Родопа е предел

Елена Алекова

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Чисто нова книга.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Тангра ТанНакРа
Град на издаване:: София
Година:: 2019 г.
Език:: Български
Страници:: 464
Корици:: Меки
Категория:: Публицистика, документалистика

Родопите... Планината, където съм поела първата си глътка въздух. Планината, където изпървом осъзнавах какво е родината и в сърцето ми избуяваха първите кълнове на любовта към нея. Непреодолима и непреходна. Любов като вричане. Любов като обричане. Любов като обещание. Любов като себепознание и себевъзмогване. Често са ме питали дали не съм забравила Родопите, след като години вече не живея там, дали не съм изневерила на Родопите? Не разбирам тези въпроси. Нима можеш да забравиш нещо, което е винаги в теб - плът от плътта, кръв от кръвта, дух от духа ти? За мен Родопите не са просто родно място или географско понятие. Родопите... Това е моят свят. Това е моето минало, настояще и бъдеще. Това е моето раждане и моята смърт. Моето тук и сега, моето навсякъде и завинаги. Моята радост и моята сълза. Отблизо и отдалече. Когато съм там и когато съм където и да е другаде. Родопите... Планината на Тракия, Високата земя. Планината на Орфей, певеца и провидеца. Кървящата рана на България. Християнската твърдина. Злочестата ни несрета. Кой обърна съдбата й? И защо я обърна? Разделна планина ли е тя или планина, която събира? Тези въпроси са се въртели все, откакто съм започнала да смислям едно-друго от участта й. И не просто да смислям, а и да поемам върху гърба си удари, обиди, ругатни, презрения, насмешки - като човек, роден в Родопите. В планината на мъчениците и на болката. Все съм си задавала тези въпроси и отговорите в зависимост от зрелостта на сърцето и остротата на вътрешните ми бдения са били различни. Беше време, когато осъждах нашите предци, прегънали воля пред ятагана. После дойде времето на жалостта. След него - времето на разбирането. И после - времето на прошката. Сега е друго време, но за него ще стане реч по-късно. Защото преди това искам да попитам нещо онези, дето мразят, онези, дето отричат, онези, дето презират българите мохамедани - своите единокръвни братя. Искам да ги попитам нещо, за което неведнъж съм питала себе си и за което имам своите отговори. Знае ли някой от днес живите със сигурност какво всъщност някога, преди векове, се е случило? С подробности и в детайли? Знае ли някой от днес живите кой как поотделно и очи в очи с ужаса, под святкащото острие на ятагана, сред кървищата и труповете на съсечените си близки, приятели и познати, съселяни, със сломено сърце и кървави устни е произнасял Аллах вместо Иисус? А за сирачетата дечица, останали в един миг сами на този свят, без дори да разбират какво става, какъв е бил изборът? Могли ли са да избират те? Могли ли са да решават? Защото хората, обръщани в исляма с насилие, не са били обучавани като самоотвержени и непреклонни воини на Христа подобно на рицарите, нито са били смирени аскети, посветили се на Бога, или военни, или хайдути, или монаси. Те са били деца и жени, младежи, мъже и старци, родени не за бран, а за мирен труд - орачи, копачи и занаятчии... Те не са възприемали себе си като избрани. Идеята за богоизбраничеството им е била не просто чужда, а непозната. Вярата им е била безискусна и проста - на най-обикновени миряни. Срещу себе си са имали елитна пехотна войска - еничарите. И въпреки това легендите и преданията са донесли до нас сведения за изключителен героизъм на мнозина изсред тях, предпочели смъртта пред исляма.

Ключови думи: Родопа е предел, Елена Алекова, българска публицистика, есеистика