Екзистенциализмът е хуманизъм
Жан-Пол Сартр
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеМного добро
- ЗабележкаЗапазен екземпляр.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоЛИК
- Град на издаванеСофия
- Година1994 г.
- ЕзикБългарски
- Страници80
- КорициМеки
- ПреводачИван Колев
- Категория
- Дебелина (мм)10
- ISBN9546070062
Жан-Пол Сартр започва книгата си като защита на екзистенциализма нападан от всякъде.
Първоначално, се противопоставя на критиките на комунистите, които го свързват с отчаянието, а оттам и със съзерцателния характер на екзистенциализма неоставящ поле за възможно действие. Марксистите упрекват екзистенциализма, че акцентира върху човешката низост и отблъскващата страна на живота. Упреци се понасят и заради индивидуалистичния характер на течението и невъзможността според комунистите да се стигне до солидарност.
Християните, на свой ред упрекват екзистенциалистите, че отричат действителността и сериозността в човешките начинания и по този начин отхвърляйки Бога се стига до едно своеволие на човека и неспособност да се съди гледната точка на другите.
Под екзистенциализъм Сартр разбира учение правещо човешкия живот възможен, както и че всяко действие и истина предпоставят определена среда и определена човешка субективност. Той намира за основен упрек към доктрината това, че тя показва лошата страна от човешкия живот. Пошлото се приравнява на екзистенциализма и затова той е свързван с натурализма. Но Сартр акцентира върху факта, че прочитането на един екзистенциалистки роман плаши много повече хората от прочитането на натуралистичния "Земя" на Зола. Философът оправдава индивидуализма в екзистенциализма с това, че той се стреми към избягване на анархията.
Авторът поставя въпроса дали учението, което ще изложи в книгата не плаши с това, че оставя на човек възможност за избор. Затова той се заема с въпроса какво е екзистенциализъм?
Според него е трудно да се позиционира къде стои екзистенциализмът, защото в днешно време се е наложила една екзистенциалистка "мода". Сартр обяснява как хора неразбиращи значението и същността на учението се насочват към него търсещи скандала. Той ясно заявява, че това е доктрина насочена към професионалистите, към философите.
Доктрината се дели на два вида и това я усложнява. Първото деление е на християнския екзистенциализъм, където попадат имената на Ясперс и Габриел Марсел, а второто е атеистичния. Там намират място Хайдегер, френските екзистенциалисти и самият автор, като част от тях. Общото между двата типа е разбирането, че съществуването предхожда същността и че трябва да се тръгва от субективността. Той обяснява понятието с примера за създаването на даден нож или книга, които биват създадени с цел и по този начин тяхната същност определя съществуването им, като това е детерминирано и по този начин доказва, че направата предхожда същността. След това използва същия пример за Бог, като създател. По този начин, според Сартр, индивидът реализира понятие, което е вече налице в божествения разум. Споменавайки Волтер, Дидро и Кант философът заявява, че те не премахват Бог и запазват идеята, че същността предхожда съществуването.
Атеистичният екзистенциализъм, на когото представител е Сартр, е последователен и ако приема, че Бог не съществува, определя човека като съществуващото предхождащо същността или според Хайдегер това е човешката реалност. Авторът аргументира това с факта, че човек първоначално се появява на света и едва след това се определя. За Сартр човек в началото е нищо и става такъв, какъвто сам се направи. Следователно липсва човешката природа, тъй като липсва Бог, който да я зададе.
Първият принцип на екзистенциалистите е именно този, а той е свързан и със субективността. Именно фактът, че човек първоначално съществува, го различава от камъка или масата и този проект се преживява субективно. Преди проекта нищо не съществува. Но все пак той не е точно това, което е пожелал да бъде, защото желанието е съзнателно решение, което вече е взето и изпълнено, то е част от волята. Според Сартр ако наистина съществуването предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е. Отговорността за собственото съществуване е изцяло върху плещите на човека. Отговорността обаче не се разбира, като строго индивидуална, а като отговорност към всички хора.
