Плачи, приятелю...

Късове живот с поета Дамян Дамянов

Станко Михайлов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Здраво книжно тяло, без забележки в текста.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Планета-7
Град на издаване:: София
Година:: 2000 г.
Език:: Български
Страници:: 426
Корици:: Меки
Категория:: Мемоари, биографии, писма
Ширина (мм):: 140
Височина (мм):: 200

ПРЕДГОВОР Великият руски писател Максим Горки описва следната достоверна случка, преживяна в годините на неговото житейско и творческо съзряване. На улицата видял мъж да бие жена си, обезумял от ярост и жестокост. Хората отминавали с нямо безразличие, без някой да се притече на помощ. Единствен младият писател се втурнал да разтърве жената. Но в съюз с мъжа си, тя неочаквано се нахвърлила отгоре му и започнали да го ритат, дерат и разкъсват дрехите му. Горки едва се отскубнал от злостта на побойниците и побягнал. Тогава произнесъл своя известен афоризъм: "Най-умен е онзи, който не проявява милост". Човешки дълг и приятелско съчувствие ме бяха подтикнали да извърша подобно нещо и аз по отношение на поета Дамян Дамянов. Сторих го, защото такива са характерът ми, възпитанието, манталитетът, ако щете дори и орисията ми. Още от малък, където и да възникне беда или вик за помощ, аз мигом се озовавам там. Всякога ми е било трудно да разбера защо всъщност го върша, знаейки, че стореното добро най-разломно ще се срине отгоре ми. Въпреки това продължавах отново и отново същото. Тези страни на характера ми, проявяващи се в редица случки от моя живот, съм описал в романите "Солени очи", "Депресия", "Мъжки грехове", както и в готовата за печат книга "Студеният път" за дядо Алъошка - руски емигрант и инвалид, изпаднал до просеш-ка тояга, на чието спасяване, издирване на близките и завръщането му в родината също посветих дълги години през младостта си. Посочвам тези творби не за да предизвикам симпатии към себе си, а защото в тях разкривам как чуждите беди, болки, страдания, слабост, изнемога и болести просто ме всмукват към себе си като вакуум. Като че ли ми е отнета друга житейска отреденост, освен да бъда във вечен плен на чуждите вопли и сълзи. Затова отсега предупреждавам читателите, че тази книга ще предизвика не Полкова естетическа наслада или интелектуално възбуждение, колкото мъка, потрес и гняв. Защото ще разказва в упор срещу смъртта и психическата раздробеност у човека за неговия трагизъм и разранена душевност. Ще разказва за тежкото бреме на времето, през което живеехме и продължаваме още да се гърчиц в жестоката му хватка. Ще разказва не само за Дамян и за м^не, но и за още други, от които зависеха животът и душевнияki ни покой. Които със своята демагогия и цинизъм унищожаваха още в зародиш всичко благонравно, достойно и красиво у човека. Но преди всично книгата ще бъде свидетелство за неистовата болка и страдание на Дамян Дамянов в един отрязък от живота му, с неговата трагична участ на велик поет-мъченик. Същевременно тя ще разкрива спасителния полет към доброто и възвисяването на духа. Затова нейното фабулиране няма да следва никакъв композиционен порядък, а ще описва събитията такива, каквито връхлитаха отгоре ми през неколкогодишната денонощна битка за физическото и психическо оцеляване на поета. Тя няма да омайва с изящно слово, а ще бъде изпълнена с печални житейски факти, разговори, сблъсъци и творчески терзания, описани делнично и хроникьорски в личния ми дневник. Ще бъде сурова и безпощадна изповед за един овъглен живот, с възродените му светлинни изстрелвания. Ще бъде книга без грим и словесно пудрене, без сладникави излияния и естетически бисери. Така че няма да правя от Цамян Исус Христос, от жена му - Света Богородица, от децапха му - ангели, а от себе си - сатана. Всички те, заедно с мен и останалите, ще бъдем такива, каквито тогава виждаше, възприемаше и оценяваше съзнанието ми. Заедно с белемсКите в дневника, които водех при всяка моя среща с Дамян и всяко еживяно от него или от мен състояние, в книгата ще бъдащ използвани и значими по своята фактологична стойност писма и документи. Едновременно с това ще разказвам с щедра възхита и за всичко добро, красцво и доблестно, което разкривах тогава при досега с Дамян, жена му Надя или у други жертвоготовни хора ч борбата срещу душевната и физическата агония на поета. Разбира се, когато през 1984 г. започнах да описвам тези факти и събития, нямах никакво намерение да ги превръщам в литературна творба. Просто водех бележките си под влияние на вече придобитата още от младини потребност да отразявам всяко по-значимо преживяване, впечатление от прочетена книга или гледан филм, театрална постановка, мъдър разговор или философски афоризми. Но когато от година и нещо всяка седмица Нацио-налната телевизия излъчва ретроспективната кинорубрика "Понеделник 8 lil' за български игрални филми, с представяне на техните създатели - сценаристи, режисьори, артисти, оператори и др., изведнъж се почувствах предизвикан и аз да разкажа ча някои изстъпления в Българската телевизия както над Дамян, така и над мен, над Диана Димих и други. Защото натрапващо забелязвах, че в интервютата на водещата Параскева Джукело-ча почти до един довчерашните "корифеи" на нашето киноизкуство, с престижни звания, членство в творчески съюзи, художествени съвети, партийни комитети, с високо обществено положение и пр., сега заставаха в позата на репресирани от властта филмови деятели. Изповядваха се с " покрусения" хленч на обезчес-тени слугини от господарските домогвания, как и през колко унижения преминавали, на колко творчески тежнения и произвол били подлагани и пр. А забравяха кои бяха само допреди няколко години. Че цял живот стърчаха по съюзно-творческите и партийни върхове, а поредните им филми задръстваха рекламните афиши и обзорните статии на кинокритиците. Че бяха миропома-заните синове и щерки на "легендарните" си фамилии, обкичени до пъповете с медали, ордени и почетни ленти. Сега същите те се обявиха за герои-мъченици, жертва на тоталитаризма, защото са ги заставили да изрежат някоя фраза, кадър или епизод от филма си. Та гледайки тези понеделнишки предавания с умиление и носталгичност за стотиците приятели - повечето починали или въпреки таланта превърнали се вече във физическа немощ, си рекох: щом тези, които до вчера не слизаха от украсени.....