ВЪВЕДЕНИЕ:

АНИЦИЙ Манлий Торкват Северин Боеций, роден в Рим около 480 година, — екзекутиран в Павия през 524 година. Между тези две дати е заключен един живот, който, оценен според мащаба на която и да е епоха, е изключителен. Изключителен като поредица от щастливи обстоятелства — знатен произход, блестящо образование, богатство, добродетелна жена, щастливо семейство, високо обществено положение — предизвикали както възхищението, така и завистта на съвременниците. Изключителен със смелостта на духовните зависли — Боеций възнамерявал да преведе на латински диалозите на Платон и трактатите на Аристотел и да излее сплав от тези две най-велики философски системи на гръцката античност. Не успява да реализира замисленото докрай, но оставя след себе си повече от 20 произведения. На тях е съдено да станат свързващо звено между античната и средновековната култура, от една страна, и предвестник на синтеза на зрялата схоластика, от друга. С други думи, животът на Боеций е изключителен и по значението на сътвореното в областта на духа. Изключителен е той и по своя край — консулът, най-ревностният защитник на Сената е обвинен в държавна измяна, хвърлен в затвора и екзекутиран. Народната мълва разказва, че угризенията на съвестта за несправедливо отнетия живот на Боеций били причината за смъртта на Теодорих. Дали е било наистина така можем само да гадаем. Но със сигурност можем да твърдим: това предание свидетелствува, че величието на Боеций е било видно още за неговите съвременници.

В най-нещастния момент от своя живот — в затвора, докато чака изпълнението на присъдата — Боеций написал "Утешението на Философията", произведение, на което е отредена най-щастлива съдба. В продължение на повече от едно хилядолетие то е сред най-четените и превеждани трактати.

"Книга-завещание", "книга-изповед", "книга-равносметка" — това са наложилите се клишета за "Утешението на философията". И действително, това произведение е създадено в екстремна ситуация, когато човек и най-вече човекът на духа, наистина обглежда изживяното, както направеното, така и ненаправеното и се опитва да даде още един последен и за себе си окончателен отговор дори на въпроси, които под благосклонния взор на Фортуна са изглеждали веднъж завинаги разрешени.

Боеций е един от най-добрите ученици на Философията, един от нейните най-видни поданици. Той е посветил целия си живот в служба на нея. Подчинил се на нейния авторитет, той е поискал да покаже на дело в управлението на държавата истинността на всичко онова, на което тя го е научила. Боеций знае, че светът не се управлява от случайността, а от единния Бог, който е едновременно с това и виеше благо. Затова надареният с разум човек по природа се стреми към него. Той знае също, че редом с Божието провидение в човешкия живот се намесва и сляпата Фортуна. А нейният лик е променлив, непостоянството е нейна природа. И тъкмо това знание прави така, че за закърмения с философия (а значи и за Боеций) не са страшни нито заплахите на Фортуна, нито пък са желани нейните ласки. За него не е тайна, че всяка участ е блажена, когато се понася спокойно. Нещо повече, той е убеден, че именно нещастната съдба "отваря" очите на хората за истинските блага и им проправя пътя към блаженството. Боеций твърдо вярва, че цялото богатство на човека се крие в собствената му душа, че той го носи винаги със себе си, за да се възползва от него, когато му потрябва.

Още много, много неща знае "последният римлянин" — справедливостта винаги побеждава, добродетелните винаги са щастливи, лошите винаги биват наказани, колкото по-дълъг и като че ли благополучен е техният живот, толкова по-голямо е тяхното наказание и т.н., и т.н. С пълни шепи е почерпил той мъдрост и от Платон, и от Аристотел, и от стоиците, и от Цицерон, и от Плотин... И въпреки всичко, когато колелото на Фортуна извървява половината от своя път и той се вижда низвергнат почти "на дъното", пише "Утешението на Философията".

Защо? Защо в този съдбовен момент Боеций създава "Утешението на Философията", а не "Апология на Философията", ако е искал наистина само да й се отблагодари за стореното от нея? Този жанр би му позволил много по-убедително да покаже величието на философията и безценността на благата, с които тя дарява човека. Защо на Боеций, чиято душа благодарение на философските занимания би трябвало да бъде здрава като построен върху камък дом, му хрумва да представи Философията като утешителка? Защо сред всичко, което тя е призвана да прави, откроява мисията й на целителка на човешката душа? Забравил ли е той, че философията може и да строи върху здрави основи, и да възпитава доверилите й се души?

На тези въпроси може да се отговори с много съображения, с много аргументи от история на философията: примерът на древните (и Аристотел е писал "Утешение"), стремежът да им се подражава, амбицията да се "изпробва" в един толкова труден жанр като сатурата и т.н. Но всички те имат своята стойност при една предпоставка — Боеций спокойно и хладнокръвно, без да трепне се е срещнал със злия лик на Фортуна. Струва ми се обаче, че тъкмо тази предпоставка е проблематична. Свободната от безпокойство и съмнение душа не се нуждае от утешение. За това, че философията може и да утешава, си спомня онзи, който се прозрял тщетността на всички останали нейни блага или поне се е усъмнил в тяхната благост.

Всичко, което философията със строго лице (тя е недоволна от своя ученик) казва като утешение, е известно отдавна на Боеций. Но то не му е помогнало да посрещне хладнокръвно своя жребий. Както сам признава, безмерна мъка е обсебила душата му. И когато тя е готова доброволно да се откаже от "философско поданство" идва владетелката, самата Философия, за да я задържи при себе си. Спокойно и невъзмутимо слуша тя воплите на Боеций. Нищо от случилото се не може да бъде променено. Не е по силите на Философията да застави колелото на Фортуна да осъществи пълен кръг и отново да издигне Боеций "на върха" на щастието. Единственото, което тя може да направи, е да наставлява и утешава, като отново по този начин примами отклонилата се душа в своята орбита. Дали наистина утешението е едновременно и покана, подтик да се отиде при философията? Бих се усъмнила в това. Защото след като изрежда всичко, което философията прави и може да направи за доверилата й се душа, Боеций вдига взор към един всемогъщ гарант, който бди наставленията на философията да бъдат следвани. "Остава също и Бог, който предзнае и наблюдава отгоре и винаги настоящата вечност на неговия взор съвпада с бъдещото качество на нашите деяния, като отрежда на добрите награди, на злите — наказания. И не са напразни отправените към Бога надежди и молитви, които — ако са праведни — не могат да бъдат безсилни. И тъй, отвърнете се от пороците, възпитавайте добродетелите, въздигнете душата си към праведни надежди, отправете смирени молитви към небесата. Вменена ви е велика необходимост да бъдете честни — ако не искате да се разподобите — понеже деянията ви са пред очите на всевиждащ съдник." Едва ли това са думи на утешен човек. Когато изкристализира съмнението в силата на философията се ражда надеждата за подкрепа от един всемогъщ, всеблаг и всевиждащ съдник.

Недялка Видева