Дълбокият смисъл на екзистенциализма, според философа е в това, че изборът е не само да избираш себе си, но в осъществяването на този избор да избираш всички хора. Избирайки, даденият човек утвърждава ценностите на избираното и по този начин няма как да бъде избрано лошото. Ако пък ние искаме да съществуваме в момента, в който формираме собствения си образ, тогава този образ е валиден за всички други и за цялата ни епоха. По този начин отговорността ни ангажира цялото човечество. Сартр дава примера с работника, който избира да не е комунист, а да се присъедини към християнския синдикат. Тогава този работник е отговорен не само за себе си, а и за всички останали хора, защото правейки избор той ангажира и другите и създава определен образ на човека.
Това дава възможност според Сартр да се разбере значението на думи като безпокойство, изоставеност, безнадеждност. Екзистенциалистът заявява, че човек е безпокойство. Това той доказва с примера, че един ангажиран човек не е само този, когото си избира да бъде, а избира по този начин и цялото човечество и това няма как да го прави спокоен. Много хора, според автора, мислят, че действията им ангажират само тях самите. Но запитани какво ще се случи ако всички действат така, те отговарят, че не всички процедират по този начин. А именно това е важният въпрос според Сартр. На тази обезпокоителна мисъл човек може да убегне само с цената на нечистата съвест. Фактът, че един човек лъже, придава универсална стойност на лъжата. Сартр доказва, че безпокойството е именно прикриване на действието от взимане на решение. И тук не става дума за безпокойство водещо до действие, а до онова безпокойство познато на всички носили отговорност. Осъзнавайки безпокойството продиктувано от факта, че си имал правото да избираш възможности е безпокойството, с което се занимават екзистенциалистите. То не е препятствие, а част от самото действие.
Екзистенциализмът противостои на светския морал поставящ си за цел лесното премахване на Бога. При опитите за създаване на светски морал, премахването на Бог не трябва да става за сметка на установените ценности, като това човек да е честен, да не бие жена си, да има деца и т.н. Следователно трябва да се докаже, че макар Бог да не съществува, ценностите все пак съществуват. Във Франция нищо не би се променило ако Той не съществува, т.е. биха били открити същите норми за честност, прогрес и хуманизъм. Екзистенциализмът обаче се смущава от несъществуването на Бог, защото по този начин изчезва всяка възможност да се открият тези ценности, понеже ще липсва съвършено съзнание, а и никъде не пише, че доброто съществува, че не трябва да се лъже, именно защото сме на равнището, където има само хора.
Достоевски е писал, че ако няма Бог, то всичко е позволено. Именно това означава, че човек е изоставен, че няма възможност да се опре на нещо. По друг начин казано, липсва детерминизъм, човекът е свободен, човек е свобода. Ако обаче Бог не съществува няма да откриваме пред себе си никакви ценности, узаконяващи поведението ни. Тоест ние оставаме без оправдания и извинения. По този начин Сартр аргументира тезата, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото захвърлен в света е отговорен за действията си. За екзистенциалиста човек е отговорен за страстите си, както и че човек дешифрира знаците, както той самият прецени. Според екзистенциализма човек без опора и подкрепа е осъден постоянно да изобретява човека.
Сартр отново се връща на тезата за изоставеността на човек, която довежда до извода за два типа морал - такъв на личната привързаност и по-обхватен, но с оспорима ефикасност морал.
След това, философът обръща внимание на темата за ценностите, които ако са неясни, то ни остава да разчитаме само на инстинктите ни. Ценността на едно чувство може да бъде определена, ако вече е направено някакво действие, което да го потвърждава и определя. И ако се стигне до оправдаване на действието с чувство, то се достига до един порочен кръг. Според Сартр чувствата се формират чрез действията, които човек извършва. Ако пък се използва съветник за взимането на решение за дадено действие, самият избор на съветника предопределя бъдещото действие и е един вид ангажиране. Авторът ясно подчертава след това, че никакъв общ морал не може да посочи избора, който трябва да бъде направен, защото такъв не съществува. Той свързва изоставеността с това, че хората сами избират собственото си битие, а изоставеността върви ръка за ръка с безпокойството.
