Дед, или разгромът
Давид Овадия
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеДобро
- НаличностЕкземплярът е продаден.Налични екземпляри може да има в секцията "Подобни книги" - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоБългарски писател
- Град на издаванеСофия
- Година1990 г.
- ЕзикБългарски
- Страници483
- КорициМеки
- Категория
Документалният роман "Дед или разгромът" е сборник със спомени на малцината оцелели участници в родопския партизански отряд "Антон Иванов", който е почти изцяло унищожен. Авторът Давид Овадия (1923 - 1995) търси истината - как се стига до избиването на близо 150 души, чия е вината - на командира Дед, дошъл от СССР, който води отряда към сигурна гибел, на спуснатата от Москва директива да се завладяват нови територии, след като няма освободени такива нито "стари", нито "по-нови"...
Овадия провежда интервюта с 19-те свидетели, събира спомените им и подготвя книгата си за печат през 1981 г. Интервюираните не се усещат, че разказват неща, които не влизат в нормите на комунистическия патетизъм, защото от 1944 г. са изминали близо 40 години, те са с високи чинове, постове и като активни борци срещу фашизма - първа степен, не си мерят приказките. Но Давид Овадия за първи път изважда наяве "негероичните" отношения между партизаните, някои от които не издържат на глада и посягат на общите запаси, за което биват разстреляни. Други бягат от планината и се прибират при своите, за да се нахранят и стоплят, трети реквизират стоки срещу квитанции, които ще бъдат осребрени от новата власт. Давид Овадия за първи път показва, ще го цитирам, че: "В партизанското движение е имало грешки, слабости, вътрешни противоречия, имало е неспособни и неподходящи командири, страхливци предатели, случайни хора. Имало е големи провали, арестувани са били стотици хора. Питат ме, кому е нужно да се пише за това? Един отряд е разгромен, загинали са 120 души, защо сега ще се ровим в това? Необходимо било да се изтъква само героичното, а другото да остане в архива. Бях упрекнат от един читател, че разрушавам "вече създадените представи за партизанското движение". Защо не - ако тези представи са непълни и неточни?"
Нарочно прочетох книгата, за да видя какво през 1981 г. е предизвикало уплах и гняв сред участниците, които се отричат от спомените си. От днешна гледна точка - няма нищо смайващо. Обаче най-страшното в техните кръстосани спомени не е фактът, че тежко ранените им другари са били разстрелвани от своите, за да се спаси отряда. Или че основните им акции са за набавяне на храна, здрави обувки и борба с въшките, а през останалото време изучават марксизма, убиват времето си с художествена самодейност, а според други - повеждат и бойна подготовка.
Най-страшното за мен бе, че българи убиват с лекота други българи: нелегалните нахълтват във влак, разстрелват двама нищо неподозиращи полицаи, убиват ги като заклещен в купето дивеч. Жандармеристите от своя страна залавят при засада двама партизани, след като ги убиват, обезглавяват ги и цяла нощ пеят и пируват край "ловджийските си трофеи". А на другия ден тръгват с отрязаните глави из града, за да ги показват за назидание. В книгата има снимки с лошо качество на тези "обезглавени" сцени, които по своята нелепа и безразсъдна жестокост не се отличат от действията на днешните муджахидини, ислямисти и талибани.
Но още и две думи и за автора - Давид Хаим Овадия е поет и преводач на поезия. По време на Втората световна война той е бил партизанин. Завършил е руска филология в Софийския университет, работи като редактор последователно в Радио София, изд. "Партиздат" и изд. "Народна младеж". Член на СБП. Написва няколко мемоарно-документална книги: "Петър Черкелов" (1954), "Август, август..." (1965), "Леваневски" (1980), "Менахо или терористът, (1970) и "Дед или разгромът", която излиза чак през 1990 г.
След това кратко въведение, насочено най-вече към по-младото поколение, ви предлагаме текста от бъдещата книга на писателя Валентин Караманчев.
Румен Леонидов
През 2013 г. се появи книгата "Сестри Палавееви в бурята на историята", шумно лансирана в медиите като първият партизански роман след падането на комунизма. Автор е един от успешните писатели на прехода Алек Попов. Неговата "Мисия Лондон" бе приета радушно от читателите. Добра съдба имат и останалите му белетристични сборници. Те му откриха скоростна писта по литературната магистрала и бързо признание чак до член-кореспондент на Българска академия на науките, чест, за която чакаха много дълго време Антон Дончев, Николай Хайтов, Валери Петров, Ефрем Каранфилов и др.
Не съм проследил критическите отзиви за "Сестри Палавееви" и пазарните параметри, валидни за бестселърите. За сега все още само се натрапва "рекламната промоция" по сергиите и представителните книжарници: "Първи партизански роман след падането на комунизма".
Чувствам се предизвикан да разкажа за последния партизански роман от "времето на комунизма", за последната тоталитарна "грижа към читателя" и височайша забрана да се появи на белия свят едно крамолно произведение и да бъде "заключено в чекмедже". Да разкажа за драматичната съдба на този ръкопис и за мъжеството и стоицизма на неговия несправедливо забравен автор Давид Овадия.
А и дали за придирчивите знатоци и книгомани няма да се окаже, че "Дед или разгромът" е първият партизански роман, появил се в разгула на свободията, когато развенчаните класово-партийни и цензурни стандарти изчезнаха от книжовния мир като обезценени пари и сергиите бяха залети от порнография, мистика, хитлеровата "Моята борба" и какъв ли не друг боклук още? Анатемосаната творба на Давид Овадия се появи с подписа на редактора Минко Бенчев под егидата на издателство "Български писател" в тираж 7500 екземпляра, разграбен мълниеносно.
Според библейската легенда митичният Давид победил великана Голиат от племето на филистимците. Древната легенда има нашенския аналог от 80-те години на двадесети век. Съвременният Давид е Давид Овадия (1923 г., Кърджали - 1995 г., София), предалечен потомък на някогашния свой съплеменник. А срещу него - не един Голиат, а легион великани от племе, което се среща из всички географски ширини, където правдата побеждава силата.
Днешните читатели не помнят името на този писател. Още като ученик станал партизанин за кратко в Стрямската чета на легендарния Леваневски и след това - в Средногорския партизански отряд. След Девети септември веднага заминава като кореспондент на фронта. След победата е журналист в пловдивски вестник и от там заминава за София и постъпва в издателство "Народна младеж". Настанява се бюро срещу бюро с друг политзатворник и партизанин - Добри Жотев. Те двамата в тази стая изкараха до пенсия. Единият, Давид, мълчалив, та ням, другият - бъбривец без изчерпване.
Първата поетична книга на Давид беше "Партизански дневник". През 1965 г. издаде партизанските си мемоари "Август-август". По това време вече се появиха и други спомени за съпротивата. Но неговата направи силно впечатление с художественото претворяване на преживяното. Сред обилното партизанско творчество "Август-август" претърпя три издания - през 68, 69 и 73-та година. Няма други партизански мемоари преиздавани.
Със следващата си книга "Леваневски" Давид стана широко известен. Тя, по съвременните определения, беше първият бестселър за съпротивата. На нея Давид посвети седем години от живота си, от които повечето за да отстоява съдбата на творбата си, но най-вече в неудържими усилия за реабилитацията и посмъртната участ на своя герой. Темата не му дава мира три десетилетия от деня, когато за първи път се срещат двамата в Ръжевоконарските гори. И младият партизанин попада под обаянието на легендарния си командир, покорен от неговата смелост, воля и хладнокръвие. А след победата - потресен от неговата трагична участ. Леваневски е обвинен в измяна на идеала си, разжалван, нарочен е за разбойник. Разследван е в София и е разстрелян без съд и присъда и без могила в Софийските гробища. Давид научава от един от екзекуторите последните думи на Леваневски: "Един ден партията ще съжалява за това..." А името му потъва в забравата.
