Телената обеца

Петър Бобев

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Здрава, запазена, в много добро състояние.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Български писател
Град на издаване:: София
Година:: 1988 г.
Език:: Български
Страници:: 166
Корици:: Меки
Категория:: Българска проза
Ширина (мм):: 140
Височина (мм):: 200
Дебелина (мм):: 12

Никой не би я сбъркал — истинска акула чук, една от хилядите, от стотиците хиляди, които кръстосват океани и морета. Нито дребна на ръст, нито от най-големите — на дължина горе-долу четири метра, с мощно мускулесто тяло, на гърба сиво-кафяво, а отдолу белезникаво, тласкано без почивка от неуморната несиметрична опашка. Погледната отгоре, акулата имаше съвсем странен вид, направо уродлив за някой сухоземен обитател, но за природата — безсъмнено целесъобразен. Тя бе наподобила огромна буква "Т". Главата й, с особена белезникава рисунка отгоре, беше неправдоподобно източена встрани и поставена напреки на тялото й, все едно желязната част на чук, ако щете, и на наковалня, в двата края на която блестяха съвсем не намясто златистожълтите й очи, големи, защитени с дебели мигачи, на пръв поглед напълно безизразни, а всъщност излъчващи някаква сатанинска злост. По грапавата й кожа бяха успели да се впият, особено в гънките на разперените й предни перки, почти неподвижни, като крилете на реактивен самолет, безброй морски жълъди и смучещи рачета — риби-въшки. Жълъдите я използуваха като превозно средство, докато рачетата смучеха непрекъснато телесните й сокове. Но и едните, и другите й причиняваха такъв сърбеж, че тя усещаше непреодолима нужда да се чеше във всеки срещнат твърд предмет: било то коралов риф, обикновена скала, та дори и кораб. Не можеха да я отърват от това мъчение нито увисналите покрай устата й, все едно рядка огърлица, седем-осем охранени риби прилепала, нито стрелкащите се пред нея дузина риби лоцмани, които от време на време напускаха строя си, за да се стрелнат и да изчоплят от кожата й някой неуспял да се прикрепи добре паразит. Затова акулата ги търпеше, затова допускаше да се мотаят пред носа й ивичесто нашарените лоцмани, затова влачеше със себе си окачените прилепала, които само така, с нейна помощ, можеха да промиват хрилете си. Та нали все за същото, заради тия хриле, с които и тя, и те дишаха, и акулата чук беше принудена да бъде в непрекъснато движение. Спреше ли, и щеше да се задуши; спреше ли, и щеше тозчас да потъне към дъното. Защото, лишено от плавателен мехур, тялото й беше по-тежко от водата. Длъжна беше, осъдена от рождение да не спира, да плува, един вечен скитник, един прокълнат Ахасфер, който щеше да намери покой едва след смъртта си. Наоколо — само вода, нейната родна стихия, нейната вселена — вода нагоре, тънък воден слой, през който се процеждаше неясното бледозеленикаво зарево; вода отдолу, откъдето бликаше на вълни тъмният мрак на дълбините, черно-син като мастило и за учудване, прозрачен като кристал; вода на всички страни: отпред, отзад, вляво, вдясно, накъдето се губеше, сякаш се стопяваше в далечината, искрящата, все едно жива синева, прорязвана с безшумните светкавици на сияещите във всички отсенки на лазура отблясъци на далечните слънчеви лъчи. Една неземна, неправдоподобна красота! Но акулата чук беше лишена от дарбата да възприема красотата. Защото очите й не са способни да различават цветовете — само тъмно и светло, сянка и форма. Тя се носеше плавно сред тая своя вселена в някакво царствено величие, като размахваше сякаш без никакво усилие опашка, по-право струеше, течеше, докато в същото време главата й, тоя безобразен придатък към грациозното тяло, се колебаеше ту вляво, ту вдясно. Всъщност съвсем не беше сама. Не само тя и придружителите, използвачите й: лоцмани, прилепала, рачета. Цялата тая синя вселена, която сияеше край нея, гъмжеше от живот. Преминаваха в стройни колони рибните пасажи. Метално блестящи риби тонове и златисти дорада гонеха дъгоцветните летящи риби, които