Стихове

Константин Павлов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Забележки по кориците, име на предишен притежател на първата страница.
Наличност:: 1 бр.

За изданието

Издателство:: Български писател
Град на издаване:: София
Година:: 1965 г.
Език:: Български
Страници:: 68
Корици:: Меки
Категория:: Първи издания

...Но какво е голямото престъпление, което е вършил младият поет? Какъв е поводът за този на практика домашен арест, че в продължение на толкова години да бъде прокуден от литературна работа и затворен вкъщи да гледа петната по тавана? Повод е новоизлязлата стихосбирката "Стихове", която предизвиква небивал вой в литературния и партиен печат. Появил се е нов, неподражаем, завършен поет, с поетика и естетика, нямащи аналог в родната ни и в световна поезия, с необикновено заразителна сюжетност. Това не са римушки, няма балалаечна романтичност, не е полуготова духовна лапаница, която всеки може да възприеме, без да се замисли. Обратно - текстът върви с дълбок подтекст и висок надтекст, или настръхваш, като го четеш и слушаш, или очите ти и ушите ти се плашат и започват веднага да предпочитат познатите образци от читанките. И за традиционните изразни похвати - най-разпространените и тогава, и до днес любовни или битови, малогабаритни видове хленч. В бясната кампания срещу гения обвиненията валят като дъжд от словесни куршуми - че е повлиян от западните образци, че това не е българска поезия, че алогизмът и абсурдността при него са привнесени от писателите абсурдисти, които сигурно чете в оригинал. Истината е, че той не ползва западни езици, а майсторите на абсурда не са били преведени на български. Но преди да продължим с безпощадните присъди, с обвиненията на литературните прокурори, критици съдии и папагали палачи, вижте какво пише на последната страница на тази книжка "Стихове". Подобен случаи няма в цялата българска книжнина: "Издателство "Български писател" предлага една своеобразна и в някои случаи оспорима с авторското си виждане книга. Своеобразието си дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторовия замисъл. Надяваме се, че книгата "Стихове" от Константин Павлов, публикувана като творчески експеримент, ще даде възможност за полезен литературен разговор по тенденциите в творческото развитие на някои млади поети. Издателството моли читателите да изпращат своето мнение за книгата на адрес: "Български писател", ул. "6 септември" N2 35, София." Това е уникат, непознат в родната ни писменост, когато издателите се извиняват за издадената книга. И предварително предават автора на литературните милиционери. Връстникът на поетите Любомир Левчев и Стефан Цанев, с които Коцето взривява младежката публика във ВИТИЗ, сега е буквално съсечен. Оценките са отрицателни, отричащи, заплашителни, унищожителни, предупреждаващи, диагнозиращи, алармиращи, призоваващи към разправа. Изкарват го психопат, ненормалник с перверзна фантазия, поезията му била лепнеща мръсотия. Пишат, че Константин Павлов поетизира грозното, безобразното, гадното. Неговата сатира била вдъхновение на омразата, доведена до пароксизъм, на оная омраза, която се подхранва от най-лошите страсти на човека. Бил мрачен и негативистичен, насочил се е към двусмислицата, песимизма и безплодието, като поет усилията му нямат бъдеще. Неговият лиричен герой е носител на крайно ограничен "багаж" от миши емоции. Много често този герой бива обладан от обладан от страх, причините за който не се изясняват, нито пък изобщо се казва нещо определено. Просто се констатира едно болезнено състояние. Пръв започва "Българска армия". После вестник "Отечествен фронт" определя книгата за вредно произведение, за отрицание на нашия живот, на нашата вяра, на нашия устрем. Нещо повече: "Една прогнила балканска монархия е пометена от лицето на земята. Вече и враговете признават, че там на същото това място трусът е създал една република. Константин Павлов не е видял тая истина. Не е почувствувал трепета на съзидателя. За него всичко това, което народът изгражда, е нещо безсмислено: висока кула - по-висока от вавилонската кула, в която са зазидани сенките на жените, майките и децата. Зазидани сенки - значи загинали хора. Всъщност тук е изградена вавилонска кула на черногледството. Черногледство, което е намерило особено ярък израз в "Българо-вавилонско стихотворение". Алюзията е съвсем прозрачна. Под булото на поезията е извършено кощунство". Идва решаваща дума на вестник "Работническо дело": "Стихосбирката на K. Павлов е уникален документ за въздействието на един показен, болезнено илюзорен свят, намерил превъплъщение в емоционално мътни, граждански непотребни и понякога вредни, социално безплодни творби". Нов фронт отваря и "Литературен фронт": "Тези похотливи бебета с мустаци и бради, живо одраната лисица, която тича и кокошките я кълват на голо, закланият, който насън пеел песни, въргалянето в локвите, паяците, които огризват миналогодишния череп на една муха, свинският мехур, ударите на бича върху стара конска кожа, придружени от изящна реч и разбираема мелодия... премного е. Премного е всичко това! То не само няма вече художествена стойност, но и действува направо антиестетично". Най-авторитетното месечно издание на Съюза на българските писатели е списание "Септември". В него четем: "В сатирата на К. Павлов "заживя един крайно дързък и опасен негативизъм". Павлов се формира като поет, който трудно може да бъде обичан и навярно ще си остане без последователи. Когато формулира, че неговите стихове са "опасни - будят долни инстинкти, развращават духа", макар и да се самозащищава, той говори самата истина. Какви са тези негови "Алхимици", които си служат с "естетическа смазка"? Какви са тези негови "Петима старци"? (Пуска се слух, че тази поема е пряка алюзия със старците, членове на Политбюро на ЦК на БКП. Че бащата на Коста е бил фашист, стражар, което "обяснява" всичко! - бел. Р. Л.) Какъв е този негов "Пантеон"? Умът въстава, вкусът се възмущава. Питаме се: позволени ли са на човешката фантазия такива дръзки предели на цинизма и не се ли явява иронията, доведена до степен на извратеност, съучастница на пошлостите, които измисля?". Списание "Пламък" също се разгаря върху живия труп на младия поет: "К. Павлов често пъти, като няма какво да яде и гложди, започва сам да се изяжда, започва да произвежда и възпроизвежда киселина, която, преди да разложи фалшивите устои на обществото и да излекува раните, разяжда самия него. Понякога при К. Павлов се забелязва следното интересно явление: не винаги интелектът му стои на висотата на сатирично-изобразителните му способности. Неговият образ на критик на обществото е твърде аморфен, неопределен. Той няма определена позиция, от която разглежда обществените недъзи". Какво се е случило? Защо една тънка поетична книжка предизвиква такъв поголовен смут и ответен гняв сред част от водещите тогавашни критически пера? "Контрареволюцията" през 1956 г. в Унгария е смазана, до окупация на Чехословакия има още две години, да не говорим за бъдещите събития в Полша... Румен Леонидов, Убийството на спящ поет, сп. L'Europeo, ноември-декември 2018.