След всичко това Давид тръгва по следите на мълвата и клеветите и не се спира пред никого. Започва писателското си разследване, което се увенчава във високо художествената, документална до болка, биография на този страстотерпец на революцията - ще рече страдалец на революцията. Срещу него са мнозина от пловдивските партизани. Срещу него са мемоарите на генерал Чакъров и на влиятелния в тези среди Коста Ламбрев. Срещу него е пловдивският Окръжен комитет на партията. Срещу него е витиеватото усукване на ръководството на българските писатели да се застъпят за една писателска творба.
Давид не капитулира, натяга своята прашка срещу "великаните". И изпраща ръкописа си на Стоян Караджов, председателя на Централната контролно-ревизионна комисия на партията, по-могъща от съд и без касационна инстанция над себе си. След разговор с Давид Овадия, Стоян Караджов създава специална комисия за разследване на случая в състав: Тони Переновски, ген. Славчо Радомирски и Борис Милев-Огин. Сред тримата най-активен, опитен и съпричастен към защита на Давид като истински адвокат е Борис Милев.
Борис Милев е човек с разностранни интереси. Бил е селски учител в Пиринския край, виден партиен работник, режисьор, главен редактор на РЛФ (Работнически литературен фронт) и в. "Труд" през трийсетте години. А като емигрант във Франция през войната той е издигнат за командир на интернационална бойна група в Париж. Бил е във връзка лично с полковник Рол Танги - освободител на Париж през август 1944 г. и с други водачи на Съпротивата и френската компартия.
Тази комисия дълго време проучва историята на Леваневски. Разпитва всички останали живи. Всички, които са писали по случая. Всички, които са участвали в трагичната развръзка. Проучва факт по факт, слух по слух, доказаното и недоказаното и излиза с единно заключение, на основата на което бюрото на Централната ревизионна комисия на 21 март 1977 г. решава: Бившия партизански командир Запрян Фазлов (Леваневски) се реабилитира. Цялото решение гласи:
1. Отменя решение № 217 от 18. V 1964 г. на Контролната комисия при ЦК на БКП за нереабилитирането на Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) като неоснователно и едностранчиво.
2. Централния комитет на БПФК да признае посмъртно за активен борец против фашизма и капитализма Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) - член на БКП до смъртта си и бивш командир на отряд при бригада "Христо Ботев". Решението да бъде съобщено на партийно събрание в село Стряма, Пловдивски окръг.
3. Централният комитет на БПФК да разгледа молбите на близките на Запрян Г. Фазлов (Леваневски) за признаването им за активни борци против фашизма и капитализма.
4. При ново издаване на книгите "В огъня" и "Средногорски партизани" пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му.
5. За взетите от ЦК на БПФК решения др. Димо Дичев да информира ЦКРК на БКП.
Това беше първият писателски подвиг на Давид Овадия. Ръкописът ускорено беше издаден от Партиздат. На следващата година - преиздаден. Книгата се търсеше и четеше от хиляди хора. Доживя до тази справедливост и баба Стойна, осемдесетгодишната майка на Запрян Фазлов. Тя беше заръчала Давид да я посети, за да му благодари и да го помоли, напусне ли тоя свят, да дойде той да й затвори очите. Но много скоро си отиде и Давид не успя да изпълни молбата й. Из пловдивските села хората чакаха Давид Овадия, посрещаха го както посрещаха Николай Хайтов в цялата страна след прожекциите на "Капитан Петко войвода". С хляб и сол и със свалени шапки.
Книгата се беше появила във време, в което партизанските мемоари бяха наводнили книжния пазар. Появиха се много спомени, дори някои графомански, а други преливащи от приповдигнатост и измишльотини, които отблъскваха читателите и разочароваха съратниците на авторите. Даже предизвикваха кавги и разправии. Особено се престара с такава продукция младежкото издателство по времето на напористия му директор, поета Марко Недялков.Той издири нашумели партизански имена, сдружи се с тях, а и те го обгрижиха с внимание и със съвместни обиколки в местата на техните подвизи. Така се появиха мемоарите на генерал Гено Генов, началник на Военната академия, и на злополучния генерал Анев, който не можа да се израдва като хората на разграбените от читателите негови мемоари, защото беше изобличен като ръководител на заговор срещу Тодор Живков и опандизен. Заслуга на Марко Недялков беше, че свърза редица бивши борци с млади писатели, за да им помогнат в това, за което те самите нямаха увереност, че могат да свършат тази работа без съавторство на опитни писатели. Така талантливият поет Михаил Берберов беше прикрепен към полковник Митев, смел терорист и партизанин, ликвидирал окървавен царски генерал пред квартирата му. Михаил Берберов композира спомените му като "Четиринайсет неизпратени писма" до любимата съученичка на автора, та го скараха на зрели години с докачената му съпруга, също партизанка.
Друг свой приятел Марко придаде към легендарния Чочоолу, но това издание се проточи, защото водени от Чочоолу съавторът и директорът пътуваха многократно из местата на неговите легендарни подвизи, посрещани с богати софри. И не оставаше време за съавторството. Така или иначе инициативата на Марко Недялков пусна на пазара редица търсени четива, за разлика от други насилени и скучни мемоари.
Бумът на партизанска книжнина имаше и други последствия. След много от тези издания на местна почва избухваха разправии с партийните комитети. Не бяха една и две. За да предотврати тази практика Централният комитет задължи издателствата, след като подготвят ръкописите за печат, да ги изпращат за "виза" от съответните местни партийни комитети и от Института по история на партията. Без тяхното мнение ръкописите не се пускаха за печат.
След седемгодишната сага по написването и издаването на "Леваневски" Давид споделя с колегите си, че ще си даде почивка и ще се върне към стиховете. Но при него отива антонивановецът, по онова време вече посланик на България във Франция, Георги Йовков, и му заявява в упор: "Ти вече не можеш да пишеш каквото и да е... Твой дълг е да се заемеш с книга за отряда "Антон Иванов". И без да отлагаш, защото от оцелелите след разгрома трима вече си отидоха. Ако чакаш още година-две, книгата за отряд "Антон Иванов" никога няма да се напише, както само ти можеш."
И Давид тръгва към следващия свой връх, въоръжен с касетофон и бележник, без да си дава сметка какви нови изпитания го чакат. Още в началото е убеден да приложи диалогичната форма. Той споделя с писателя Благой Димитров, негов може би най-близък другар и постоянен спътник в походите им по всички наши планини: "Дълбоко съм убеден, че диалогичната форма единствено подхожда за такава сложна тема. Всеки преразказ и коментар би намалил силата на художественото въздействие. Нека говорят живите герои! Аз насочвам разговора чрез въпроси, привличам тяхното внимание към най-важните моменти, искам да споделят мнението си по остри и парливи проблеми. Отстранявам неизбежния баласт, ненужните подробности, сглобявам споделеното - не е лека "техниката" на художествената документалистика."
Давид отива в Пловдив. Среща се с двама-трима от антонивановците. Те са недоверчиви, не се отпускат. Помнят разправиите около Леваневски. Връща се в София. Отива при Илия Кръстев (Дойчин), един от видните антонивановци, вече генерал. Той го приема сърдечно, защото е бил ремсов отговорник на Давид от ученическите му години. Генералът вече е чул за намеренията на писателя. Подочул е и за опасенията на някои от партизаните. Давид му заявил, че иска да напише сурова, правдива, достойна за отряда книга.
Илия Кръстев му оказва пълно съдействие и подкрепа. Устройва среща на автора с някои от живите антонивановци. Давид тръгва от човек на човек, на четири очи. Скоро се натрупват стотина магнетофонни касети. И започва трудната работа по написването на "Дед или разгромът".
По това време бях главен директор на "Партиздат". Приехме с радост заявката на Давид и чакахме с нетърпение ръкописа му. При една среща се уговорихме предварително да не се вдига много шум, за да не чуе дявола. Давид работеше неуморно.
