За априлската линия. Том 1-2
Тодор Живков
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаЧисто нови. Подходящи за подарък. Нечетени книги.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоПартиздат
- Град на издаванеСофия
- Година1981 г.
- ЕзикБългарски
- Страници1022
- КорициТвърди
- Категория
- Формат84/108/32
Тайната на априлския пленум:
2 ноември 1956 г. - въстаници в Будапеща върху завзет съветски танк. В Източна Европа голямата драма на онази далечна година е нахлуването на съветски войски в Унгария. В България “историческото събитие” тогава е един възхваляван, но мъгляв партиен пленум с разисквания, държани в дълбока секретност близо половин век.
Може би читателят е чувал, че до преломната 1989 година никой простосмъртен не беше виждал протоколите от историческия априлски пленум(“Априлският пленум. Пълен стенографски протокол” бе издаден чак през 2002 година!) - те бяха строго засекретени и се съхраняваха в брониран сейф в ЦК на БКП.
Пишеха се хиляди и хиляди статии, изследвания, дисертации, защитаваха се докторати и професури, студенти и ученици държаха изпити, издаваха се дебели исторически томове,
в които се възхваляваше тъй наречената априлска линияв политиката, в земеделието, в промишлеността, в културата и прочие и прочие,
но никой от авторите не беше виждал тези тайни и загадъчни протоколи, нито самия доклад на Тодор Живков.
Наивният ми читател ще попита: ама защо?
Така се създават митовете, скъпи читателю. След като не се знае какво точно е станало, какво точно е било казано -
може да казваш, че е станало, каквото си пожелаеш, и че е било казано, каквото си измислиш.
Така и стана. Априлският пленум бе обявен за историческо събитие, по-важно от 9.ІIХ.1944 година, без да се знае какво точно е станало,
почна да се говори, че Априлският пленум е началото и най-високият връх на социализма у нас,
той започна да се боготвори, априлската линия бе обявена за “свещена и неприкосновена”- ще каже по-късно тогавашният член на Политбюро Георги Чанков,
априлският пленум се превърна в мит, в легенда, в религия;
за него се пишеха стихове и поеми, “априлските поети” го възпяваха като разцъфтяваща пролет над нашето мило Отечество,
историци и философи го канонизираха като велико начало на нова епоха в нашата 13-вековна история.
А щом началото е велико, то и строителят на това начало - “архитектът на априлската линия”- няма как да не е велик.
И парадокс на парадоксите е, че априлският пленум, на който се тури край на култа към една личност, на същия пленум се сложи началото на култа към друга личност.
Какво всъщност се бе случило на свещения априлски пленум?
Както Хрушчов хвърли цялата вина за репресиите в СССР върху Сталин (Хрушчов, макар да бил член на Политбюро, нямал никаква вина, понеже през това време танцувал гопак),
така Тодор Живков, макар да бе
дясната ръка на Червенков
хвърли цялата вина изключително върху него, а именно:
че потъпквал колективността в ръководството, като се е поставял над ЦК и над Политбюро;
че задушавал критиката и преследвал заради критика, това създавало в ЦК атмосфера на подозрителност, страх и недоверие и довело всички до положението едно да мислят, а друго да говорят;
че поставил под свое пряко наблюдение и подчинение МВР и Министерството на отбраната, че еднолично се занимавал с арестите и процесите;
че налагал мнението си на учените и на хората на изкуството, насаждайки страх и нагаждачество;
че позволил да го славят в стихове и песни като олицетворение на всички добродетели и да преиначават историята, изкарвайки го герой -
всичко това довело до установяване на неговата лична диктатура в злокачествени форми.
(Това са цитати от стенографския протокол.)
Според Нико Яхиел, политически съветник на Тодор Живков, протоколите от априлския пленум били засекретени именно заради доклада на Живков,
защото обвиненията, които бил изрекъл срещу Червенков, като че ли бяха адресирани не към друг, а към самия Живков -
към Живков, какъвто стана само след няколко години.
Историята у нас се повтаряше, само че в много по-черни краски, по-скръбно и по-гротескно! - пише Яхиел.
Всъщност в този свой доклад, където отричаше действията на Червенков, Живков бе написал сценария на по-нататъшната своя биография
и той, някогашен самодеен артист, старателно ще играе ролята, която сам си бе съчинил…
На този пленум Живков повдигнал с половин уста въпроса за процесите срещу Трайчо Костов и другите 1080 съдени партийни дейци,
но дума не обелил за това, че именно той, като секретар на градския комитет на БКП в София, пръв бе предложил на юнския пленум през 1949 година:
- Предателят Трайчо Костов да бъде изключен от партията!