Обръщайки внимание на безнадеждността, Сартр заявява, че това е ограничението да се съобразяваме само с това, от което зависи нашата воля или до съвкупността от възможности правещи възможно действието ни.
По-нататък авторът се обръща към проблема за липсата на общо понятие за човешка природа, на което той би могъл да се осланя за подкрепа или действие. Дава примера с марксистите в Русия, които приветства, но на които не може да се довери, тъй като утре те свободно ще могат да решат какъв ще бъде човекът - "утре след моята смърт", както заявява Сартр.
Екзистенциализмът, според философа, е пряко противоположен на квиетизма, защото според него реалност има само действието или човек е съвкупност от своите действия. Затова за екзистенциалистите няма друга любов, освен тази, която се осъществява, няма друг гений освен онзи, намиращ израз в произведенията на изкуството. Или по-точно, геният на Пруст - това са неговите произведения. Човек се ангажира в своя живот, очертава своя облик и извън това няма нищо друго, т.е. хората трябва да разберат, че е валидна само реалността.
Именно затова екзистенциалистите са определяни като песимисти, тъй като в романите си описват слаби, дори лоши характери, но това не е така, защото когато даден автор описва един страхливец, той показва, че героят е отговорен за страхливостта си. Той е такъв, защото е станал страхливец чрез своите действия. Това, което вдъхва ужас у хората, според Сартр е, че те разбират, че описваният страхливец е виновен за това, което е. Хората искат човек да се ражда страхливец или герой. Екзистенциализмът изключва предопределеността на човек да бъде един или друг. Това зависи само от действията и пълното му ангажиране, а не с това в отделни случаи.
Оттук Сартр квалифицира екзистенциализма като възможно най-оптимистичното учение, тъй като съдбата на човек е в собствените му ръце, надеждата е в собствените му постъпки, а това което дава възможност да живее е действието. Философът оправдава субективността с това, че екзистенциалистите се стремят към учение основано върху истината. За него абсолютната истина е: "мисля, следователно съществувам".
На следващо място авторът заявява, че теорията на екзистенциализма е единствената придаваща на човека достойнство и не го превръща в обект. Той го разграничава от материализма, като целта е да се "конструира човешкото, като съвкупност от ценности". Само че субективността, достигната в качеството на истина не е строго индивидуална, защото в мисленето човек открива не само себе си, но и другия. Другият е неотделим от съществуването и познанието на даден човек.
Освен това, Сартр казва, че ако не откриваме в друг човек някаква всеобща същност, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване. А под условията на съществуване се разбират граници очертаващи фундаменталната ситуация на човек в универсума. Тези граници имат обективна и субективна страна. Обективни са, защото се срещат и признават навсякъде, а са субективни, защото са преживени, т.е. не биха съществували, ако човек не се самоопредели свободен в съществуването си по отношение на тях. Различните проекти се стремят да преодолеят границите или да се адаптират към тях и с това се доказва, че всеки проект, колкото и да е индивидуален има универсална стойност. В този смисъл може да се каже, че има универсалност на човека, която бива непрекъснато конструирана - "аз конструирам всеобщото, като избирам себе си". Сартр определя, че няма разлика между това да си същество, което избира своята същност и това да бъдеш абсолют.
По-нататък Сартр отново разглежда темата за избора и казва, че той е възможен в някаква посока, но е невъзможно да не се избира и за пореден път ангажира избора на даден човек, с този на цялото човечество и отговорността, която трябва да се носи. За екзистенциалистите човек е в организирана ситуация, където е ангажиран с избора си и не може да го избегне.
Сартр обаче се разграничава от естетическия морал и заявява, че няма априорни естетически ценности съществуващи между творческата воля и резултата. Авторът задава въпроса каква е връзката между това и морала и отговаря, че човек се намира в същата творческа ситуация. Общото между морала и изкуството е, че и при двете има творчество и изобретателност. Човек обаче сам избира своя морал и сам себе си прави. Не е изначално осъществен, а сам се прави избирайки морала си, а натискът върху него е такъв, че той не може да избира. Екзистенциалистите определят човек по отношение на определено ангажиране и затова е абсурдно да бъдат упреквани в произвол на избора.