Когато ни донесе ръкописа си, пръв го прочете завеждащият редакцията Иван Йовков. Влезе при мене и произнесе само една дума: "Потресаващо!" И добави: "Но имам опасението, че могат да ни връхлетят страсти, каквито ни връхлетяха и по случая с Леваневски." Успокоих го: "Гърмян заек съм. Важно е да стъпваме тихо и не вдигаме шум. Ти подготви книгата за печат."
Заминах в отпуск край морето. Отварям един ден вестник "Литературен фронт" и чета на четири подлистника разказа "Дойчин" (Илия Кръстев). Изтръпнах от прочетеното и още повече от това, че беше публикуван преди книгата. Зарязах жена си край морето и се върнах спешно в София. Потърсих Давид. Бяха тръгнали с Благой Димитров по билото на Стара планина към вливането й в морето. Знам ги тия техни походи. Преди година се присъединих към двамата за Рила - от Боровец през хижа и връх Мусала към езерото Грънчар. Оттам - по Кайзеровия път, през х. "Завратчица", през ловната царска хижа "Саръгьол" и дървения дворец "Ситняково" и пак до Боровец. Цели четири дена.
Отбих се в редакцията на "Литературен фронт" при главния редактор Ефрем Карамфилов. Рекох му: "Ефреме, да знаеш каква беля ми отваряш. Не ти ли каза Давид, че не бива да публикуваш нищо от книгата му, преди да я пуснем за печат?""Каза ми подобно нещо и изчезна. А материала ми го донесе генерал Кръстев. Как да откажа на генерала, и то такова четиво. Сега е лято, лесно ли се пълни вестник, когато писателите са по курорти. И пуснах материала. Да знаеш какви читателски отзиви има. Отдавна не сме получавали такива."
Какво да му обяснявам на Ефрем, той си знае неговото: "Материалът е чудесен, авторът е генерал, никъде не фигурира името на Давид. Каква по-хубава реклама за вашата книга!" Махнах с ръка с предчувствието за буря, каквато само август може да ни стовари на главите. Но бурята не избърза веднага. Стовари се някъде в края на септември.
Заобаждаха ми се по телефона неколцина от антонивановците, разпитвани от Давид, и все против бяха. Една сутрин нахълта в кабинета ми заместник-министърката на МВР Нанка Серкеджиева. И се представи: "Знаеш коя съм. Но не знаеш, че съм сестра и съпартизанка на Дойчин, чиято изповед сте публикували във вестника. Аз също участвам в книгата. Там съм Витка. Няма да допусна позорящия ни пасквил да види бял свят. С брат си ще се разправям сама. И на Давид - това израелско шпионче, ще му видя сметката. Дошла съм да ви предупредя да спрете всякаква работа по ръкописа. Информирала съм където трябва нагоре."
Знаех, че Давид беше пътувал до Израел, за да види родителите си, заминали през 1948 г. за прародината им. Изглежда от това пътуване тръгваха приказките за "израелското шпионче". Опитах се да й обясня, че не е права. Че книгата е много хубава. Тя отвърна: "Какво разбираш ти от нашата история, терористи и разбойници ни изкарвате!"
И тресна вратата на излизане.
Наскоро след нея получих от ген. Семерджиев, началник на Генералния щаб на армията, от ген. Георги Серкеджиев - съпруг на Нанка Серкеджиева, от Борис Стамболиев и от други антонивановци нотариално заверени декларации, надлежно регистрирани и в Агенцията за авторски права. С тях те забраняваха да се публикуват разговорите им с Давид.
Получих мнението и на инициативния комитет, обещал подкрепа на Давид Овадия: "Единодушно преценяваме, че Давид Овадия не може да оправдае надеждите ни и няма достатъчно сили да напише книга за отряда "Антон Иванов", книга, възпитаваща и достойна за мястото, което отрядът заема в революционната летопис на нашия народ и на нашата партия. Ето защо оттегляме подкрепата си за Давид Овадия".
Последваха бележки на генерал-полковник Семерджиев, цели двайсет страници, които завършваха така:
"Възниква въпросът ще може ли Овадия да отстрани големите недостатъци в ръкописа? Способен ли е да изясни и разкаже голямата истина за отряда? Има ли сили да изпълни тази задача? Това е въпросът, който трябва да решава ръководството на издателството. Моят отговор е отрицателен. Заетите в ръкописа художествено-идейни позиции и очевидната предварително твърда обвързаност с някои становища лишават Овадия от способността обективно и правдиво да пресъздаде историята на отряда и с това да съдейства за утвърждаването на голямата, вълнуващата истина за него."
Уважавах и до днес продължавам да уважавам четиризвездния генерал на нашата голяма армия, но недоумявах как този компетентен, талантлив и интелигентен главнокомандващ е пренебрегнал поуки, които не са за забравяне. Нима в неговите завършени генерал-щабни академии, наред с триумфа на победите не се анализират щателно и пораженията, каквито са "Ватерло" и "Битката на народите" край Аустерлиц!
Не вярвах да е забравил, когато литературни "генерали" след Девети септември разпердушиниха един от големите подвизи на българската литература, романа "Тютюн" от Димитър Димов! Та се наложи не друг, а Вълко Червенков да го защити, а тях да постави на мястото им. Не вярвам да е забравил по-скорошно събитие, когато ген. Крум Радонов извади шашката срещу Елисавета Багряна за явяването й на процеса срещу Никола Вапцаров. Тази "кавалерийска атака" по Живково време ускори преждевременното преминаване в запаса на най-видния от живите банскалии.
Очевидно беше, че преди да получим в издателството тези и други документи, те вече бяха изпратени на друго място.
Извика ни секретарят на ЦК на БКП Александър Лилов, заедно с Лалю Димитров, зав. отдел "Средства за масова информация". Обясни, че в ЦК са постъпили няколко остри изложения срещу публикуването на "Дед или разгромът". Че Тодор Живков поръчал да се проведе среща с всички антонивановци, включени в книгата, за да я обсъдят. Авторът да не присъства, а само представител на дирекция "Книгоиздаване". И след това да му се докладва.
Срещата по ръкописа на Давид се проведе на 16 декември 1981 г. в просторния кабинет на ген. Серкеджиев, началник на Управление за гражданска отбрана. Познавах само трима от присъстващите - Атанас Семерджиев (Цветан), Георги Йовков (Стоянчо), посланик на страната ни във Франция, Тодор Узунов (Антон), мой земляк от село Сатовча. Попаднах в разбунен пчелен кошер. Не бях присъствал друг път на такова зрелище. Малцина подкрепяха книгата: Георги Йовков, Илия Кръстев и Тодор Узунов. С редица уговорки и предложения към автора обеща да я препоръча и Атанас Семерджиев. Много повече се изказаха остро и декларираха, че са против публикуването на разказаното от тяхно име.
Срещата приключи без колективно становище и бойните другари се разотидоха без прегръдки и благопожелания.
Разказах на Александър Лилов за случилото се. Той обеща да информира генералния секретар и да ни съобщи неговото становище.
След седмица отново бяхме при него заедно с Лалю Димитров, да ни съобщи решението на ЦК: "Др. Живков препоръчва да не се бърза с издаването на книгата, защото обществеността е чувствителна към темата. Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата. Трябва да оставим следващото поколение да прецени някои от тези въпроси, когато раните не са така кървящи. При тези обстоятелства издаването на книгата може да разедини пловдивската партийна организация и да си имаме много неприятности. Много внимателно трябва да постъпим и да не прибързваме."
Не допускам, че Тодор Живков е съзнавал докъде ще стигнат "следващите поколения" в осмислянето на съпротивата срещу фашизма. Той беше още жив, когато вече не бъдещите, а неговото поколение без страх пренебрегна забрани, табута, канонизирани факти, оценки и приноси и обруга цели исторически периоди, по-яростно, отколкото е обругавано кърджалийското време и петвековното "османско присъствие".
След тази присъда се срещнах с Давид Овадия. Обясних му за срещата със съавторите му и за препоръките на ЦК. Той мълчеше. От свое име си позволих да го успокоя: "Не бързай с реакцията. Не се и опитвай да се пазариш с опонентите си. И не бърникай в ръкописа. Само ще го развалиш, ако вземеш да го приспособяваш към чуждите изисквания. Остави го да отлежи. То ако не промяната и извисяването на историкографските критерии, годините поне по естествен път ще разредят бройката на твоите опоненти.".