Нещо повече: Живков пръв постави публично и въпроса да се иска смъртно наказание за “предателя”. Несъмнено това му донесе значителни дивиденти - пише Яхиел.
И наистина: на следващия пленум, през януари 1950 година, Червенков го избра за секретар на ЦК.
Още същата есен на същата 1950 година, след като Живков извърши екзекуцията над Жендов, признателният Червенков го направи кандидат-член на Политбюро
и в края на юни 1951 година му повери ролята да разобличи “вражеската дейност” на члена на Политбюро Титко Черноколев, Живков, вече печен в занаята, извърши и тази екзекуция:
ЦК има налице определени факти за извършена вражеска дейност от Титко Черноколев- провикна се той (макар че такива факти, както се оказа по-късно, нямаше). - Централният комитет иска да знае кои са организаторите на тая вражеска дейност! -
и Черноколев веднага бе изключен от партията и хвърлен в подземията на Държавна сигурност, за да признае коя шпионска служба направлява и него, както бе направлявала Жендов,
а Живков тутакси, ама на същия пленум, “съвсем заслужено” бе направен член на Политбюро,
а малко по-късно Червенков лично приши върху раменете на “своето вярно и послушно момче” - вместо ангелски крилца - златните пагони на генерал-лейтенант!
Дето се вика, Живков се изкачваше нагоре към властта по трупове като по стъпала.
Сега прехвърляше труповете в двора на Червенков:
- Червенков еднолично се занимаваше с арестите и процесите. Не друг, а Червенков написа унищожителната критика срещу бившия секретар на Окръжния комитет - Пловдив, другаря Геро Грозев (която не друг, а Живков прочел на септемврийския пленум 1952 г.).
- Другарят Червенков също така написа прочетеното по решение на Политбюро от мен заплашително изказване срещу др. Рада Тодорова (на септемврийския пленум 1953 г.).
(Дали Червенков му е писал и клеветническите обвинения срещу Трайчо Костов, Жендов и Черноколев - това Живков не казва.)
Всички участници в пленума знаеха за участието на Тодор Живков в тези екзекуции, но понеже и те бяха гласували единодушно за смъртта на “шпионите и предателите” - мълчаха си.
Имало обаче и неприятни инциденти
Началникът на Политическото управление на армията генерал Йонко Панов, бивш политкомисар на Рило-Пиринския партизански отряд, изрекъл следните думи:
- Аз съм дълбоко убеден, че не по редовен път толкова бързо др. Тодор Живков стигна до най-високото място в партията. Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него. Но не е това най-важното. По-важното е, че за да стане възможно др. Тодор Живков да застане на поста първи секретар, трябваше да бъдат повалени по различни начини много и много други другари, не по-лоши от др. Тодор Живков.
Това не стигало, Панов поискал пленумът да осъди не само Червенков, но и най-ярките строители на култа към Червенков, а именно: Георги Цанков, Антон Югов и Тодор Живков.
- Тези другари - казал той - трябва да понесат същата или почти същата отговорност с др. Червенков, като бъдат извадени от Политбюро заедно с него.
(Според други именно тези думи са причината протоколите от априлския пленум да бъдат засекретени.)
И никак не е случайно, че на априлския пленум - обратно на разпространената версия! - Живков застава не на страната на репресираните, а на страната на репресиращите:
той упорито защитава Червенков и Цанков, въпреки множеството изнесени ужасяващи факти -
всъщност, защитавал себе си, защото изгърмят ли те - ще изгърми заедно с тях и той, техният съучастник.
Затова в заключителното си слово Живков призовава:
- Ние не бива да допуснем отделни гнили елементи в партията да използват откровената, острата и принципната критика срещу култа към личността за поставяне под съмнение правилността на партийната политика;
да не се допусне в никакъв случай критиката да се насочи срещу Централния комитет, срещу Политбюро;
работата трябва да се проведе така, че вниманието на партийните организации да се съсредоточи върху допуснатите извращения на ленинските принципи и норми на партийния живот,
а не да се отвличат по отделни факти и в нездрави настроения срещу отделни ръководни дейци.
Казва си го направо човекът.
И така, грешки има, битите - бити, убитите - убити и т. н., но иначе линията на партията от 1944 до априлския пленум бе обявена за абсолютно правилна.
За да не се каже, че на историческия априлски пленум всъщност не е направено нищо, че престъпленията остават съвсем ненаказани -
Вълко Червенков бе свален с едно стъпало надолу - от министър-председател стана заместник министър-председател, обаче продължаваше да бъде член на Политбюро,
Георги Цанков си оставаше министър на вътрешните работи, за министър-председател бе избран Антон Югов,
а досегашният формален първи секретар на ЦК Тодор Живков стана тихомълком фактически Първи секретар(макар че такова решение на пленума няма).