По-нататък философът заявява, че екзистенциалистите са упреквани в това, че не могат да съдят другите и го определя като донякъде вярно, но и донякъде не. Екзистенциалистите не вярват в прогреса, тъй като човекът правещ избора си е същият пред ситуацията, която се променя, но неговият избор остава такъв в само в дадената ситуация. Но човек все пак може да бъде съден, защото изборът му е пред лицето на другите и ги засяга. Всеки, който не взема решенията си свободно и се прикрива зад страстите си или измисля някакъв детерминизъм, е определян от Сартр като човек с нечиста съвест. Философът определя нечистата съвест като грешка, защото тя е лъжа и прикрива тоталната свобода на ангажиране.
Веднъж човек признал, че в изоставеността той полага ценности, то от това може да следва единствено, че човек желае само едно - свободата като основна ценност на всички. По този начин Сартр иска да каже, че постъпките на хората с чиста съвест имат за крайна цел търсенето на свобода. Свободата трябва да се желае като нещо конкретно. Стремим се към свободата заради самата нея, в някакви конкретни обстоятелства. И стремейки се към нея намираме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите от нашата. Оттук се изхожда, че при човек съществуването предхожда същността, че той е свободно същество, което в различни ситуации желае единствено свободата си. Сартр заявява, че може да желае само свободата на другите. Прикриващите от себе си своята тотална свобода, философът нарича страхливци.
Следващият упрек насочен към екзистенциалистите е, че те получават с едната ръка, онова което дават с другата, или че ценностите не са сериозни, понеже те сами си ги избират. Отстранявайки Бог, все пак е нужен някой, който да създава ценности, а твърдението че самите екзистенциалисти изобретяват ценности означава единствено, че животът априори няма смисъл. Сартр ясно заявява, че преди да сме живели животът не е нищо, и именно това, че даден човек е живял му придава смисъл. А ценността е смисълът, който човек избира. По този начин съществува възможност за създаването на човешка общност.
Самият Сартр е упрекван в това, че се пита дали екзистенциализмът е хуманизъм и че в "Погнусата" е описал, че хуманистите грешат. Философът пояснява, че думата "хуманизъм" има два различни смисъла. Тя може да е теория разглеждаща човека като цел и висша ценност. Това би означавало, че бихме могли да оценим човек според висшите деяния на отделни хора. Но Сартр се противопоставя на това съждение и нарича този хуманизъм абсурден, защото той би могъл да бъде произнасян само от "кучето и конят" и звучи много общо. Според философа, такава преценка може да направи само човек.
Екзистенциализмът освобождава човек от тези общи съждения, той няма да вземе човека като цел, защото човек е такъв, какъвто се направи. Сартр сравнява този вид хуманизъм с култ към човечеството водещ до фашизъм и е тотално отхвърлен от него.
Другият смисъл на хуманизма е, че човек постоянно е извън себе си, защото проецирайки се той трябва да съществува и може да съществува единствено преследвайки трансцедентни цели. Няма друга вселена освен човешката - тази на човешката субективност. Връзката на трансцеденцията, като основна за човека в смисъл на превъзмогване, и субективността, в смисъл, че човек не е затворен в самия себе си, е наричана екзистенциален хуманизъм от Сартр. Това е хуманизъм, защото на човек се доказва, че той е законодател и той решава сам за себе си, а това се постига, когато се търси цел извън себе си, един вид освобождаваща такава.
Философът продължава да обяснява, че екзистенциализмът е усилие да се извлекат всички следствия от позицията на последователния атеизъм и не се стреми да захвърли човек в отчаяние. Екзистенциализмът според Сартр не е атеизъм изчерпващ се в това да докаже несъществуването на Бог. Той твърди по-скоро, че дори Бог да съществува, това не би променило нищо, проблемът не е в неговото съществуване. Човек трябва сам да намери себе си и да разбере, че нищо не може да го спаси от самия него.