Така се разделихме с Давид Овадия някъде през 1988 г. Но "времето" си има свой ход, непредвиден и неочакван. То обезсили височайшата власт над него, ликвидира инстанциите, отприщи забрани, препоръки и уж грижовно съчувствие. Нямаше я вече властта, на която дисциплинираният комунист, бившият партизанин Давид беше се клел да й служи. Без да пита когото и да било, отнесе ръкописа си в изд. "Български писател". Повери го на редактора Минко Бенчев и "Дед или разгромът" светкавично излезе на 25 декември 1990 г. в тираж 7565 екземпляра, които бяха разграбени.
Аз вече бях на село и не съм проследил отзивите на литературния и другия печат за тази книга-събитие. Тя беше последната художествена проза за партизанското движение, която отпрати с художествената си сила и правдивост в забравата вече стотиците партизански заглавия, затлачили книжарници и библиотеки. И ако прекаля в разсъжденията си, прощавай, читателю. Ще сравня приноса й с великия пример на "Дон Кихот", гениалната пародия на хилядите любовни рицарски романи, владели няколко века четяща Европа, но отпратил ги завинаги в гробището на мъртвите страници.
Давид Овадия напусна този свят през 1995 г., почти забравен. И оттогава ни дума, ни вест за него в медиите, та чак до 2013 г. след появата на романа "Сестри Палавееви" на успешния писател Алек Попов. Научих за този роман от интервюто на Кеворк Кеворкян с автора. Той го представи с поносимо злорадство като първи партизански роман в епохата на демокрацията и вметна: "Ако го беше издал преди 1990 година, щеше да бъдеш арестуван".
Рекох си, чак пък арестуван! Колкото арестуваха Кеворк по време на студената война след интервюто му във "Всяка неделя" с прочутия събеседник по желание акад. Амосов, съплеменник на Давид. Тогава те двамата зашеметяващо развенчаха планетарния девиз "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", канонизиран от Маркс и Енгелс в "Комунистически манифест" - втората по тираж книга след Библията за последните два века (според статистиката на ЮНЕСКО).
Хирургът Амосов с лекота сякаш отстрани неполезния вече като апендикс девиз, без каквито и да са последици за питащия и отговарящия.
Прочетох с любопитство първия том на "Сестри Палавееви". Нямам претенции към успешния им автор и по неоспоримото му право да конструира сюжет, да измисля герои, които изцяло са фикция, както сам авторът обяснява на корицата на книгата си, "че няма за цел да даде обективна картина на епохата, защото не е такава задачата на изкуството." Приликата на имената Дед и Медвед е била случайна и че биографиите им, писани под индиго, също "случайно" си приличат. Има и други случайности, но те са в неоспоримата свобода на автора.
В един отзив за книгата тя беше определена по-вярно като бурлеска. Бурлеска е пародиен жанр във възвишено героико-комически стил. Комичният ефект в бурлеската се постига чрез контраста между темата и характера на нейното интерпретиране. Възвишената тема получава травиално-битова трактовка и се излага чрез подчертано "нисък" стил. Или ниската тема се представя чрез приповдигнат, помпозен стил. Този път Алек Попов се е втурнал в по-сложна мисия от "Лондонската". Дано дочакам втория том, за да мога да го разбера по-добре.
Но засега е рано да възприема "Сестри Палаееви" като първия партизански роман след края на комунизма. За мене "Дед или разгромът", сътворен в "последните дни" на комунизма, но появил се на бял свят в първата година след падането му, си остава голямата книга за партизанството, просъществувало една петилетка, срещу три десетилетия Кърджалийско време в историята ни, увековечено в "Житие и страдания на грешния Софроний" и легендата за Индже разбойника от Йордан Йовков. Може ли някой да възпре талантлив и дързък автор да посвети бурлеска за онова кърджалийско време, от което белезите отдавна са зараснали и дори не сърбят. Стига да успее и да развесели читателя.
Светът живее в друга епоха. Не може да се забраняват герои, теми, а и интерпретации. Свободата на словото е свещена и ненакърнима. Не търпи да й се противопоставят закони и табута. Тя носи в себе си противоядие като змийската отрова. Тя създава имунитет на духа, защита пред забравата и изкушения пред безразличието. Те са по-силни и по-ефикасни от присъди и заклинания. Известно е, че най-вдъхновените слова за свободата на словото по времето на Френската революция са произнесени от "неподкупния" Робеспиер, гилотинирал Дантон и Демолен, но безсилен пред словото им.
Днешният читател ще изтърпи Палавеевата бурлеска за партизаните, въпреки че ще има за и против. Но не мога да си представя, че в нашето време на противопоставяне и злоезичие ще се появи и ще бъде търпяна бурлеска за Горянското движение след Девети септември, несъвместимо по мащаб и идеали с партизанството, защото не е дошло времето да бъдат претеглени на един кантар. И жертвите им и мъчениците им да бъдат поменати в общ Мартиролог под наслова "Пред бог и България те са равни".
Една от големите български книги - "Дед или разгромът", за "средновековието" на двайсети век - титаничната борба на човечеството срещу фашизма, е написана. За сега най-голямата. Всред стотиците заглавия - най-честната, най-правдивата, безпощадната, зашеметяващата, разтърсващата, недоразбраната, оспорваната.
Може би и дано след време се появи по-значителна от нея. Един Бог знае! Когато през 1890 г. в първия том на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" се е появило "Под игото" - из живота на българите в предверието на Освобождението, едва ли някой е предричал, че след половин век на същата тема ще се появи четирилогията на Димитър Талев - от "Железният светилник" до "Гласовете ви чувам".
В единственото си издание "Дед или разгромът" се появи с фотографски свидетелства на нейния страшен апотеоз, видени сякаш не през лещите на фотообектив, а през разширените от ужас зеници на испанеца Франсиско Гоя. Изправените за разстрел пленени партизани и партизанки - и пред тях наредени отрязаните глави на техни другари. Добре ще бъде и бъдещият читател да не е лишен от този кошмар, защото пред него думите са безсилни, измислени, както всичко човешко е безсилно пред нечовешкото.
Много пъти в историята народите са се надигали на война срещу нашественици, на въстания срещу деспотизма, за национална независимост и прогрес. И на такава партизанска война са посветени хроники, художествени произведения, запаметени са в картини и графики. Най-лаконичният отклик на тези движения е съхранен в изобразителното изкуство - в Испания Герилята срещу Наполеоновото нашествие, в Русия - саможертвата на Иван Сусанин пак срещу Наполеон, в цяла Европа - антифашистките движения срещу Хитлеристкото завоевание. И тази съпротива е претворена в книги и живопис.
Изобразителното изкуство е интерпретирано с шаржове и карикатури, без това да смущава човешкото възприемане. Неизброими са шаржовете и карикатурите на велики произведения: "Мона Лиза"," Иван Грозни убива сина си", "Мислителят" на Роден, "Свободата на барикадите" и прочие, и прочие. Но има художествени свидетелства, които и най-разкрепостеният дух не е дръзнал да пародира.
В Испания от времето на Наполеоновото нашествие е останало графичното свидетелство на Гоя "Ужасите на войната". Сред тях има една картина, чието название е лаконично: "2 срещу 3 май 1808 г.": Наказателна команда разстрелва пленени герильоси. След век и половина от българското партизанство е останало друго изображение: изправени на разстрел антонивановци - юноши и девойки (връстници на сестри Палавееви) - пред тях наредени на земята отрязани глави на другарите им. Анонимният екзекутор, увековечил с фотографския си апарат тази сцена, е оставил лаконичния надпис: "Февруари срещу март 1944 г." Не допускам, че ще се намери "талант" да шаржира графиката на Гойя, а и триумфа на българската жандармерия. Но чрез словесна интерпретация това вече е изпробвано в "Сестри Палавееви".