2 ноември 1956 г. - въстаници в Будапеща върху завзет съветски танк. В Източна Европа голямата драма на онази далечна година е нахлуването на съветски войски в Унгария. В България “историческото събитие” тогава е един възхваляван, но мъгляв партиен пленум с разисквания, държани в дълбока секретност близо половин век.
Може би читателят е чувал, че до преломната 1989 година никой простосмъртен не беше виждал протоколите от историческия априлски пленум(“Априлският пленум. Пълен стенографски протокол” бе издаден чак през 2002 година!) - те бяха строго засекретени и се съхраняваха в брониран сейф в ЦК на БКП.
Пишеха се хиляди и хиляди статии, изследвания, дисертации, защитаваха се докторати и професури, студенти и ученици държаха изпити, издаваха се дебели исторически томове,
в които се възхваляваше тъй наречената априлска линияв политиката, в земеделието, в промишлеността, в културата и прочие и прочие,
но никой от авторите не беше виждал тези тайни и загадъчни протоколи, нито самия доклад на Тодор Живков.
Наивният ми читател ще попита: ама защо?
Така се създават митовете, скъпи читателю. След като не се знае какво точно е станало, какво точно е било казано -
може да казваш, че е станало, каквото си пожелаеш, и че е било казано, каквото си измислиш.
Така и стана. Априлският пленум бе обявен за историческо събитие, по-важно от 9.ІIХ.1944 година, без да се знае какво точно е станало,
почна да се говори, че Априлският пленум е началото и най-високият връх на социализма у нас,
той започна да се боготвори, априлската линия бе обявена за “свещена и неприкосновена”- ще каже по-късно тогавашният член на Политбюро Георги Чанков,
априлският пленум се превърна в мит, в легенда, в религия;
за него се пишеха стихове и поеми, “априлските поети” го възпяваха като разцъфтяваща пролет над нашето мило Отечество,
историци и философи го канонизираха като велико начало на нова епоха в нашата 13-вековна история.
А щом началото е велико, то и строителят на това начало - “архитектът на априлската линия”- няма как да не е велик.
И парадокс на парадоксите е, че априлският пленум, на който се тури край на култа към една личност, на същия пленум се сложи началото на култа към друга личност.
Какво всъщност се бе случило на свещения априлски пленум?
Както Хрушчов хвърли цялата вина за репресиите в СССР върху Сталин (Хрушчов, макар да бил член на Политбюро, нямал никаква вина, понеже през това време танцувал гопак),
така Тодор Живков, макар да бе
дясната ръка на Червенков
хвърли цялата вина изключително върху него, а именно:
че потъпквал колективността в ръководството, като се е поставял над ЦК и над Политбюро;
че задушавал критиката и преследвал заради критика, това създавало в ЦК атмосфера на подозрителност, страх и недоверие и довело всички до положението едно да мислят, а друго да говорят;
че поставил под свое пряко наблюдение и подчинение МВР и Министерството на отбраната, че еднолично се занимавал с арестите и процесите;
че налагал мнението си на учените и на хората на изкуството, насаждайки страх и нагаждачество;
че позволил да го славят в стихове и песни като олицетворение на всички добродетели и да преиначават историята, изкарвайки го герой -
всичко това довело до установяване на неговата лична диктатура в злокачествени форми.
(Това са цитати от стенографския протокол.)
Според Нико Яхиел, политически съветник на Тодор Живков, протоколите от априлския пленум били засекретени именно заради доклада на Живков,
защото обвиненията, които бил изрекъл срещу Червенков, като че ли бяха адресирани не към друг, а към самия Живков -
към Живков, какъвто стана само след няколко години.
Историята у нас се повтаряше, само че в много по-черни краски, по-скръбно и по-гротескно! - пише Яхиел.
Всъщност в този свой доклад, където отричаше действията на Червенков, Живков бе написал сценария на по-нататъшната своя биография
и той, някогашен самодеен артист, старателно ще играе ролята, която сам си бе съчинил…
На този пленум Живков повдигнал с половин уста въпроса за процесите срещу Трайчо Костов и другите 1080 съдени партийни дейци,
но дума не обелил за това, че именно той, като секретар на градския комитет на БКП в София, пръв бе предложил на юнския пленум през 1949 година:
- Предателят Трайчо Костов да бъде изключен от партията!
Нещо повече: Живков пръв постави публично и въпроса да се иска смъртно наказание за “предателя”. Несъмнено това му донесе значителни дивиденти - пише Яхиел.
