Морският ястреб

Рафаел Сабатини

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Дребни козметични забележки, пожълтяване от годините. Цялостно запазена, с красиви черно-бели илюстрации.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1969 г.
Език:: Български
Страници:: 364
Корици:: Меки
Преводач:: от английски Сидер Флорин
Художник:: Васил Йончев
Поредици и библиотеки:: Юношески романи
Категория:: Приключения
Формат:: 84/108/32
Ширина (мм):: 130
Височина (мм):: 195
Дебелина (мм):: 22

Лорд Хенри Гоуд, който, както ще видите, се е познавал със сър Оливър Тресилиън лично, заявява без всякакви заобикалки, че той не бил хубав. Но негова светлост има склонност към резки оценки, а разбиранията му не винаги отговарят на общоприетите. Например той казва за Ана Клийв, че била "най-грозната жена, която съм виждал". Доколкото можем да схванем от собствените му обемисти писания, изглежда много съмнително дали изобщо е виждал Ана Клийв и ние подозираме, че е бил само послушно ехо на преобладаващото мнение, според което падането на Кромуел се дължало на грозотата на съпругата, избрана от него за този жесток към жените си крал[1]. Пред преобладаващото мнение аз предпочитам документа, излязъл изпод четката на Холбайн, който ни позволява да си съставим собствена представа и ни показва дама, която далеч не е заслужавала жестоката присъда на негова светлост. Също така ми се ще да вярвам, че лорд Хенри не е бил прав в изказването си за сър Оливър, и тази увереност се подсилва у мен от описанието, което ни дава сам той... "Това бе - казва лорд Хенри - висок, здрав мъж, добре сложен, с изключение на това, че ръцете му бяха прекалено дълги, а краката и китките на ръцете прекомерно големи. Имаше мургаво лице, черна коса и черна чаталеста брада; носът му беше голям и извит, а дълбоко хлътналите очи изглеждаха много светли, много жестоки и зловещи под надвисналите вежди. Той имаше (а това е, както винаги съм забелязвал, признак на голяма мъжественост) силен, нисък, груб глас, по-пригоден и без съмнение по-често използуван за моряшки проклятия и псувни, отколкото за прославяне на неговия творец." Така твърди лорд Хенри Гоуд и вие забелязвате как допуска стаената неприязън към този човек да се промъкне и в описанието му. Истината е, както сочат многобройните доказателства в плодовитите му съчинения, че негова светлост е бил донякъде човекомразец. Всъщност именно тази омраза към хората го е подтикнала, както е подтиквала и мнозина други, да стане писател. Той поема перото не толкова за да изпълни пряката си цел - да напише хроника на своето време, - колкото да излее насъбралото се у него огорчение от падането му в немилост. Поради това лорд Хенри не намира добра дума за никого и рядко споменава свой съвременник, без да отприщи поток от цветисти ругателства. Въпреки всичко бихме могли да го извиним. Той е бил едновременно човек на мисълта и човек на действието - едно колкото рядко, толкова и жалко съчетание. Човекът на действието у него би могъл да стигне далече, да не беше го погубил още в самото начало човекът на мисълта. Великолепен моряк, той би могъл да стане главнокомандуващ на английската флота, ако нямаше известна склонност към интриги. За негово щастие - защото иначе надали е щял да запази главата си на мястото, отредено от природата - той е бил своевременно засенчен от облака на подозрението. Лордът претърпял несполука в попрището си, но се наложило да му се даде някаква отплата, понеже в края на краищата подозренията останали непотвърдени. Така той бил свален от командната си длъжност и назначен, по милостта на кралицата, за управител на Корнуол - служба, на която, както се е смятало, не би могъл да върши пакости. Там, разочарован от провалянето на честолюбивите си стремежи и заживял сравнително затворен живот, лордът решил, както са решавали и мнозина други, сполетявани от неговата участ, да потърси утеха в перото. Той написал извънредно заядливата, тесногръда и повърхностна "История на лорд Хенри Гоуд и неговото време", която представлява чудна плетеница от възпоминания, изопачавания, заблуждения и своеобразен правопис. В осемнадесетте огромни фолианта, които е изпълнил с дребния си готически ръкопис, той тълкува по свой собствен начин онова, което нарича свое падение, но след като изчерпва тази тема, въпреки многословието си, още в първите пет от осемнадесетте тома лордът продължава да разглежда историята на своите дни, доколкото е могъл да я наблюдава непосредствено в корнуолското си уединение. За целите на английската история записките му са съвършено безпредметни, поради което и са останали необнародвани и забравени. Ала за изследователя, който прави опит да проучи живота на този необикновен човек - сър Оливър Тресилиън, - те са действително неоценими. А тъй като съм си поставил за непосредствена задача този животопис, трябва тука, в самото начало, да изкажа крайната си признателност на тези записки. Без тях наистина не би било възможно да се възстанови животът на този корнуолски благородник, който става вероотстъпник и варварски корсар[2], а е могъл да стане и паша на Алжир (или Арджир, както го нарича негова светлост), ако не са попречили известни обстоятелства, които ще изложа по-нататък. Лорд Хенри е писал със знания и тежест, а онова, което е имал да разкаже, е завършено и изпълнено с ценни подробности. Сам той е бил очевидец на голяма част от случилото се, търсил е лично познанство с мнозина от хората, свързани с деянията на сър Оливър, та да може да разшири записките си, и е смятал достойна за отбелязване и най-незначителната клюка, до която е могъл да се добере по тези места. Подозирам също, че е бил доста подпомогнат от Джаспър Ли по отношение на събитията, станали извън Англия, които, както ми се струва, представляват най-интересната част от неговия разказ.

Ключови думи: The Sea Hawk, Sabatini