Валентин Караманчев
Овадия провежда интервюта с 19-те свидетели, събира спомените им и подготвя книгата си за печат през 1981 г. Интервюираните не се усещат, че разказват неща, които не влизат в нормите на комунистическия патетизъм, защото от 1944 г. са изминали близо 40 години, те са с високи чинове, постове и като активни борци срещу фашизма - първа степен, не си мерят приказките. Но Давид Овадия за първи път изважда наяве "негероичните" отношения между партизаните, някои от които не издържат на глада и посягат на общите запаси, за което биват разстреляни. Други бягат от планината и се прибират при своите, за да се нахранят и стоплят, трети реквизират стоки срещу квитанции, които ще бъдат осребрени от новата власт. Давид Овадия за първи път показва, ще го цитирам, че: "В партизанското движение е имало грешки, слабости, вътрешни противоречия, имало е неспособни и неподходящи командири, страхливци предатели, случайни хора. Имало е големи провали, арестувани са били стотици хора. Питат ме, кому е нужно да се пише за това? Един отряд е разгромен, загинали са 120 души, защо сега ще се ровим в това? Необходимо било да се изтъква само героичното, а другото да остане в архива. Бях упрекнат от един читател, че разрушавам "вече създадените представи за партизанското движение". Защо не - ако тези представи са непълни и неточни?"
Нарочно прочетох книгата, за да видя какво през 1981 г. е предизвикало уплах и гняв сред участниците, които се отричат от спомените си. От днешна гледна точка - няма нищо смайващо. Обаче най-страшното в техните кръстосани спомени не е фактът, че тежко ранените им другари са били разстрелвани от своите, за да се спаси отряда. Или че основните им акции са за набавяне на храна, здрави обувки и борба с въшките, а през останалото време изучават марксизма, убиват времето си с художествена самодейност, а според други - повеждат и бойна подготовка.
Най-страшното за мен бе, че българи убиват с лекота други българи: нелегалните нахълтват във влак, разстрелват двама нищо неподозиращи полицаи, убиват ги като заклещен в купето дивеч. Жандармеристите от своя страна залавят при засада двама партизани, след като ги убиват, обезглавяват ги и цяла нощ пеят и пируват край "ловджийските си трофеи". А на другия ден тръгват с отрязаните глави из града, за да ги показват за назидание. В книгата има снимки с лошо качество на тези "обезглавени" сцени, които по своята нелепа и безразсъдна жестокост не се отличат от действията на днешните муджахидини, ислямисти и талибани.
Но още и две думи и за автора - Давид Хаим Овадия е поет и преводач на поезия. По време на Втората световна война той е бил партизанин. Завършил е руска филология в Софийския университет, работи като редактор последователно в Радио София, изд. "Партиздат" и изд. "Народна младеж". Член на СБП. Написва няколко мемоарно-документална книги: "Петър Черкелов" (1954), "Август, август..." (1965), "Леваневски" (1980), "Менахо или терористът, (1970) и "Дед или разгромът", която излиза чак през 1990 г.
След това кратко въведение, насочено най-вече към по-младото поколение, ви предлагаме текста от бъдещата книга на писателя Валентин Караманчев.
Румен Леонидов
През 2013 г. се появи книгата "Сестри Палавееви в бурята на историята", шумно лансирана в медиите като първият партизански роман след падането на комунизма. Автор е един от успешните писатели на прехода Алек Попов. Неговата "Мисия Лондон" бе приета радушно от читателите. Добра съдба имат и останалите му белетристични сборници. Те му откриха скоростна писта по литературната магистрала и бързо признание чак до член-кореспондент на Българска академия на науките, чест, за която чакаха много дълго време Антон Дончев, Николай Хайтов, Валери Петров, Ефрем Каранфилов и др.
Не съм проследил критическите отзиви за "Сестри Палавееви" и пазарните параметри, валидни за бестселърите. За сега все още само се натрапва "рекламната промоция" по сергиите и представителните книжарници: "Първи партизански роман след падането на комунизма".
Чувствам се предизвикан да разкажа за последния партизански роман от "времето на комунизма", за последната тоталитарна "грижа към читателя" и височайша забрана да се появи на белия свят едно крамолно произведение и да бъде "заключено в чекмедже". Да разкажа за драматичната съдба на този ръкопис и за мъжеството и стоицизма на неговия несправедливо забравен автор Давид Овадия.
А и дали за придирчивите знатоци и книгомани няма да се окаже, че "Дед или разгромът" е първият партизански роман, появил се в разгула на свободията, когато развенчаните класово-партийни и цензурни стандарти изчезнаха от книжовния мир като обезценени пари и сергиите бяха залети от порнография, мистика, хитлеровата "Моята борба" и какъв ли не друг боклук още? Анатемосаната творба на Давид Овадия се появи с подписа на редактора Минко Бенчев под егидата на издателство "Български писател" в тираж 7500 екземпляра, разграбен мълниеносно.
Според библейската легенда митичният Давид победил великана Голиат от племето на филистимците. Древната легенда има нашенския аналог от 80-те години на двадесети век. Съвременният Давид е Давид Овадия (1923 г., Кърджали - 1995 г., София), предалечен потомък на някогашния свой съплеменник. А срещу него - не един Голиат, а легион великани от племе, което се среща из всички географски ширини, където правдата побеждава силата.
Днешните читатели не помнят името на този писател. Още като ученик станал партизанин за кратко в Стрямската чета на легендарния Леваневски и след това - в Средногорския партизански отряд. След Девети септември веднага заминава като кореспондент на фронта. След победата е журналист в пловдивски вестник и от там заминава за София и постъпва в издателство "Народна младеж". Настанява се бюро срещу бюро с друг политзатворник и партизанин - Добри Жотев. Те двамата в тази стая изкараха до пенсия. Единият, Давид, мълчалив, та ням, другият - бъбривец без изчерпване.
Първата поетична книга на Давид беше "Партизански дневник". През 1965 г. издаде партизанските си мемоари "Август-август". По това време вече се появиха и други спомени за съпротивата. Но неговата направи силно впечатление с художественото претворяване на преживяното. Сред обилното партизанско творчество "Август-август" претърпя три издания - през 68, 69 и 73-та година. Няма други партизански мемоари преиздавани.
Със следващата си книга "Леваневски" Давид стана широко известен. Тя, по съвременните определения, беше първият бестселър за съпротивата. На нея Давид посвети седем години от живота си, от които повечето за да отстоява съдбата на творбата си, но най-вече в неудържими усилия за реабилитацията и посмъртната участ на своя герой. Темата не му дава мира три десетилетия от деня, когато за първи път се срещат двамата в Ръжевоконарските гори. И младият партизанин попада под обаянието на легендарния си командир, покорен от неговата смелост, воля и хладнокръвие. А след победата - потресен от неговата трагична участ. Леваневски е обвинен в измяна на идеала си, разжалван, нарочен е за разбойник. Разследван е в София и е разстрелян без съд и присъда и без могила в Софийските гробища. Давид научава от един от екзекуторите последните думи на Леваневски: "Един ден партията ще съжалява за това..." А името му потъва в забравата.
След всичко това Давид тръгва по следите на мълвата и клеветите и не се спира пред никого. Започва писателското си разследване, което се увенчава във високо художествената, документална до болка, биография на този страстотерпец на революцията - ще рече страдалец на революцията. Срещу него са мнозина от пловдивските партизани. Срещу него са мемоарите на генерал Чакъров и на влиятелния в тези среди Коста Ламбрев. Срещу него е пловдивският Окръжен комитет на партията. Срещу него е витиеватото усукване на ръководството на българските писатели да се застъпят за една писателска творба.
