат афористично: "В мене смалено живее едва ли не целият свят" ("Заледеното езеро"). Природата е аналогичен на съвременния реален живот апокалипсис ("Предчувствие за края на света"). Изумително пластичен е образът на майката, нейният портрет е пресъздаден в реално и трансцедентно развитие, милосърден и човечен, обвеян в мистерия: "Пуловер за света", "Плачът на мама", "Наследство".
Отначало и докрай "Аз - Дон Кихот..." е пропита от логично мотивирано примирение със съдбата, със силите на природата; от есхатологична вяра в задгробния живот ("Има време за бъдеще"). И това - въпреки непримиримостта на човека с настъпващия край ("Възраст"), въпреки божествения характер на изкуството: "Минало е ненаписано стихотворение тука/ като видение, което аз съм проспал" ("Следи"); "... затова се завръщам в нощта,/ както се завръщаме в родна къща/ и на червената лампичка на съвестта/ проявявам дневните си негативи" ("Нощен човек").
Убеден съм, че тази стихосбирка ще твори добро във всеки дом, който я има и я чете. Защото е духовна спътница на такива бисери като "Почакай, слънце!"
Всеки, който прочете "Аз - Дон Кихот от Ла Манча", ще изгуби, вярвам, застойната сила на своето самозадоволство, но ще спечели духовно просветление...к.п.
Вътьо Драганов Раковски е български поет и преводач от чешки и словашки език. Има особен принос за популяризиране на чешката и словашката литература в България.
"Погълвах с наслада изненадалата ме стихосбирка на Вътьо Раковски - "Аз - Дон Кихот от Ла Манча". Че какъвто е изтънчен в отношенията си с другите, поетът едва след като книгата беше факт, ми я поднесе и така бях известн за нея. И някак - срамежливо и съвършено разбираемо с оглед затрудненията на пишещите да намерят в сегашния пандемониум спонсори за издаване на книгите си, ми обърна вниманието върху онова, което е отбелязал като посвещение: "На моя син и моята снаха - с чиято подкрепа излиза тази книга - с благодарност и обич". А тъгата, която изпитах след като изчетох луксозно издадената от Издателско Ателие Аб книга - с емблематичният на корицата образ на Великия Идалго (нарисуван от художника Генчо Генчев), чийто живот продължава независимо от книгата на Сервантес, ме нападна от излъчваната от стихосбирката носталгия, меланхолия, сплин. И колкото и мотивацията на миньорното чувство да има своите естествени за съдържанието геронтологични основания, почувствах като читател себе си в болестното състояние на автофобия и на душевна неуютност - затежа ми незавидното състояние на българския писател днес. Наистина, рекох си, с такива ли мрачни чувства, бих казал есхатологични, трябва да живее и твори дареният със свбодно мислене човек! И не е ли това най-грозното наследство, което така органично тонира новите стихотворения на мъдрия и умеещ да философства в духа на Херодот Вътьо Раковски!
А със своята блестяща поетична стилистика този поет отново доказва, че модерната поезия не е мъртва, че е способна да създава нови и нови поетически стойности. Формообразуването и откриването на нови стилови характеристики в утвърдената естетическа система на В. Раковски продължават да имат фундаментално значение и смисъл в развитието на неговата поетическа изобразителност и изразителност едновременно.
Новите стихотворения на В. Раковски са медитативна лирика от най-висша молитвена възбуденост. В пастелната мекота и духовен уют рефлектират мислите и чувствата на поета, извиращи и отправени към душата му. Там, а не във взаимоотношенията му с другите, неговите духовни озарения постигат опалова мекота и го окрилят. За да съхрани от лъжата, фалша и пресметливостта, от грубата лична заинтересованост, с която е прогизнал светът, потребната за душата му духовна енергия. И да запази трайната Монтенова философия на скептицизма - светът е населен повече със зло, отколкото с добро и затова поетът пресътворява "този свят (с неговите верни и неверни) черти... ни съвършен, ни свят". Там в душата си той усъвършенства света, уподобявайки го със себе си, отдавайки му своя образ и своя глас. И ако тук се усещат асоциации с Небесния Творец, създал от кал човека по свое подобие, то по-следващите стихове се изясняват като ненадминат апотеоз на творчеството:
И взел материята от живота,
от битието, от света богат,
аз мога всеки къс да преработя,
да го превърна в звън. О, в този свят
аз чух звука, от никой недолавян,
дори на камъка гласа аз чух.
Аз всяка вещ така развеществявам,
че я превръщам в образ, в чувство, в дух.
("Черна магия")
В тази най-изповедна от всичките над тридесет свои книги Вътьо Раковски поставя начело стихотворението "Духче мое", в което умалителната форма на дух сгъстява още по-силно изповедното начало и стихът продължава да звучи и след прочитането му като нравствен символ-верую на поета. И показва, че духът на поета клони към философията, към фидеизма и дуалистичната същност на човека ("Ако бяхме само тела"), към драматичното и парадоксалното в живота.
Изповедното изразително-възпроизвеждащото начало пронизват всяко стихотворение. И най-вече онези, които се отличават с екзистенциално-съдържателна образност и в които отделните стихове звучат афористично: "В мене смалено живее едва ли не целият свят" ("Заледеното езеро"). Природата е аналогичен на съвременния реален живот апокалипсис ("Предчувствие за края на света"). Изумително пластичен е образът на майката, нейният портрет е пресъздаден в реално и трансцедентно развитие, милосърден и човечен, обвеян в мистерия: "Пуловер за света", "Плачът на мама", "Наследство".
Отначало и докрай "Аз - Дон Кихот..." е пропита от логично мотивирано примирение със съдбата, със силите на природата; от есхатологична вяра в задгробния живот ("Има време за бъдеще"). И това - въпреки непримиримостта на човека с настъпващия край ("Възраст"), въпреки божествения характер на изкуството: "Минало е ненаписано стихотворение тука/ като видение, което аз съм проспал" ("Следи"); "... затова се завръщам в нощта,/ както се завръщаме в родна къща/ и на червената лампичка на съвестта/ проявявам дневните си негативи" ("Нощен човек").
Убеден съм, че тази стихосбирка ще твори добро във всеки дом, който я има и я чете. Защото е духовна спътница на такива бисери като "Почакай, слънце!"
Всеки, който прочете "Аз - Дон Кихот от Ла Манча", ще изгуби, вярвам, застойната сила на своето самозадоволство, но ще спечели духовно просветление...к.п.
Ключови думи:
В.Раковски, поет, преводач, българска, поезия