Декамерон
Джовани Бокачо
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеДобро
- ЗабележкаТвърди кори, текстил, запазена обложка с малки от времето бележки. Четена с уважение към книгата.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
- ✕
- ✕
За изданието
- ИздателствоНародна култура
- Град на издаванеСофия
- Година1970 г.
- ЕзикБългарски
- Страници856
- КорициТвърди
- ПреводачНикола Иванов
- ХудожникИван Кьосев
- Поредици и библиотекиСветовна класика
- Категория
- Тегло (гр.)990
- Формат84/108/32
- Ширина (мм)140
- Височина (мм)210
- Дебелина (мм)55
"Декамерон" е сборник с новели на италианския писател, поет и важен ренесансов хуманист Джовани Бокачо. Сборникът е вдъхновен от събитие, белязало живота на Джовани - чумната епидемия във Флоренция през 1348 година.
Голяма част от личността на автора се формира през 10-годишния му престой в Неапол, където получава много високо образование и се запознава с гръцката митология. Там преживява ред съдбоносни любовни връзки, като една от тях е с Мария Аквинска, която остава любовта му за цял живот. Джовани решава, че ще обезсмърти любимата си в творчеството си точно както Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка. Така се появява Бокачовата Фиамета.
Сборникът "Декамерон" съдържа 100 новели, разказани в рамките на 10 дни от десет души. Различните истории в "Декамерон" варират от еротичното до трагичното, отчасти остроумни и шеговити, но определено уроци, които поучават[1].
В Италия по време на чумната епидемия във флорентинската църква "Санта Мария Новела" на утринната служба се срещат седем млади дами - всички, свързани помежду си било то по роднинство, по дружба или по съседство. След службата започнали да разговарят и една от тях предложила на останалите да избягат от града и от страшните гледки и мисли. Всички приели идеята, но най-разсъдливата от тях отбелязала, че няма да се справят сами без мъже. "Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край" [2] В този момент в църквата влизат трима младежи, които сред всеобщата бъркотия търсели като утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем. Останалите били техни роднини. Момичетата извикали младежите при тях и решили да им споделят намеренията си. Те от своя страна приели с радост да избягат с тях. Така постъпват по най-добрия възможен начин, по който могат да спасят живота си. Бягат от грозните картини на чумата и опасността и се отдават на веселие. Въпреки че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо и се водят от разума. Отиват на недостъпно място в извънградско имение в продължение на две седмици. Мястото било приказно, заобиколено от зеленина и прелестни градини. Разбрали се помежду си, че дните им ще бъдат изпълнени само с веселие, смях и песни. За да преминават вечерите по-забавно всеки член трябва да разказва по една история, с изключение на един ден в седмицата за домакинска работа и светите дни, в които изобщо не работят, т.е. десет вечери за разказване на истории. Всеки от десетте герои е определен за крал или кралица за един от десетте дни. Правомощията на краля или кралицата стигат до избора на тема за историите за съответния ден и организирането на заниманията през деня - хранене, забавления, разказване. Темите са свързани със силата на съдбата, силата на човешката воля, любовни истории, които завършват трагично и съответно, които завършват щастливо, но темите за любовта и изобличаването на църквата и лицемерните ѝ служители се отличават сред останалите. Само Динео, който обикновено разказва десетата история всеки ден има право да си избира тема по свой вкус, благодарение на остроумието си. Изолирани от чумата, десетимата младежи си разказват истории с удоволствие като така изместват вниманието си от застрашаващата ги опасност. Смисълът на техните разкази разкрива хуманистичния светоглед на Бокачо, който се характеризира със засиления интерес към чувствения свят на човека.
Някои изследователи смятат, че част от историите, за които няма предишен източник, може би са били разпространявани в устната традиция по онова време, като Бокачо е първият за когото е известно, че ги е записал. Самият той казва, че една от историите е чул като дете от възрастна жена. Също така често комбинира две или повече истории в едно. Освен това много от героите действително са съществували. В историите често умишлено са премълчани исторически и географски факти.[3]
Разказвачи
Разказвачите представляват колоритен колективен портрет. Авторът прави опити да ги индивидуализира, но липсва физическо портретуване, изява на характерите им или индивидуализация на речта им. Бокачо отбелязва, че имената на героите са условни, за да им спести по-късно неудобството от чутото или от това, което сами са разказвали. "Не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък; Не бих искал също така да дам повод на завистниците - винаги готови да ухапят хората с примерен живот - да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи" [2]
Никоя от дамите нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет и всички били от знатен род, всичките - хубавици, умни, благонравни и почтени.
Пампинеа - първата и най-възрастната. Името значи "буйна, жизнена"
Фиамета - дъщерята на неаполитанския крал Робер д’Анжу, Мария д’Акуино, първата голяма любов на Бокачо
Филомена - според някои означава "певицата", според други - "любвеобилната"; жената, на която е посветен Филострато; тя е най-разсъдливата
Емилия - значи "ласкателката"; със същото име е главната героиня в Тезеида
Лаурета - опърничавата Дафнис, която Аполон превърнал в лавър
Неифила - според коментаторите на Бокачо Неифила означава "любвеобилното момиче"; най-млада сред дружината
Елиса - "изоставената"
Сред мъжете най-младият бил не по-малко от двадесет и пет годишен. И тримата били любезни и благовъзпитани.
Панфило - означава "целият изтъкан от любов"
Филострато - "сломеният от любов"
Дионео - "сластолюбивият"; изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие
Еротичната тема в творбата
Любовта може да бъде не само тържество на волното чувство и на изобретателността, но и трагичен епизод от живота в условията на развихряне на раннобуржоазния индивидуализъм и егоизъм - новелите от ден 4 - темата за нещастната любов. Тези новели са написани в традиционния за епохата "жалостив стил" и целят да предизвикат дълбок емоционален отклик у читателя. В любовта героите на Бокачо са личности. Доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното "дъно" - до светския и църковен елит - всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Бокачо никъде не акцентира върху еротиката, дори се подиграва с нея и по този начин я лишава от съблазън и сладострастие. По същия начин изобличава и други пороци от светския живот. "Декамерон" е критика, сатира на действителността.