Давид не капитулира, натяга своята прашка срещу "великаните". И изпраща ръкописа си на Стоян Караджов, председателя на Централната контролно-ревизионна комисия на партията, по-могъща от съд и без касационна инстанция над себе си. След разговор с Давид Овадия, Стоян Караджов създава специална комисия за разследване на случая в състав: Тони Переновски, ген. Славчо Радомирски и Борис Милев-Огин. Сред тримата най-активен, опитен и съпричастен към защита на Давид като истински адвокат е Борис Милев.
Борис Милев е човек с разностранни интереси. Бил е селски учител в Пиринския край, виден партиен работник, режисьор, главен редактор на РЛФ (Работнически литературен фронт) и в. "Труд" през трийсетте години. А като емигрант във Франция през войната той е издигнат за командир на интернационална бойна група в Париж. Бил е във връзка лично с полковник Рол Танги - освободител на Париж през август 1944 г. и с други водачи на Съпротивата и френската компартия.
Тази комисия дълго време проучва историята на Леваневски. Разпитва всички останали живи. Всички, които са писали по случая. Всички, които са участвали в трагичната развръзка. Проучва факт по факт, слух по слух, доказаното и недоказаното и излиза с единно заключение, на основата на което бюрото на Централната ревизионна комисия на 21 март 1977 г. решава: Бившия партизански командир Запрян Фазлов (Леваневски) се реабилитира. Цялото решение гласи:
1. Отменя решение № 217 от 18. V 1964 г. на Контролната комисия при ЦК на БКП за нереабилитирането на Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) като неоснователно и едностранчиво.
2. Централния комитет на БПФК да признае посмъртно за активен борец против фашизма и капитализма Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) - член на БКП до смъртта си и бивш командир на отряд при бригада "Христо Ботев". Решението да бъде съобщено на партийно събрание в село Стряма, Пловдивски окръг.
3. Централният комитет на БПФК да разгледа молбите на близките на Запрян Г. Фазлов (Леваневски) за признаването им за активни борци против фашизма и капитализма.
4. При ново издаване на книгите "В огъня" и "Средногорски партизани" пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му.
5. За взетите от ЦК на БПФК решения др. Димо Дичев да информира ЦКРК на БКП.
Това беше първият писателски подвиг на Давид Овадия. Ръкописът ускорено беше издаден от Партиздат. На следващата година - преиздаден. Книгата се търсеше и четеше от хиляди хора. Доживя до тази справедливост и баба Стойна, осемдесетгодишната майка на Запрян Фазлов. Тя беше заръчала Давид да я посети, за да му благодари и да го помоли, напусне ли тоя свят, да дойде той да й затвори очите. Но много скоро си отиде и Давид не успя да изпълни молбата й. Из пловдивските села хората чакаха Давид Овадия, посрещаха го както посрещаха Николай Хайтов в цялата страна след прожекциите на "Капитан Петко войвода". С хляб и сол и със свалени шапки.
Книгата се беше появила във време, в което партизанските мемоари бяха наводнили книжния пазар. Появиха се много спомени, дори някои графомански, а други преливащи от приповдигнатост и измишльотини, които отблъскваха читателите и разочароваха съратниците на авторите. Даже предизвикваха кавги и разправии. Особено се престара с такава продукция младежкото издателство по времето на напористия му директор, поета Марко Недялков.Той издири нашумели партизански имена, сдружи се с тях, а и те го обгрижиха с внимание и със съвместни обиколки в местата на техните подвизи. Така се появиха мемоарите на генерал Гено Генов, началник на Военната академия, и на злополучния генерал Анев, който не можа да се израдва като хората на разграбените от читателите негови мемоари, защото беше изобличен като ръководител на заговор срещу Тодор Живков и опандизен. Заслуга на Марко Недялков беше, че свърза редица бивши борци с млади писатели, за да им помогнат в това, за което те самите нямаха увереност, че могат да свършат тази работа без съавторство на опитни писатели. Така талантливият поет Михаил Берберов беше прикрепен към полковник Митев, смел терорист и партизанин, ликвидирал окървавен царски генерал пред квартирата му. Михаил Берберов композира спомените му като "Четиринайсет неизпратени писма" до любимата съученичка на автора, та го скараха на зрели години с докачената му съпруга, също партизанка.
Друг свой приятел Марко придаде към легендарния Чочоолу, но това издание се проточи, защото водени от Чочоолу съавторът и директорът пътуваха многократно из местата на неговите легендарни подвизи, посрещани с богати софри. И не оставаше време за съавторството. Така или иначе инициативата на Марко Недялков пусна на пазара редица търсени четива, за разлика от други насилени и скучни мемоари.
Бумът на партизанска книжнина имаше и други последствия. След много от тези издания на местна почва избухваха разправии с партийните комитети. Не бяха една и две. За да предотврати тази практика Централният комитет задължи издателствата, след като подготвят ръкописите за печат, да ги изпращат за "виза" от съответните местни партийни комитети и от Института по история на партията. Без тяхното мнение ръкописите не се пускаха за печат.
След седемгодишната сага по написването и издаването на "Леваневски" Давид споделя с колегите си, че ще си даде почивка и ще се върне към стиховете. Но при него отива антонивановецът, по онова време вече посланик на България във Франция, Георги Йовков, и му заявява в упор: "Ти вече не можеш да пишеш каквото и да е... Твой дълг е да се заемеш с книга за отряда "Антон Иванов". И без да отлагаш, защото от оцелелите след разгрома трима вече си отидоха. Ако чакаш още година-две, книгата за отряд "Антон Иванов" никога няма да се напише, както само ти можеш."
И Давид тръгва към следващия свой връх, въоръжен с касетофон и бележник, без да си дава сметка какви нови изпитания го чакат. Още в началото е убеден да приложи диалогичната форма. Той споделя с писателя Благой Димитров, негов може би най-близък другар и постоянен спътник в походите им по всички наши планини: "Дълбоко съм убеден, че диалогичната форма единствено подхожда за такава сложна тема. Всеки преразказ и коментар би намалил силата на художественото въздействие. Нека говорят живите герои! Аз насочвам разговора чрез въпроси, привличам тяхното внимание към най-важните моменти, искам да споделят мнението си по остри и парливи проблеми. Отстранявам неизбежния баласт, ненужните подробности, сглобявам споделеното - не е лека "техниката" на художествената документалистика."
Давид отива в Пловдив. Среща се с двама-трима от антонивановците. Те са недоверчиви, не се отпускат. Помнят разправиите около Леваневски. Връща се в София. Отива при Илия Кръстев (Дойчин), един от видните антонивановци, вече генерал. Той го приема сърдечно, защото е бил ремсов отговорник на Давид от ученическите му години. Генералът вече е чул за намеренията на писателя. Подочул е и за опасенията на някои от партизаните. Давид му заявил, че иска да напише сурова, правдива, достойна за отряда книга.
Илия Кръстев му оказва пълно съдействие и подкрепа. Устройва среща на автора с някои от живите антонивановци. Давид тръгва от човек на човек, на четири очи. Скоро се натрупват стотина магнетофонни касети. И започва трудната работа по написването на "Дед или разгромът".
По това време бях главен директор на "Партиздат". Приехме с радост заявката на Давид и чакахме с нетърпение ръкописа му. При една среща се уговорихме предварително да не се вдига много шум, за да не чуе дявола. Давид работеше неуморно.
Когато ни донесе ръкописа си, пръв го прочете завеждащият редакцията Иван Йовков. Влезе при мене и произнесе само една дума: "Потресаващо!" И добави: "Но имам опасението, че могат да ни връхлетят страсти, каквито ни връхлетяха и по случая с Леваневски." Успокоих го: "Гърмян заек съм. Важно е да стъпваме тихо и не вдигаме шум. Ти подготви книгата за печат."
Заминах в отпуск край морето. Отварям един ден вестник "Литературен фронт" и чета на четири подлистника разказа "Дойчин" (Илия Кръстев). Изтръпнах от прочетеното и още повече от това, че беше публикуван преди книгата. Зарязах жена си край морето и се върнах спешно в София. Потърсих Давид. Бяха тръгнали с Благой Димитров по билото на Стара планина към вливането й в морето. Знам ги тия техни походи. Преди година се присъединих към двамата за Рила - от Боровец през хижа и връх Мусала към езерото Грънчар. Оттам - по Кайзеровия път, през х. "Завратчица", през ловната царска хижа "Саръгьол" и дървения дворец "Ситняково" и пак до Боровец. Цели четири дена.
