Има два начина да използвате велосипед за физически упражнения - можете да го "потягате" или да го карате. Общо взето, не съм сигурен дали за човека, комуто доставя удоволствие да "потяга", ползата не е по-голяма. Той не зависи от времето и вятъра; състоянието на пътищата не го засяга. Дай му френски ключ, куп парцали, масльонка и нещо за сядане и той е щастлив за цял ден. Разбира се, трябва да се примирява с известни неудобства - всички хубости на едно място не можеш събра. Сам той винаги изглежда като калайджия, а велосипедът му неизменно поражда подозрението, че го е откраднал и сега се мъчи да го замаскира, но понеже рядко изминава с него повече от една миля, това не е чак толкова важно. Грешката, която допускат някои, е в предположението, че от един велосипед могат да се извлекат и двете удоволствия. Това е невъзможно: никой велосипед не е в състояние да издържи двойното напрежение. Трябва да решите дали ще бъдете "потегач" или колоездач. Лично аз предпочитам да карам велосипеда, та гледам наоколо да няма нищо, което да ме съблазни да го потягам. Когато се повреди, закарвам го в най-близката ремонтна работилница. Ако съм твърде далеч от град или село, за да се придвижа пеш, сядам край пътя и чакам да мине някоя каруца. Главната опасност за мен винаги си остава бродещият потегач. Видът на аварирал велосипед е за потегача нещо като крайпътен леш за гарван - той се нахвърля отгоре му с тържествуващ, приветствен вик. Отначало се мъчех да бъда учтив. Казвах:
-Дреболия, не се безпокойте. Вие си продължете накъдето сте тръгнали, не си разваляйте удоволствието. Моля ви, ще ми направите услуга, карайте си нататък.
От опит обаче разбрах, че вежливостта е безполезна при такива форсмажорни обстоятелства. Ето защо сега казвам:
- Махай се и остави велосипеда на мира, или ще ти счупя главата.
И ако имаш решителен вид и държиш дебела тояга, обикновено успяваш да го пропъдиш.