Освен като автор на "Бай Ганьо" и "До Чикаго и назад", Алеко Константинов остава в историята на българската литература и като значим творец фейлетонист. Ориентацията към жанра може да се обясни с предразположението на автора към комичните и сатирични форми на изобразяване на социалната действителност. Субективно-тенденциозният патос на фейлетонния дискурс е адекватен на мястото, което заема Алеко Константинов в българското общество от края на ХIХ век - политически писател (писател, ангажиран с конкретните действия на определена политическа партия). Алеко създава фейлетоните си в периода 1894-1897 г. Писани от позициите на активен член на демократическата партия, те са публикувани като подлистници на вестниците "Знаме" и "Млада България". По-голямата част от тях са отклик на конкретни политически събития и изразяват отношението на автора към личности от обществения и културния живот на България през 90-те години на ХIХ век. Няколко фейлетона имат автобиографичен характер: "По изборите в Свищов", "Страст", "Ами мен защо закачаш бе, Тодоре?", "Отворено писмо до г-н Велчо Велчев". С изключение на "Страст" те са написани по конкретен повод и с тях авторът цели да се защити от обвинения на политическите си противници. Ценното е, че тези фейлетони представят нравствените принципи, от които се ръководи Алеко Константинов както в своето творчество, така и в гражданското си поведение. Естествено трябва да се подчертае, че редица от сатиричните стрели на фейлетониста са точно насочени. Тенденциозността има своите обективни основания във фейлетоните, посветени на изборните борби и на политическото поведение на Григор Начович и княз Фердинанд: "По "изборите" в Свищов", "Угасете свещите!", "Избирателен закон", "Смирно! Рота-а п’ли!", "Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия", "Тържеството на Велзевула", "Молитвата на Велзевула", "Миш-маш", "Херострат II".