Мъченик

Мигел де Унамуно

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Наличност:: повече от 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Профиздат
Град на издаване:: София
Година:: 1985 г.
Език:: Български
Страници:: 182
Корици:: Меки
Поредици и библиотеки:: Факел
Категория:: Чужда проза
Тегло (гр.):: 156
Ширина (мм):: 120
Височина (мм):: 160
Дебелина (мм):: 12

Новели ** Съдържание 5 Мигел де Унамуно (1864-1936), Александър Муратов 10 Свети Мануел Добрия, Мъченик 58 Повест за дон Сандалино, играч на шах 100 Един беден богат човек, или комичното чувство за живота 143 Една любовна история *** МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО (1864-1936) Може би Испания от столетия насам не е имала по-неспокоен и по-шумен, по-непримирим и по-проникновен писател, които се е "посветил да раздвижва духовете и да буди съвестите от Мигел де Унамуно. Името му се носи от уста на уста и не слиза от страниците на големите вестници както в Испания, така и в Латинска Америка. То отрано става известно и у нас: още в началото на тридесетте години Борис Шивачсв ще представи Мигел де Унамуно като голям писател и естет. Много въпроси на живота, обществен и книжовен, вълнуват този архитект на бъдещето и преди всичко, съдбата на Испания, когато в края на века изгубва всичките си отвъдморски владения. Загубата се изживява трагично, особено от шепа млади писатели, които отправят повик за връщане към народа и испанското, за съхраняване на националните ценности. Около тези млади образовани люде ще се съберат по-късно и други, вестникари, поети и разказвачи, независимо дали споделят или не книжовните им възгледи. Сред тях и така наречените "модернисти", за които Мигел де Унамуно хапливо ще напише, че са "акробати в цирка на литературата" и че искат да създават словесност "без корени в живота на народа ни — действителност, гледан през очите на Науката". Книжовните историци наричат тези писатели "поколение на 98-ма година' — едно твърде условно название, защото в случая липсва някакъв общоприет идеал. Представителите на поколението искат "европеизирана Испания", която да се изравни с останалите страни във всяко отношение, защото, пише Леополдо Атлас, "всичко напредва освен испанският човек, който прекарва по шест часа дневно в кафенето, за да бистри политика". Всички — става дума за Хосе Рами рее Руис, Пио Бароха, Рамиро Маесту, включително и за самия Унамуно — "не се задоволяват с академичното знание", а "търсят да усмирят" духовните си стремежи чрез свободна подготовка и самообразование. Мигел де Унамуно, родом от град Билбао, "най-политизирания град", е човек надарен с неутолима жажда за знание и неспокойствие на духа, който постоянно търси и желае да си обясни всички въпроси на битието: непримирим е към насилието и несправедливостта, ненавижда лъжата и лицемерието, смята, че "истината е това, което ни кара да живеем, а не това, което ни кара да мислим". Мъчи се да разгадае тайната на човешкия живот — "единния корен, от който пониква всичко останало... яростното и ненаситно желание да бъдем всичко друго, без да престанем да бъдем самите нас... Пружината на живота е желанието да се надживеем във времето и пространството". Така в стремежа си да отгатне тайната на човешкия живот Мигел де Унамуно стига до прозрението за "трагичното чувство за живота", за вечната мъка и тъга, които са негов първоизточник. Завършил философия и литература в Мадрид и защитил докторска теза за произхода на баските, тъй се връща в родния си град Билбао и се заема упорито и системно с четене. Мъчно могат да се определят източниците на неговите философски гледища, защото е бил неуморен читател на книги от всякакъв вид: философия, психология, физика, химия, биологията дори и математика, но сам признава, че от мислителите "най-дълбока следа у него е оставило творчеството на Хегел". Много изследователи и ценители изказват предпочитания към философските му книги, други се спират повече на белетристиката, а трети ценят главно неговата поезия, смятат го за един от големите поети ведно с Антонио Мачадона "Поколението на 98-ма година". Но едно е безспорно: навсякъде той гледа на нещата с очите на поет. Подлага всичко на съмнение и изпитание, преди да изрече свое мнение, измъчван от трагичното желание да надмогне смъртта, да надникне в кладенеца на чудесното и едновременно загадъчното, да направи действителността no-разбираема и по-примамлива за човека. Притежавал е неподправено и остро чувство за хумор, откривал е трагичното и смешното в човешката съдба, без да изпада в разочарование. "Ще си прекарам живота, като се боря с тайното, дори и без надежда да проникна в него, защото тази борба е моя закърмка и моя утеха. Да, моя утеха. Привикнал съм да изтръгвам надежда от самото отчаяние." Особено внимание е обръщал на художествения изказ на творбите си, ратувал е за естествен и точен, раздвижен и говорим език, в който няма нищо надуто и предвзето, за "синтаксис, който не разкъсва връзката между едновременно протичащите мисли". "Има хора, които смятат, пише той, че съм немарлив към формата, а тя е едно от нещата, за които полагам най-много грижи, само че старанието ми е да я направя моя собствена същност". Стремлението към самобитен анализ е очевидно във всяко нещо излязло изпод неговото перо. Почне ли човек да го чете, веднага разбира, че така може да пише само неспокойният професор по гръцки език и литература от Саламанка, веднъж уволняван от ректорското място заради писанията си (1914 г.), друг път заточаван на остров Фуертевентура заради несъгласия с диктатора Примо де Ривера (1924 г.) до бягството и установяването му на французка земя близо до испанската граница, откъдето води борба за свалянето на краля преди победоносното си завръщане през 1930 г. Наистина човек трябва да притежава неизчерпаеми духовни сили и непоколебими убеждения, за да направи "темата за смъртта предмет на своите размишления" и да не се примирява с трагичните неща, които животът всекидневно ни поднася. Особен интерес представлява кратката му повест "Свети Мануел Добрия, Мъченик", където "съвсем сбито и съсредоточено, по възхитителен начин е предал своето метафизично и поетично мислене" — пише испанският поет и есеист Луис Сернуда. Неговият герой олицетворява духовната нагласа на човек от 98-ма г., поклонник на свети Франциск, сам свещеник и немалко еретик, който носи у себе си духовната всеотдайност на людете от онова тежко време. Помага на всички и смята за "най-лош порок безполезното мисленеПовестта е стегната като изказ, съразмерна като постройка, тук авторът е значително по-близък на големите руски класици, отколкото на съвременните му френски писатели. Много от прозаичните творби на Унамуно, лириката му, личното отношение към съвременната испанска действителност, смелостта и откровеността да изрича направо истината му отреждат в испанската книжнина едно от първите места. "Нека посочим — писа Антонио Мачадо, — че днес Унамуно умря внезапно като човек, паднал на война. Война срещу кого? Може би срещу самия себе си, може би също, макар че мнозина го не вярват, срещу хората, които продадоха Испания и измениха на своя народ. Мигел де Унамуно умира в края на декември 1936 г. при обстоятелства, които си остават неясни за мен, макар че от дълги години се занимавам с испанска литература. Знае се, че бил казал на продажните генерали: "Вие можете да победите, но не и да убедите/' А на всички честни люде той остави един велик завет: "Живейте така, че смъртта да бъде за вас върховна несправедливост." АЛЕКСАНДЪР МУРАТОВ

Ключови думи: испанска литература, европейска литература, библиотека факел