"Книгата на Мария Станкова съвместява едноименния "нероман" "Искам го мъртъв" и кратките новели "Седем гневни жени", редактирани съответно от Георги Господинов и Марин Бодаков.
В "Искам го мъртъв" Мария Станкова умело плува сред матриците на криминалния жанр, "превеждайки" ги на български. След срещата с трупа и следователя започва разпитът и изповедта на заподозряната, за да се превърне постепенно от виновна в жертва, спасена, естествено съвсем случайно, от кучето си, в което се спъва извадилият нож професионален (само)убиец, оказал се (всички отдавна се досещаме) забогателият благодетел на тази "редова операторка на еротичен телефон" (с. 13), помогнала му някога и с това предотвратила смъртта си, понеже комплексираният мъжкар изпипвал занаята върху колежките й. Аз-разказът на Сара повтаря една много характерна за прозата (на живота) от 90-те картина, непроменена уви през последните три години (творбата е (под)писана през 1998, но събитията се случват през 1997): панелното гето, спряното парно, студът, страхът и гладът, глутницата кучета и скитници, разбитите семейства, пресата, сапунените сериали и чалгата, противопоставена на малко книжно описаната охолност в новобогаташките замъци, притежание на престъпници, мутри и бизнесмени. Попаднала в тях, Сара непрестанно мечтае да се завърне заедно с най-вярната си приятелка и после спасителка, кучката Сара, в общинската панелна квартира, да избяга от лицемерието на венецуелския филм, в който й се струва, че играе/живее; дори прописва слаби според журитата къси разкази в опит да заглуши терзанията си. Дискурсът на "Искам го мъртъв" е сполучливо омесен от уж приписваните само на улицата цинизми, вътрешната реч на житейската философия и сакралното слово на Библията, заляло подсъзнателния език на кошмарните сънища. Мрачният нероман има все пак ведър финал, изпълнен с надеждата, че наследницата на мръсните милиони ще осигури бъдещето на децата, оставени й като завещание от последната жертва на Филип Марев, с черен хумор именуван и Фил Марлоу.

Новелите от "Седем гневни жени" се опитват сякаш да уравновесят женския ужас от психопата убиец, като го заменят със седем порции демонична женска изобретателност, експлоатирайки страха от детския фолклор, виреещ в затънтените селца и провинциални градчета, станали декор на повествованието. Съвсем уместно е тогава, вярвам, книгата да се раздели на женски и мъжки екземпляр, без да се чете непременно като наръчник за саморъчни убийства." Борис Ангелов
Мария Станкова е родена през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ "Панайот Пипков" със специалност виолончело, а през 1978 г. — ИМХК към Българската държавна консерватория със същата специалност. От 1979 до 1982 г. работи помощник-режисьор във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", а от 1982 до 1987 г. — като помощник-режисьор в Държавния музикален театър "Стефан Македонски". Работила е като редактор във в-к "Литературен форум" и списание "Заедно". През 2005 г. работи като сценарист в предаването "Защо не" с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията "Книгите днес" и "Мъжът" и сценарист на кукленото политическо шоу "Говорещи глави" по TV7.

През 1998 г. излиза първата ѝ книга — "Наръчник по саморъчни убийства" със съдействието на фондация "Сорос". Книгата става "Книга на годината" на конкурса, организиран от фондация "Огнище". През 1999 г. пиесата ѝ "За ръбовете на кръга" печели трета награда на Конкурса за млада българска драматургия, организиран от фондация "Концепция за театър" и специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителността. През 2000 г. идеята ѝ за сценарий "Катунарка" печели наградата на СФД. През същата година разказът "Балкански напеви" печели единствената награда за проза в конкурс, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захарий Стоянов.

През 2002 г. сценарият ѝ "Маймуни през зимата" печели субсидия на НФЦ. Филмът е завършен (реж. Милена Андонова). "Маймуни през зимата" печели наградата на Фестивала в Карлови Вари, "Златна роза" на фестивала във Варна и е определен да представлява България в конкурса за наградите "Оскар". Филмът е награден и от НФЦ за най-добър филм за 2006 г.

През 2003 г. радиопиесата ѝ "Житейският път на блатните скокливци" е номинирана за наградата на Радио ВВС — Лондон. През 2004 г. сценарият ѝ със заглавие "Бюро за нестандартни услуги" печели конкурса на БНТ за игрален филм с режисьор Николай Волев. (Филмът не е реализиран.) През 2006 г. филмът "След няколко часа", по новелата ѝ "Часовникарят", печели наградата за студентски филм "Рано Пиле" и "Джеймисън" (реж. Николай Тодоров).

Мария Станкова е публикувала поезия, проза и публицистика в списанията "Ах, Мария", "Витамин В" и "Съвременник", вестниците "Култура", "Капитал", "Труд" и "Сега".

През 2007 г. романът ѝ "Трикракото куче" печели Наградата на публиката в литературния конкурс "Български роман на годината", организиран от фондация "ВИК".