Отбих се в редакцията на "Литературен фронт" при главния редактор Ефрем Карамфилов. Рекох му: "Ефреме, да знаеш каква беля ми отваряш. Не ти ли каза Давид, че не бива да публикуваш нищо от книгата му, преди да я пуснем за печат?""Каза ми подобно нещо и изчезна. А материала ми го донесе генерал Кръстев. Как да откажа на генерала, и то такова четиво. Сега е лято, лесно ли се пълни вестник, когато писателите са по курорти. И пуснах материала. Да знаеш какви читателски отзиви има. Отдавна не сме получавали такива."
Какво да му обяснявам на Ефрем, той си знае неговото: "Материалът е чудесен, авторът е генерал, никъде не фигурира името на Давид. Каква по-хубава реклама за вашата книга!" Махнах с ръка с предчувствието за буря, каквато само август може да ни стовари на главите. Но бурята не избърза веднага. Стовари се някъде в края на септември.
Заобаждаха ми се по телефона неколцина от антонивановците, разпитвани от Давид, и все против бяха. Една сутрин нахълта в кабинета ми заместник-министърката на МВР Нанка Серкеджиева. И се представи: "Знаеш коя съм. Но не знаеш, че съм сестра и съпартизанка на Дойчин, чиято изповед сте публикували във вестника. Аз също участвам в книгата. Там съм Витка. Няма да допусна позорящия ни пасквил да види бял свят. С брат си ще се разправям сама. И на Давид - това израелско шпионче, ще му видя сметката. Дошла съм да ви предупредя да спрете всякаква работа по ръкописа. Информирала съм където трябва нагоре."
Знаех, че Давид беше пътувал до Израел, за да види родителите си, заминали през 1948 г. за прародината им. Изглежда от това пътуване тръгваха приказките за "израелското шпионче". Опитах се да й обясня, че не е права. Че книгата е много хубава. Тя отвърна: "Какво разбираш ти от нашата история, терористи и разбойници ни изкарвате!"
И тресна вратата на излизане.
Наскоро след нея получих от ген. Семерджиев, началник на Генералния щаб на армията, от ген. Георги Серкеджиев - съпруг на Нанка Серкеджиева, от Борис Стамболиев и от други антонивановци нотариално заверени декларации, надлежно регистрирани и в Агенцията за авторски права. С тях те забраняваха да се публикуват разговорите им с Давид.
Получих мнението и на инициативния комитет, обещал подкрепа на Давид Овадия: "Единодушно преценяваме, че Давид Овадия не може да оправдае надеждите ни и няма достатъчно сили да напише книга за отряда "Антон Иванов", книга, възпитаваща и достойна за мястото, което отрядът заема в революционната летопис на нашия народ и на нашата партия. Ето защо оттегляме подкрепата си за Давид Овадия".
Последваха бележки на генерал-полковник Семерджиев, цели двайсет страници, които завършваха така:
"Възниква въпросът ще може ли Овадия да отстрани големите недостатъци в ръкописа? Способен ли е да изясни и разкаже голямата истина за отряда? Има ли сили да изпълни тази задача? Това е въпросът, който трябва да решава ръководството на издателството. Моят отговор е отрицателен. Заетите в ръкописа художествено-идейни позиции и очевидната предварително твърда обвързаност с някои становища лишават Овадия от способността обективно и правдиво да пресъздаде историята на отряда и с това да съдейства за утвърждаването на голямата, вълнуващата истина за него."
Уважавах и до днес продължавам да уважавам четиризвездния генерал на нашата голяма армия, но недоумявах как този компетентен, талантлив и интелигентен главнокомандващ е пренебрегнал поуки, които не са за забравяне. Нима в неговите завършени генерал-щабни академии, наред с триумфа на победите не се анализират щателно и пораженията, каквито са "Ватерло" и "Битката на народите" край Аустерлиц!
Не вярвах да е забравил, когато литературни "генерали" след Девети септември разпердушиниха един от големите подвизи на българската литература, романа "Тютюн" от Димитър Димов! Та се наложи не друг, а Вълко Червенков да го защити, а тях да постави на мястото им. Не вярвам да е забравил по-скорошно събитие, когато ген. Крум Радонов извади шашката срещу Елисавета Багряна за явяването й на процеса срещу Никола Вапцаров. Тази "кавалерийска атака" по Живково време ускори преждевременното преминаване в запаса на най-видния от живите банскалии.
Очевидно беше, че преди да получим в издателството тези и други документи, те вече бяха изпратени на друго място.
Извика ни секретарят на ЦК на БКП Александър Лилов, заедно с Лалю Димитров, зав. отдел "Средства за масова информация". Обясни, че в ЦК са постъпили няколко остри изложения срещу публикуването на "Дед или разгромът". Че Тодор Живков поръчал да се проведе среща с всички антонивановци, включени в книгата, за да я обсъдят. Авторът да не присъства, а само представител на дирекция "Книгоиздаване". И след това да му се докладва.
Срещата по ръкописа на Давид се проведе на 16 декември 1981 г. в просторния кабинет на ген. Серкеджиев, началник на Управление за гражданска отбрана. Познавах само трима от присъстващите - Атанас Семерджиев (Цветан), Георги Йовков (Стоянчо), посланик на страната ни във Франция, Тодор Узунов (Антон), мой земляк от село Сатовча. Попаднах в разбунен пчелен кошер. Не бях присъствал друг път на такова зрелище. Малцина подкрепяха книгата: Георги Йовков, Илия Кръстев и Тодор Узунов. С редица уговорки и предложения към автора обеща да я препоръча и Атанас Семерджиев. Много повече се изказаха остро и декларираха, че са против публикуването на разказаното от тяхно име.
Срещата приключи без колективно становище и бойните другари се разотидоха без прегръдки и благопожелания.
Разказах на Александър Лилов за случилото се. Той обеща да информира генералния секретар и да ни съобщи неговото становище.
След седмица отново бяхме при него заедно с Лалю Димитров, да ни съобщи решението на ЦК: "Др. Живков препоръчва да не се бърза с издаването на книгата, защото обществеността е чувствителна към темата. Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата. Трябва да оставим следващото поколение да прецени някои от тези въпроси, когато раните не са така кървящи. При тези обстоятелства издаването на книгата може да разедини пловдивската партийна организация и да си имаме много неприятности. Много внимателно трябва да постъпим и да не прибързваме."
Не допускам, че Тодор Живков е съзнавал докъде ще стигнат "следващите поколения" в осмислянето на съпротивата срещу фашизма. Той беше още жив, когато вече не бъдещите, а неговото поколение без страх пренебрегна забрани, табута, канонизирани факти, оценки и приноси и обруга цели исторически периоди, по-яростно, отколкото е обругавано кърджалийското време и петвековното "османско присъствие".
След тази присъда се срещнах с Давид Овадия. Обясних му за срещата със съавторите му и за препоръките на ЦК. Той мълчеше. От свое име си позволих да го успокоя: "Не бързай с реакцията. Не се и опитвай да се пазариш с опонентите си. И не бърникай в ръкописа. Само ще го развалиш, ако вземеш да го приспособяваш към чуждите изисквания. Остави го да отлежи. То ако не промяната и извисяването на историкографските критерии, годините поне по естествен път ще разредят бройката на твоите опоненти.".
Така се разделихме с Давид Овадия някъде през 1988 г. Но "времето" си има свой ход, непредвиден и неочакван. То обезсили височайшата власт над него, ликвидира инстанциите, отприщи забрани, препоръки и уж грижовно съчувствие. Нямаше я вече властта, на която дисциплинираният комунист, бившият партизанин Давид беше се клел да й служи. Без да пита когото и да било, отнесе ръкописа си в изд. "Български писател". Повери го на редактора Минко Бенчев и "Дед или разгромът" светкавично излезе на 25 декември 1990 г. в тираж 7565 екземпляра, които бяха разграбени.
