Хамлет

Принц датски

Уилям Шекспир

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Здраво книжно тяло, без забележки в текста.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1964 г.
Език:: Български
Страници:: 238
Корици:: Твърди
Категория:: Класика
Ширина (мм):: 160
Височина (мм):: 230

ПОСЛ ЕСЛОВ С трагедията си „Хамлет“, написана към 1601 г. — т. е. приблизително към средата на творческия му път, — Шекспир открива поредицата от своите велики трагедии. Тя не е най-съвършената от тях, обаче е тази, която най-силно ни завладява. Ролята на датския принц е била коронният номер на всички по-големи английски артисти от XVII в. насам и тя продължава да бъде върхът, към който се стреми всеки млад актьор. А критическите студии и тълкувания на трагедията образуват вече сами по себе си цяла библиотека. Този съсредоточен интерес към драмата се дължи отчасти на известна за-гадъчна противоречивост в характера на героя, която сякаш ни подтиква да търсим обяснение, а същевременно опровергава всички тълкувания ; но още повече се дължи на това, че всеки чувствува нещо от себе си в тоя характер и има желанието да го изтълкува докрай по свой образ. Другите Шекспирови герои имат свои по-специфични проблеми, които можем да разберем и които ни вълнуват, но които все пак стоят по-далеч от нашето ежедневие. Малцина са хората, пред които любовта поставя такъв избор, както пред Ромео или Антоний, или които се виждат така излъгани в представите за себе си и за идеалите си, както Лир или Отело. Но едва ли има някой, който да не е почувствувал поне нещо от тази нерешителност, това нежелание да действува, с което Хамлет трябва да се бори. И затова всеки разбира проблема за Хамлет по своему. Гьоте, първият от дългата редица тълкуватели, вижда в него слабия, неустойчив герой на толкова много от собствените си трагедии — Вайслинген, Клавиго, Taco: „Една прекрасна, чиста и високонравствена натура, без нервната сила, която прави героя, рухва под едно бреме, което не може нито да понесе, нито да отхвърли ; всеки дълг е свят за него — но този е твърде тежък. От него се иска невъзможното, не невъзможното само по себе си, а невъзможното за него.“ Но Хамлет не е „скъпият фарфоров съд“; в който е посаден мощен дъб ; той може да бъде груб, безогледен и жесток, да взема бързи решения и да ги изпълнява, да се гаври цинично с любимата си и да убие баща й или да изпрати някогашните си приятели на сигурна смърт без никакви угризения. Същото възражение може да се направи и срещу обяснението на английския поет Колридж — подето и от Тургенев, — че прекаленият размисъл е убил у ^Хамлет способността да действува. За самия Колридж обаче, затънал в дебелите томове на немската философия и в своите собствени опиумни мечти, обяснението е доста вярно. В по-ново време отвращението на културния човек от личното отмъщение е довеждало често до схващането, че Хамлет не действува, защото разбира, че с убийството на Клавдий няма да се оправи светът ; смята се, че у него има едно отвращение от идеята за мъст и че вижда задачата си в много по-широка рамка. Но от всичко това няма нито помен в Шекспировия текст. Хамлет се съмнява в много неща, но не в смисъла на отмъщението ; той нито.за миг не се съмнява, че убийството на Клавдий — ако е действително виновен — е негов пряк, неотклоиим дълг и с цялата си душа желае да го изпълни. Вярно е, че той възкликва: Без бряг е времето! О, скръбен дял — нима аз бих го в брегове сковал? Но върху едно такова възклицание не може да се построи цяла теория. И то не само защото е единичен пасаж, взет извън контекста си, но и защото според тогавашните схващания едно такова престъпление като убийството на миропомазания глава на държавата е нешо, което само по себе си ще извади времето от бреговете му и което ще привлече гнева на бога върху цялата страна — както при „Макбет“. Защото за Шекспир и неговите съвременници вярата в „божественото право на царете“ е играела все още прогресивна роля ; и най-важната политическа задача за тях е била закрепването на абсо-.лютистичната монархия като най-сигурната гаранция против феодалната анархия. Наистина предстоящ е бил вече вторият етап от абсолютизма, когато короната се отказва от негласния си договор с буржоазията и търси по-скоро подкрепата на новосъздадената дворцова аристокрация ; и самата трагедия „Хамлет“ е отражение на едно общо недоволство, което доста скоро ще доведе до разрив с короната. Но разривът не е още налице. И Шекспир до края на творчеството си остава верен на политическите принципи, които прокарва тъй подчертано в по-ранните си исторически драми — че само една силна централна власт, в ръцете на строг и легитимен крал, може да осигури на стра-лата мир и благоденствие. Ако той смяташе, че задачата на Хамлет включва в себе си нещо повече от наказването на убиеца и узурпатора, трагедията щеше да има по-друг край. Хамлет загива, но когато се прощаваме с него, чувствуваме, че той е изпълнил своя дълг докрай; че заразата, която е покварявала целия двор, е отстранена и че яри Фортинбрас страната ще види пак щастливи дни, както при стария... ---------------------------------------------------------------------------------------- Циничните му каламбури изчезват в превода, както и някои други грубости.

Ключови думи: Хамлет, Уилям Шекспир