За финал Сартр заключава, че екзистенциализмът е оптимизъм, учение на действието и единствено нечиста съвест, смесена с безнадеждното християнство могат да нарекат екзистенциалистите отчаяни.
Първоначално, се противопоставя на критиките на комунистите, които го свързват с отчаянието, а оттам и със съзерцателния характер на екзистенциализма неоставящ поле за възможно действие. Марксистите упрекват екзистенциализма, че акцентира върху човешката низост и отблъскващата страна на живота. Упреци се понасят и заради индивидуалистичния характер на течението и невъзможността според комунистите да се стигне до солидарност.
Християните, на свой ред упрекват екзистенциалистите, че отричат действителността и сериозността в човешките начинания и по този начин отхвърляйки Бога се стига до едно своеволие на човека и неспособност да се съди гледната точка на другите.
Под екзистенциализъм Сартр разбира учение правещо човешкия живот възможен, както и че всяко действие и истина предпоставят определена среда и определена човешка субективност. Той намира за основен упрек към доктрината това, че тя показва лошата страна от човешкия живот. Пошлото се приравнява на екзистенциализма и затова той е свързван с натурализма. Но Сартр акцентира върху факта, че прочитането на един екзистенциалистки роман плаши много повече хората от прочитането на натуралистичния "Земя" на Зола. Философът оправдава индивидуализма в екзистенциализма с това, че той се стреми към избягване на анархията.
Авторът поставя въпроса дали учението, което ще изложи в книгата не плаши с това, че оставя на човек възможност за избор. Затова той се заема с въпроса какво е екзистенциализъм?
Според него е трудно да се позиционира къде стои екзистенциализмът, защото в днешно време се е наложила една екзистенциалистка "мода". Сартр обяснява как хора неразбиращи значението и същността на учението се насочват към него търсещи скандала. Той ясно заявява, че това е доктрина насочена към професионалистите, към философите.
Доктрината се дели на два вида и това я усложнява. Първото деление е на християнския екзистенциализъм, където попадат имената на Ясперс и Габриел Марсел, а второто е атеистичния. Там намират място Хайдегер, френските екзистенциалисти и самият автор, като част от тях. Общото между двата типа е разбирането, че съществуването предхожда същността и че трябва да се тръгва от субективността. Той обяснява понятието с примера за създаването на даден нож или книга, които биват създадени с цел и по този начин тяхната същност определя съществуването им, като това е детерминирано и по този начин доказва, че направата предхожда същността. След това използва същия пример за Бог, като създател. По този начин, според Сартр, индивидът реализира понятие, което е вече налице в божествения разум. Споменавайки Волтер, Дидро и Кант философът заявява, че те не премахват Бог и запазват идеята, че същността предхожда съществуването.
Атеистичният екзистенциализъм, на когото представител е Сартр, е последователен и ако приема, че Бог не съществува, определя човека като съществуващото предхождащо същността или според Хайдегер това е човешката реалност. Авторът аргументира това с факта, че човек първоначално се появява на света и едва след това се определя. За Сартр човек в началото е нищо и става такъв, какъвто сам се направи. Следователно липсва човешката природа, тъй като липсва Бог, който да я зададе.
Първият принцип на екзистенциалистите е именно този, а той е свързан и със субективността. Именно фактът, че човек първоначално съществува, го различава от камъка или масата и този проект се преживява субективно. Преди проекта нищо не съществува. Но все пак той не е точно това, което е пожелал да бъде, защото желанието е съзнателно решение, което вече е взето и изпълнено, то е част от волята. Според Сартр ако наистина съществуването предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е. Отговорността за собственото съществуване е изцяло върху плещите на човека. Отговорността обаче не се разбира, като строго индивидуална, а като отговорност към всички хора.