Аз вече бях на село и не съм проследил отзивите на литературния и другия печат за тази книга-събитие. Тя беше последната художествена проза за партизанското движение, която отпрати с художествената си сила и правдивост в забравата вече стотиците партизански заглавия, затлачили книжарници и библиотеки. И ако прекаля в разсъжденията си, прощавай, читателю. Ще сравня приноса й с великия пример на "Дон Кихот", гениалната пародия на хилядите любовни рицарски романи, владели няколко века четяща Европа, но отпратил ги завинаги в гробището на мъртвите страници.
Давид Овадия напусна този свят през 1995 г., почти забравен. И оттогава ни дума, ни вест за него в медиите, та чак до 2013 г. след появата на романа "Сестри Палавееви" на успешния писател Алек Попов. Научих за този роман от интервюто на Кеворк Кеворкян с автора. Той го представи с поносимо злорадство като първи партизански роман в епохата на демокрацията и вметна: "Ако го беше издал преди 1990 година, щеше да бъдеш арестуван".
Рекох си, чак пък арестуван! Колкото арестуваха Кеворк по време на студената война след интервюто му във "Всяка неделя" с прочутия събеседник по желание акад. Амосов, съплеменник на Давид. Тогава те двамата зашеметяващо развенчаха планетарния девиз "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", канонизиран от Маркс и Енгелс в "Комунистически манифест" - втората по тираж книга след Библията за последните два века (според статистиката на ЮНЕСКО).
Хирургът Амосов с лекота сякаш отстрани неполезния вече като апендикс девиз, без каквито и да са последици за питащия и отговарящия.
Прочетох с любопитство първия том на "Сестри Палавееви". Нямам претенции към успешния им автор и по неоспоримото му право да конструира сюжет, да измисля герои, които изцяло са фикция, както сам авторът обяснява на корицата на книгата си, "че няма за цел да даде обективна картина на епохата, защото не е такава задачата на изкуството." Приликата на имената Дед и Медвед е била случайна и че биографиите им, писани под индиго, също "случайно" си приличат. Има и други случайности, но те са в неоспоримата свобода на автора.
В един отзив за книгата тя беше определена по-вярно като бурлеска. Бурлеска е пародиен жанр във възвишено героико-комически стил. Комичният ефект в бурлеската се постига чрез контраста между темата и характера на нейното интерпретиране. Възвишената тема получава травиално-битова трактовка и се излага чрез подчертано "нисък" стил. Или ниската тема се представя чрез приповдигнат, помпозен стил. Този път Алек Попов се е втурнал в по-сложна мисия от "Лондонската". Дано дочакам втория том, за да мога да го разбера по-добре.
Но засега е рано да възприема "Сестри Палаееви" като първия партизански роман след края на комунизма. За мене "Дед или разгромът", сътворен в "последните дни" на комунизма, но появил се на бял свят в първата година след падането му, си остава голямата книга за партизанството, просъществувало една петилетка, срещу три десетилетия Кърджалийско време в историята ни, увековечено в "Житие и страдания на грешния Софроний" и легендата за Индже разбойника от Йордан Йовков. Може ли някой да възпре талантлив и дързък автор да посвети бурлеска за онова кърджалийско време, от което белезите отдавна са зараснали и дори не сърбят. Стига да успее и да развесели читателя.
Светът живее в друга епоха. Не може да се забраняват герои, теми, а и интерпретации. Свободата на словото е свещена и ненакърнима. Не търпи да й се противопоставят закони и табута. Тя носи в себе си противоядие като змийската отрова. Тя създава имунитет на духа, защита пред забравата и изкушения пред безразличието. Те са по-силни и по-ефикасни от присъди и заклинания. Известно е, че най-вдъхновените слова за свободата на словото по времето на Френската революция са произнесени от "неподкупния" Робеспиер, гилотинирал Дантон и Демолен, но безсилен пред словото им.
Днешният читател ще изтърпи Палавеевата бурлеска за партизаните, въпреки че ще има за и против. Но не мога да си представя, че в нашето време на противопоставяне и злоезичие ще се появи и ще бъде търпяна бурлеска за Горянското движение след Девети септември, несъвместимо по мащаб и идеали с партизанството, защото не е дошло времето да бъдат претеглени на един кантар. И жертвите им и мъчениците им да бъдат поменати в общ Мартиролог под наслова "Пред бог и България те са равни".
Една от големите български книги - "Дед или разгромът", за "средновековието" на двайсети век - титаничната борба на човечеството срещу фашизма, е написана. За сега най-голямата. Всред стотиците заглавия - най-честната, най-правдивата, безпощадната, зашеметяващата, разтърсващата, недоразбраната, оспорваната.
Може би и дано след време се появи по-значителна от нея. Един Бог знае! Когато през 1890 г. в първия том на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" се е появило "Под игото" - из живота на българите в предверието на Освобождението, едва ли някой е предричал, че след половин век на същата тема ще се появи четирилогията на Димитър Талев - от "Железният светилник" до "Гласовете ви чувам".
В единственото си издание "Дед или разгромът" се появи с фотографски свидетелства на нейния страшен апотеоз, видени сякаш не през лещите на фотообектив, а през разширените от ужас зеници на испанеца Франсиско Гоя. Изправените за разстрел пленени партизани и партизанки - и пред тях наредени отрязаните глави на техни другари. Добре ще бъде и бъдещият читател да не е лишен от този кошмар, защото пред него думите са безсилни, измислени, както всичко човешко е безсилно пред нечовешкото.
Много пъти в историята народите са се надигали на война срещу нашественици, на въстания срещу деспотизма, за национална независимост и прогрес. И на такава партизанска война са посветени хроники, художествени произведения, запаметени са в картини и графики. Най-лаконичният отклик на тези движения е съхранен в изобразителното изкуство - в Испания Герилята срещу Наполеоновото нашествие, в Русия - саможертвата на Иван Сусанин пак срещу Наполеон, в цяла Европа - антифашистките движения срещу Хитлеристкото завоевание. И тази съпротива е претворена в книги и живопис.
Изобразителното изкуство е интерпретирано с шаржове и карикатури, без това да смущава човешкото възприемане. Неизброими са шаржовете и карикатурите на велики произведения: "Мона Лиза"," Иван Грозни убива сина си", "Мислителят" на Роден, "Свободата на барикадите" и прочие, и прочие. Но има художествени свидетелства, които и най-разкрепостеният дух не е дръзнал да пародира.
В Испания от времето на Наполеоновото нашествие е останало графичното свидетелство на Гоя "Ужасите на войната". Сред тях има една картина, чието название е лаконично: "2 срещу 3 май 1808 г.": Наказателна команда разстрелва пленени герильоси. След век и половина от българското партизанство е останало друго изображение: изправени на разстрел антонивановци - юноши и девойки (връстници на сестри Палавееви) - пред тях наредени на земята отрязани глави на другарите им. Анонимният екзекутор, увековечил с фотографския си апарат тази сцена, е оставил лаконичния надпис: "Февруари срещу март 1944 г." Не допускам, че ще се намери "талант" да шаржира графиката на Гойя, а и триумфа на българската жандармерия. Но чрез словесна интерпретация това вече е изпробвано в "Сестри Палавееви".
Валентин Караманчев
Ключови думи:
Дед, или разгромът, Давид Овадия
За поръчка
Изчерпана наличност(актуално към 23.04.2024 г.)
За да откриете книгата, можете
- да проверите по-долу в секцията "Подобни книги" за същата книга, изписана по друг начин;
- да се абонирате за известяване по имейл, когато книгата стане налична.Използвайте ("Моето меню") - "Моят акаунт" - "Добави за търсене", след като сте влезли през "Вход".
Подобни книги
Други предложения
Други екземпляри от книгата
Няма други екземпляри с това изписване на автор и заглавие.