Съвременността ни подлага на многобройни предизвикателства, на които, често пъти, сме затруднени да отговорим по възможно най-добрия начин. Или поне така си мислим след време. Процесите, с които се характеризира днешното време са краткотрайни, много динамични и дори лавинообразни. Казано иначе, битието ни се променя със скорост, може би по-голяма, отколкото се променяме ние самите. А това несъмнено рефлектира и върху механизмите на социализация на личността в условията на ценностен плурализъм и диференциация на социалната структура.

Ако тези мои мисли се споделят от голяма част от читателите на тази разработка, ще се радвам да потърсим заедно отговорите на възникналите, не е пресилено да се каже, екзистенциални въпроси.

Идеята е да се фокусира вниманието на широка аудитория читатели върху динамиката, на обществените процеси, темповете ми развитие, културните противоречия на едно общество, устремено (културно, политически, информационно и икономически) към една глобална общност, опитващо се да улови нейния ритъм, да напипа нейния темп и невротизиран пулс, най-общо казано, да стане пълноправна част от нея. Една световни общност, която според сполучливия израз на Едгар Морен, диша и употребява “масова култура” със задъхания устрем на бързащи и жадни потребители. Искам веднага да уточня, че въпреки преобладаващата експресивност в казаното дотук, съм много далеч от идеята да давам някаква изчерпателна оценка на реалностите. Не това е целта, но подобни уводни думи ми се струват необходими с оглед на разглежданата проблематика. Защото за предлагания текст водещо място заема идеята за рефлексивността и адекватността, за успешното приспособяване и реализация на съвременния човек към предизвикателствата на днешния свят. Което, трябва веднага да подчертая, е основната цел на работата.

Без да се впускам в пространни и дълги разсъждения, ми се ще да добавя само още няколко думи в тази връзка, които са предизвикани от разсъжденията на Ж. Лиотар, че съвременният човек има толкова широко поле да говори, че като че ли вече не чува казаното от другите. Като се съгласявам напълно с визирания автор, мога само да допълня, че, общо взето, се очертава една твърде тревожна тенденция, водеща до недиалогичност и неразбиране. На пръв поглед изглежда парадоксално, че това е реална ситуация в свят, в който официално плурализмът е издигнат в култ, а човекът има почти неограничен достъп до средствата за комуникация. Това от една страна. От друга страна, основание за подобно изложение ми дава рефлексията на тези динамични процеси в сферата на научния обмен на идеи и по-специално – бързото развитие на хуманитаристичното научно направление в теоретичните полета на лингвистиката, психологията, философията, етнологията и социологията, културологията и историята. Ако всичко това, тези високи научно-теоретически постижения се разгледат през призмата на практическата им употреба, т.е. на тяхната конкретна приложимост, към този ред трябва да добавим и развитието на методиката – обект както на възникването на идеи в собственото й поле, така и на напредъка на изброените по-горе дисциплини. Казаното дотук ме навежда на мисълта за един сложен синтез между теория и практика, между идея и практическо приложение в рамките на един по-общ социокултурен контекст.

Това са първоначалните разсъждения, които провокираха и определиха акцентите на този теоретичен опит, насочен преди всичко към разглеждане на мястото и ролята на кратките фолклорни форми (паремии) в рамките на социално-комуникативния аспект на междуличностното общуване. Общуване, положено върху основата на диалогичността и взаимното разбиране на личностната комуникативност и взаимното доверие.

За по-пълното изясняване, илюстриране и аргументиране на предложените тези, ще добавя и анализи на някои мои наблюдения върху вербалните и поведенческите модели на променящите се деца.

Без да претендирам за пълна изчерпателност при разработването на проблема, основната методическа цел, която съм си поставила, е да се очертаят параметрите на социокултурния контекст и да дискутирам доколко е удачна една целенасочена възпитателно-образователна работа сред децата от детските градини, именно с оглед на тяхната лингвистична и комуникативна компетентност. Освен това, ще стане дума и за похватите и методите, които спомагат тези идеи да бъдат практически реализирани в максимална степен, като се имат предвид особеностите на развитието на детето в предучилищна възраст.

И заключение бих искала още веднъж да подчертая, че ще се радвам, ако предложеният текст предизвика вниманието на колкото може по-широк кръг читатели, за да изпълни и още една цел – а именно, да увлече в дискусионен разговор по поставените проблеми педагози и студенти и по този начин да се засили ефективността при общата възпитателно- образователна работа с децата в детските градини.