Голяма част от личността на автора се формира през 10-годишния му престой в Неапол, където получава много високо образование и се запознава с гръцката митология. Там преживява ред съдбоносни любовни връзки, като една от тях е с Мария Аквинска, която остава любовта му за цял живот. Джовани решава, че ще обезсмърти любимата си в творчеството си точно както Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка. Така се появява Бокачовата Фиамета.
Сборникът "Декамерон" съдържа 100 новели, разказани в рамките на 10 дни от десет души. Различните истории в "Декамерон" варират от еротичното до трагичното, отчасти остроумни и шеговити, но определено уроци, които поучават[1].
В Италия по време на чумната епидемия във флорентинската църква "Санта Мария Новела" на утринната служба се срещат седем млади дами - всички, свързани помежду си било то по роднинство, по дружба или по съседство. След службата започнали да разговарят и една от тях предложила на останалите да избягат от града и от страшните гледки и мисли. Всички приели идеята, но най-разсъдливата от тях отбелязала, че няма да се справят сами без мъже. "Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край" [2] В този момент в църквата влизат трима младежи, които сред всеобщата бъркотия търсели като утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем. Останалите били техни роднини. Момичетата извикали младежите при тях и решили да им споделят намеренията си. Те от своя страна приели с радост да избягат с тях. Така постъпват по най-добрия възможен начин, по който могат да спасят живота си. Бягат от грозните картини на чумата и опасността и се отдават на веселие. Въпреки че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо и се водят от разума. Отиват на недостъпно място в извънградско имение в продължение на две седмици. Мястото било приказно, заобиколено от зеленина и прелестни градини. Разбрали се помежду си, че дните им ще бъдат изпълнени само с веселие, смях и песни. За да преминават вечерите по-забавно всеки член трябва да разказва по една история, с изключение на един ден в седмицата за домакинска работа и светите дни, в които изобщо не работят, т.е. десет вечери за разказване на истории. Всеки от десетте герои е определен за крал или кралица за един от десетте дни. Правомощията на краля или кралицата стигат до избора на тема за историите за съответния ден и организирането на заниманията през деня - хранене, забавления, разказване. Темите са свързани със силата на съдбата, силата на човешката воля, любовни истории, които завършват трагично и съответно, които завършват щастливо, но темите за любовта и изобличаването на църквата и лицемерните ѝ служители се отличават сред останалите. Само Динео, който обикновено разказва десетата история всеки ден има право да си избира тема по свой вкус, благодарение на остроумието си. Изолирани от чумата, десетимата младежи си разказват истории с удоволствие като така изместват вниманието си от застрашаващата ги опасност. Смисълът на техните разкази разкрива хуманистичния светоглед на Бокачо, който се характеризира със засиления интерес към чувствения свят на човека.
Някои изследователи смятат, че част от историите, за които няма предишен източник, може би са били разпространявани в устната традиция по онова време, като Бокачо е първият за когото е известно, че ги е записал. Самият той казва, че една от историите е чул като дете от възрастна жена. Също така често комбинира две или повече истории в едно. Освен това много от героите действително са съществували. В историите често умишлено са премълчани исторически и географски факти.[3]
Разказвачи
Разказвачите представляват колоритен колективен портрет. Авторът прави опити да ги индивидуализира, но липсва физическо портретуване, изява на характерите им или индивидуализация на речта им. Бокачо отбелязва, че имената на героите са условни, за да им спести по-късно неудобството от чутото или от това, което сами са разказвали. "Не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък; Не бих искал също така да дам повод на завистниците - винаги готови да ухапят хората с примерен живот - да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи" [2]
Никоя от дамите нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет и всички били от знатен род, всичките - хубавици, умни, благонравни и почтени.
Пампинеа - първата и най-възрастната. Името значи "буйна, жизнена"
Фиамета - дъщерята на неаполитанския крал Робер д’Анжу, Мария д’Акуино, първата голяма любов на Бокачо
Филомена - според някои означава "певицата", според други - "любвеобилната"; жената, на която е посветен Филострато; тя е най-разсъдливата
Емилия - значи "ласкателката"; със същото име е главната героиня в Тезеида
Лаурета - опърничавата Дафнис, която Аполон превърнал в лавър
Неифила - според коментаторите на Бокачо Неифила означава "любвеобилното момиче"; най-млада сред дружината
Елиса - "изоставената"
Сред мъжете най-младият бил не по-малко от двадесет и пет годишен. И тримата били любезни и благовъзпитани.
Панфило - означава "целият изтъкан от любов"
Филострато - "сломеният от любов"
Дионео - "сластолюбивият"; изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие
Еротичната тема в творбата
Любовта може да бъде не само тържество на волното чувство и на изобретателността, но и трагичен епизод от живота в условията на развихряне на раннобуржоазния индивидуализъм и егоизъм - новелите от ден 4 - темата за нещастната любов. Тези новели са написани в традиционния за епохата "жалостив стил" и целят да предизвикат дълбок емоционален отклик у читателя. В любовта героите на Бокачо са личности. Доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното "дъно" - до светския и църковен елит - всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Бокачо никъде не акцентира върху еротиката, дори се подиграва с нея и по този начин я лишава от съблазън и сладострастие. По същия начин изобличава и други пороци от светския живот. "Декамерон" е критика, сатира на действителността.
Ключови думи:
Д. Бокачо