Дълбокият смисъл на екзистенциализма, според философа е в това, че изборът е не само да избираш себе си, но в осъществяването на този избор да избираш всички хора. Избирайки, даденият човек утвърждава ценностите на избираното и по този начин няма как да бъде избрано лошото. Ако пък ние искаме да съществуваме в момента, в който формираме собствения си образ, тогава този образ е валиден за всички други и за цялата ни епоха. По този начин отговорността ни ангажира цялото човечество. Сартр дава примера с работника, който избира да не е комунист, а да се присъедини към християнския синдикат. Тогава този работник е отговорен не само за себе си, а и за всички останали хора, защото правейки избор той ангажира и другите и създава определен образ на човека.
Това дава възможност според Сартр да се разбере значението на думи като безпокойство, изоставеност, безнадеждност. Екзистенциалистът заявява, че човек е безпокойство. Това той доказва с примера, че един ангажиран човек не е само този, когото си избира да бъде, а избира по този начин и цялото човечество и това няма как да го прави спокоен. Много хора, според автора, мислят, че действията им ангажират само тях самите. Но запитани какво ще се случи ако всички действат така, те отговарят, че не всички процедират по този начин. А именно това е важният въпрос според Сартр. На тази обезпокоителна мисъл човек може да убегне само с цената на нечистата съвест. Фактът, че един човек лъже, придава универсална стойност на лъжата. Сартр доказва, че безпокойството е именно прикриване на действието от взимане на решение. И тук не става дума за безпокойство водещо до действие, а до онова безпокойство познато на всички носили отговорност. Осъзнавайки безпокойството продиктувано от факта, че си имал правото да избираш възможности е безпокойството, с което се занимават екзистенциалистите. То не е препятствие, а част от самото действие.
Екзистенциализмът противостои на светския морал поставящ си за цел лесното премахване на Бога. При опитите за създаване на светски морал, премахването на Бог не трябва да става за сметка на установените ценности, като това човек да е честен, да не бие жена си, да има деца и т.н. Следователно трябва да се докаже, че макар Бог да не съществува, ценностите все пак съществуват. Във Франция нищо не би се променило ако Той не съществува, т.е. биха били открити същите норми за честност, прогрес и хуманизъм. Екзистенциализмът обаче се смущава от несъществуването на Бог, защото по този начин изчезва всяка възможност да се открият тези ценности, понеже ще липсва съвършено съзнание, а и никъде не пише, че доброто съществува, че не трябва да се лъже, именно защото сме на равнището, където има само хора.
Достоевски е писал, че ако няма Бог, то всичко е позволено. Именно това означава, че човек е изоставен, че няма възможност да се опре на нещо. По друг начин казано, липсва детерминизъм, човекът е свободен, човек е свобода. Ако обаче Бог не съществува няма да откриваме пред себе си никакви ценности, узаконяващи поведението ни. Тоест ние оставаме без оправдания и извинения. По този начин Сартр аргументира тезата, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото захвърлен в света е отговорен за действията си. За екзистенциалиста човек е отговорен за страстите си, както и че човек дешифрира знаците, както той самият прецени. Според екзистенциализма човек без опора и подкрепа е осъден постоянно да изобретява човека.
Сартр отново се връща на тезата за изоставеността на човек, която довежда до извода за два типа морал - такъв на личната привързаност и по-обхватен, но с оспорима ефикасност морал.
След това, философът обръща внимание на темата за ценностите, които ако са неясни, то ни остава да разчитаме само на инстинктите ни. Ценността на едно чувство може да бъде определена, ако вече е направено някакво действие, което да го потвърждава и определя. И ако се стигне до оправдаване на действието с чувство, то се достига до един порочен кръг. Според Сартр чувствата се формират чрез действията, които човек извършва. Ако пък се използва съветник за взимането на решение за дадено действие, самият избор на съветника предопределя бъдещото действие и е един вид ангажиране. Авторът ясно подчертава след това, че никакъв общ морал не може да посочи избора, който трябва да бъде направен, защото такъв не съществува. Той свързва изоставеността с това, че хората сами избират собственото си битие, а изоставеността върви ръка за ръка с безпокойството.
Обръщайки внимание на безнадеждността, Сартр заявява, че това е ограничението да се съобразяваме само с това, от което зависи нашата воля или до съвкупността от възможности правещи възможно действието ни.
