Тираж 250 бр.
Малко от себе си ми дай… Малко топлина
Имам нужда да те прегърна, ми каза той. Стана, придвижи се към мен и разтвори ръцете си в очакване. Не бързаше. Не се страхуваше, че мога откажа.
Това беше първата ми среща с прегръдката. Първата ми среща с топлината. Няма да я забравя никога. До този ден аз бях твърдо убеден, че реалността никога няма да ми предложи този шанс. Твърдо убеден, че реалността не се нуждае от мен. До този момент аз бях Никой.
Вече знам, в началото на всички живи начала е прегръдката. Прегръдката, която по необясним, магичен начин начин лекува от затвора, в който сме превърнали тялото си за страховете си. Прегръдката, която, като да поставя началото, от което тръгва всяко доверие.
Ако сме в доверието си един към друг, ще сме извън всякакъв психичен дискомфорт, дори да сме се отдалечили (разделили) с няколко години, десетилетия.. или хиляди километри един от друг. Извън, защото времето е относително понятие срещу земността на спомена за първата топлина.
Емоционалния спомен за топлата гръд на обгрижващата и любяща мама, срещу впечатаната несигурност в очакването за злоупотреба спрямо нас. Впечат, който щем не щем несъзнавано ще генерализираме по отношение на всички хора, по отношение на реалността като цяло.
И като единствен шанс за спасение срещу болката от очакваната несигурност и злоупотреба спрямо нас, остава бягството в един измислен, виртуален свят, далеч от реалността на социалните принадлежности. Бягство, което си измислих, че ще съхрани психичната ми цялост.
Аз съм Радо. Сам съм. Самотен съм. Все още съм с “всичкия си”, но не съм психично цял.
Сам, но далеч не като съзнателен избор. Самотен.
Другите, на тях изобщо не може да се разчита и по-вероятния сценарий е да ни изоставят заради някой по-добър от нас. Вярвам в това, затова построих и онова защитено място в главата си. Място, което е далеч от реалността. Място, на което сам съм си достатъчен.
Сам и достатъчен. Поне така си мислих доскоро. Въпроса опира и до това, дали притежаваме архива, от който да възкресим този спомен в реалността. А притежаваме ли ресурса да поемем отговорността, да се опитаме емоционално да възстановим прекъсването на тази най-изначална потребност – от топлина.., от доверие, като просто се научим да ги даваме и получаваме?
Нищо не е необратимо. Между тъмното и светлото, обаче, е болката от повторното преживяване на едно неподкрепяно и самоотхвърлило се дете. Дете, което е повярвало, че на хората не може да се разчита, че хората нараняват, че може да вярва единствено на себе си.
И до ден днешен е така, вярвам единствено на себе си, а ситуациите, в които се случва животът ми, тук и сега, са ситуации на едно болезнено самозадоволяване на нуждите ми. Това го осъзнах още през първите си срещи с моя психотерапевт. При първия ми досег до психотерапията.
Прегръдката. Постарайте се, моля, тази дума да стои като лайтмотив в главите ви, докато продължавам да ви занимавам със себе си. Благодаря за търпението! Не ми беше лесно да го кажа.., но все още се боря със себе си и катастрофалното очакване на неглижирането, в което вярвам, че ще се случи вашата реакция.
Вече съм на 40. Нямам жена до себе си, нямам и енергията да я извикам. Нямам приятели, нямам и енергията да се задвижа към социалната реалност, за да ги потърся, да ги поискам. Нямам никакви социални алтернативи.
Ключови думи: П.Трифонов, Пловдив, филолог, икономист, българска, пловдивска, поезия,