бързаха нагоре към повърхността, за да се стрелнат над нея в невинаги успешните си опити за спасение извън своята родна среда; пърхаха с крачета неизброими множества скариди и подобни на тях животинки, бели, жълти, червени, които някъде се сблъскваха тъй плътно, че замътваха водата; под прелестните медузи се спотайваха в безопасност от безчислените си неприятели дребни, наскоро излюпени рибки. Акулата примираше от глад. Коремът й се бе сгърчил, хлътнал дълбоко към гръбнака. Че можеше ли да каже някой от колко дни не е яла? Не, тя съвсем не беше такава ненаситница, както си мислят някои, но кой може да издържи толкова дълго, без да яде? А тоновете, дорадата, летящите риби бяха недостъпни за нея, прекалено бързи и пъргави. Колкото пъти опиташе да догони някоя от тях, винаги изоставаше по-сламена. Не й подхождаха и ракообразните, еуфазидите; с тях се хранят мустакатите китове, като ги прецеждат през балените си; не можеха да я заситят и рибешките дребосъци, нито медузите, които всъщност са само вода. По-далеч от нея, скрити зад изумрудената завеса на водата, плуваха безброй други твари, живи късове месо. По-бавни рибни стада, които издаваха съществуването си с най-различни звуци, когато се хранеха, когато се размножаваха, когато се пръскаха пред връхлетял враг. Но както тя усещаше близостта им, така и те със своя усет разбираха, че е гладна, и предпочитаха да не й се мяркат пред очите. Такава беше нейната орис — винаги в движение и почти винаги гладна. Осъдена да не спира, да не почива, а все да търси храна — каква да е храна. И да бяга. Толкова много други хищници ламтят за нейното месо. Не би я пропуснал преминалият кашалот, не биха я оставили на мира играещите в далечината делфини. Впрочем не да я изядат, а да й отмъстят за отмъкваните понякога от нея делфинчета и ранени или болни техни другари. В бясната си ярост би я намушкала, без да се поколебае, понесла се като ракета, рибата меч. И все пак най-опасни си оставаха нейните собствени сродници. Като човека и акулата обикновено става жертва на себеподобните си. Ето и сега тя усещаше близостта на Белязаната, огромната тигрова акула с грозен белег от нечии други зъби точно зад хрилните отвори, която днес не й обръщаше особено внимание, увлечена и тя да дебне засега по-леснодостъпната плячка. Малко по-далеч плуваха три сини акули, не по-безопасни от тигровата, от които друг път тозчас би избягала. Друг път, не сега. Сега всички имаха обща цел. Като че ли най-наблизо се луташе насам-натам Дългата Опашка, младата акула лисица, чийто прякор се бе вмъкнал в паметта на морските обитатели безспорно не като понятие, а като зрителен отпечатък от неимоверно удължената горна част на опашната й перка, достигаща на дължина, кажи-речи, колкото цялото й тяло. Когато пораснеше достатъчно, тя щеше да се окаже достоен противник и на петте си съседки, ала сега все още не представляваше кой знае каква опасност. Напротив, цялото й същество, всичките й мускулчета, мирисът на страха, отделян от кожата й, издаваха с какво усилие си налагаше да продължи пътя си редом с тая натрапена дружина. Пък не само тя. Още десетина други акули от всякакви видове по-наблизо и по-далеч, но без да изостават, следваха проточената във водата диря — дъха на прясна кръв, пред който никоя хищница не може да устои. Акулата чук, изглежда, гладувала най-дълго от всички, едва сдържаше дивия си порив да връхлети срещу жертвата си и да впие зъби в тялото й. Дори понякога неволно щракваше челюсти, представяйки си как ги забива във въображаемата плът, но тозчас ги отваряше, раздразнена от болката, която при това празно щракване й причиняваха десетината набодени в устата й шипове на отдавна нагълтани от нея или случайно успели да се спасят бодлоопашати скатове. Ноздрите й, като тънка бразда отпред по цялата дължина на главата, най-чувствителното й сетиво, все едно стереообоняние, определяха с идеална точност местоположението на плячката....

Ключови думи: телената обеца, Петър, Бобев