По-нататък авторът се обръща към проблема за липсата на общо понятие за човешка природа, на което той би могъл да се осланя за подкрепа или действие. Дава примера с марксистите в Русия, които приветства, но на които не може да се довери, тъй като утре те свободно ще могат да решат какъв ще бъде човекът - "утре след моята смърт", както заявява Сартр.
Екзистенциализмът, според философа, е пряко противоположен на квиетизма, защото според него реалност има само действието или човек е съвкупност от своите действия. Затова за екзистенциалистите няма друга любов, освен тази, която се осъществява, няма друг гений освен онзи, намиращ израз в произведенията на изкуството. Или по-точно, геният на Пруст - това са неговите произведения. Човек се ангажира в своя живот, очертава своя облик и извън това няма нищо друго, т.е. хората трябва да разберат, че е валидна само реалността.
Именно затова екзистенциалистите са определяни като песимисти, тъй като в романите си описват слаби, дори лоши характери, но това не е така, защото когато даден автор описва един страхливец, той показва, че героят е отговорен за страхливостта си. Той е такъв, защото е станал страхливец чрез своите действия. Това, което вдъхва ужас у хората, според Сартр е, че те разбират, че описваният страхливец е виновен за това, което е. Хората искат човек да се ражда страхливец или герой. Екзистенциализмът изключва предопределеността на човек да бъде един или друг. Това зависи само от действията и пълното му ангажиране, а не с това в отделни случаи.
Оттук Сартр квалифицира екзистенциализма като възможно най-оптимистичното учение, тъй като съдбата на човек е в собствените му ръце, надеждата е в собствените му постъпки, а това което дава възможност да живее е действието. Философът оправдава субективността с това, че екзистенциалистите се стремят към учение основано върху истината. За него абсолютната истина е: "мисля, следователно съществувам".
На следващо място авторът заявява, че теорията на екзистенциализма е единствената придаваща на човека достойнство и не го превръща в обект. Той го разграничава от материализма, като целта е да се "конструира човешкото, като съвкупност от ценности". Само че субективността, достигната в качеството на истина не е строго индивидуална, защото в мисленето човек открива не само себе си, но и другия. Другият е неотделим от съществуването и познанието на даден човек.
Освен това, Сартр казва, че ако не откриваме в друг човек някаква всеобща същност, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване. А под условията на съществуване се разбират граници очертаващи фундаменталната ситуация на човек в универсума. Тези граници имат обективна и субективна страна. Обективни са, защото се срещат и признават навсякъде, а са субективни, защото са преживени, т.е. не биха съществували, ако човек не се самоопредели свободен в съществуването си по отношение на тях. Различните проекти се стремят да преодолеят границите или да се адаптират към тях и с това се доказва, че всеки проект, колкото и да е индивидуален има универсална стойност. В този смисъл може да се каже, че има универсалност на човека, която бива непрекъснато конструирана - "аз конструирам всеобщото, като избирам себе си". Сартр определя, че няма разлика между това да си същество, което избира своята същност и това да бъдеш абсолют.
По-нататък Сартр отново разглежда темата за избора и казва, че той е възможен в някаква посока, но е невъзможно да не се избира и за пореден път ангажира избора на даден човек, с този на цялото човечество и отговорността, която трябва да се носи. За екзистенциалистите човек е в организирана ситуация, където е ангажиран с избора си и не може да го избегне.
Сартр обаче се разграничава от естетическия морал и заявява, че няма априорни естетически ценности съществуващи между творческата воля и резултата. Авторът задава въпроса каква е връзката между това и морала и отговаря, че човек се намира в същата творческа ситуация. Общото между морала и изкуството е, че и при двете има творчество и изобретателност. Човек обаче сам избира своя морал и сам себе си прави. Не е изначално осъществен, а сам се прави избирайки морала си, а натискът върху него е такъв, че той не може да избира. Екзистенциалистите определят човек по отношение на определено ангажиране и затова е абсурдно да бъдат упреквани в произвол на избора.