И наистина: на следващия пленум, през януари 1950 година, Червенков го избра за секретар на ЦК.
Още същата есен на същата 1950 година, след като Живков извърши екзекуцията над Жендов, признателният Червенков го направи кандидат-член на Политбюро
и в края на юни 1951 година му повери ролята да разобличи “вражеската дейност” на члена на Политбюро Титко Черноколев, Живков, вече печен в занаята, извърши и тази екзекуция:
ЦК има налице определени факти за извършена вражеска дейност от Титко Черноколев- провикна се той (макар че такива факти, както се оказа по-късно, нямаше). - Централният комитет иска да знае кои са организаторите на тая вражеска дейност! -
и Черноколев веднага бе изключен от партията и хвърлен в подземията на Държавна сигурност, за да признае коя шпионска служба направлява и него, както бе направлявала Жендов,
а Живков тутакси, ама на същия пленум, “съвсем заслужено” бе направен член на Политбюро,
а малко по-късно Червенков лично приши върху раменете на “своето вярно и послушно момче” - вместо ангелски крилца - златните пагони на генерал-лейтенант!
Дето се вика, Живков се изкачваше нагоре към властта по трупове като по стъпала.
Сега прехвърляше труповете в двора на Червенков:
- Червенков еднолично се занимаваше с арестите и процесите. Не друг, а Червенков написа унищожителната критика срещу бившия секретар на Окръжния комитет - Пловдив, другаря Геро Грозев (която не друг, а Живков прочел на септемврийския пленум 1952 г.).
- Другарят Червенков също така написа прочетеното по решение на Политбюро от мен заплашително изказване срещу др. Рада Тодорова (на септемврийския пленум 1953 г.).
(Дали Червенков му е писал и клеветническите обвинения срещу Трайчо Костов, Жендов и Черноколев - това Живков не казва.)
Всички участници в пленума знаеха за участието на Тодор Живков в тези екзекуции, но понеже и те бяха гласували единодушно за смъртта на “шпионите и предателите” - мълчаха си.
Имало обаче и неприятни инциденти
Началникът на Политическото управление на армията генерал Йонко Панов, бивш политкомисар на Рило-Пиринския партизански отряд, изрекъл следните думи:
- Аз съм дълбоко убеден, че не по редовен път толкова бързо др. Тодор Живков стигна до най-високото място в партията. Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него. Но не е това най-важното. По-важното е, че за да стане възможно др. Тодор Живков да застане на поста първи секретар, трябваше да бъдат повалени по различни начини много и много други другари, не по-лоши от др. Тодор Живков.
Това не стигало, Панов поискал пленумът да осъди не само Червенков, но и най-ярките строители на култа към Червенков, а именно: Георги Цанков, Антон Югов и Тодор Живков.
- Тези другари - казал той - трябва да понесат същата или почти същата отговорност с др. Червенков, като бъдат извадени от Политбюро заедно с него.
(Според други именно тези думи са причината протоколите от априлския пленум да бъдат засекретени.)
И никак не е случайно, че на априлския пленум - обратно на разпространената версия! - Живков застава не на страната на репресираните, а на страната на репресиращите:
той упорито защитава Червенков и Цанков, въпреки множеството изнесени ужасяващи факти -
всъщност, защитавал себе си, защото изгърмят ли те - ще изгърми заедно с тях и той, техният съучастник.
Затова в заключителното си слово Живков призовава:
- Ние не бива да допуснем отделни гнили елементи в партията да използват откровената, острата и принципната критика срещу култа към личността за поставяне под съмнение правилността на партийната политика;
да не се допусне в никакъв случай критиката да се насочи срещу Централния комитет, срещу Политбюро;
работата трябва да се проведе така, че вниманието на партийните организации да се съсредоточи върху допуснатите извращения на ленинските принципи и норми на партийния живот,
а не да се отвличат по отделни факти и в нездрави настроения срещу отделни ръководни дейци.
Казва си го направо човекът.
И така, грешки има, битите - бити, убитите - убити и т. н., но иначе линията на партията от 1944 до априлския пленум бе обявена за абсолютно правилна.
За да не се каже, че на историческия априлски пленум всъщност не е направено нищо, че престъпленията остават съвсем ненаказани -
Вълко Червенков бе свален с едно стъпало надолу - от министър-председател стана заместник министър-председател, обаче продължаваше да бъде член на Политбюро,
Георги Цанков си оставаше министър на вътрешните работи, за министър-председател бе избран Антон Югов,
а досегашният формален първи секретар на ЦК Тодор Живков стана тихомълком фактически Първи секретар(макар че такова решение на пленума няма).