По-нататък философът заявява, че екзистенциалистите са упреквани в това, че не могат да съдят другите и го определя като донякъде вярно, но и донякъде не. Екзистенциалистите не вярват в прогреса, тъй като човекът правещ избора си е същият пред ситуацията, която се променя, но неговият избор остава такъв в само в дадената ситуация. Но човек все пак може да бъде съден, защото изборът му е пред лицето на другите и ги засяга. Всеки, който не взема решенията си свободно и се прикрива зад страстите си или измисля някакъв детерминизъм, е определян от Сартр като човек с нечиста съвест. Философът определя нечистата съвест като грешка, защото тя е лъжа и прикрива тоталната свобода на ангажиране.
Веднъж човек признал, че в изоставеността той полага ценности, то от това може да следва единствено, че човек желае само едно - свободата като основна ценност на всички. По този начин Сартр иска да каже, че постъпките на хората с чиста съвест имат за крайна цел търсенето на свобода. Свободата трябва да се желае като нещо конкретно. Стремим се към свободата заради самата нея, в някакви конкретни обстоятелства. И стремейки се към нея намираме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите от нашата. Оттук се изхожда, че при човек съществуването предхожда същността, че той е свободно същество, което в различни ситуации желае единствено свободата си. Сартр заявява, че може да желае само свободата на другите. Прикриващите от себе си своята тотална свобода, философът нарича страхливци.
Следващият упрек насочен към екзистенциалистите е, че те получават с едната ръка, онова което дават с другата, или че ценностите не са сериозни, понеже те сами си ги избират. Отстранявайки Бог, все пак е нужен някой, който да създава ценности, а твърдението че самите екзистенциалисти изобретяват ценности означава единствено, че животът априори няма смисъл. Сартр ясно заявява, че преди да сме живели животът не е нищо, и именно това, че даден човек е живял му придава смисъл. А ценността е смисълът, който човек избира. По този начин съществува възможност за създаването на човешка общност.
Самият Сартр е упрекван в това, че се пита дали екзистенциализмът е хуманизъм и че в "Погнусата" е описал, че хуманистите грешат. Философът пояснява, че думата "хуманизъм" има два различни смисъла. Тя може да е теория разглеждаща човека като цел и висша ценност. Това би означавало, че бихме могли да оценим човек според висшите деяния на отделни хора. Но Сартр се противопоставя на това съждение и нарича този хуманизъм абсурден, защото той би могъл да бъде произнасян само от "кучето и конят" и звучи много общо. Според философа, такава преценка може да направи само човек.
Екзистенциализмът освобождава човек от тези общи съждения, той няма да вземе човека като цел, защото човек е такъв, какъвто се направи. Сартр сравнява този вид хуманизъм с култ към човечеството водещ до фашизъм и е тотално отхвърлен от него.
Другият смисъл на хуманизма е, че човек постоянно е извън себе си, защото проецирайки се той трябва да съществува и може да съществува единствено преследвайки трансцедентни цели. Няма друга вселена освен човешката - тази на човешката субективност. Връзката на трансцеденцията, като основна за човека в смисъл на превъзмогване, и субективността, в смисъл, че човек не е затворен в самия себе си, е наричана екзистенциален хуманизъм от Сартр. Това е хуманизъм, защото на човек се доказва, че той е законодател и той решава сам за себе си, а това се постига, когато се търси цел извън себе си, един вид освобождаваща такава.
Философът продължава да обяснява, че екзистенциализмът е усилие да се извлекат всички следствия от позицията на последователния атеизъм и не се стреми да захвърли човек в отчаяние. Екзистенциализмът според Сартр не е атеизъм изчерпващ се в това да докаже несъществуването на Бог. Той твърди по-скоро, че дори Бог да съществува, това не би променило нищо, проблемът не е в неговото съществуване. Човек трябва сам да намери себе си и да разбере, че нищо не може да го спаси от самия него.
За финал Сартр заключава, че екзистенциализмът е оптимизъм, учение на действието и единствено нечиста съвест, смесена с безнадеждното християнство могат да нарекат екзистенциалистите отчаяни.
Ключови думи:
Екзистенциализмът е хуманизъм, Жан-Пол Сартр