Късен памид

Юлия Пискулийска

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Леко захабена от времето.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: БГ Принт ООД
Град на издаване:: Враца
Година:: 2012 г.
Език:: Български
Страници:: 68
Корици:: Меки
Категория:: Поезия
ISBN:: 9789549325911

Юлия Пискулийска има отчетливо присъствие в българското културно пространство. Журналистка, публицистка, поетеса, общественичка, тя - неудобно е да го кажа, но ще го кажа все пак - почти половин столетие работи неуморно на родната литературна нива е Бог е наспорил усилията й със зрели плодове. Като вестникар от млади години тя се посвети на най-трудния жанр, наричан напоследък разследваща журналистика, работа главоломна и главоболна, както добре знаят ония, които са я практикували. Благородната борба със словото съчетаваше с неизменна служба в творчески съюзи, граждански и неправителствени организации, които, знайно е, са най-успешната времетрошачка, но ще спомена само членството й в СБП, Съюза на българските писатели, и СБЖ, Съюза на българските журналисти, в който дълги години бе и член на Управителния съвет, а и първата жена заместник-председател на СБЖ. А междувременно, сякаш това бе най-лесното, Юлия отгледа три деца за чудо и приказ, а днес не жали сили и за внуците си. Така би могло да започне животоописанието на нашата юбилярка, но капризната ми памет като същинско галено коте ме тегли за крачола към полузабравени селения. Виждам себе си и Юлия и още триста младежи как шумят като разбунен кошер преди повече от петдесет години в Гълъбарника /наричахме го още "При ангелчетата"/ най-атрактивната аудитория в СУ" Св. Климент Охридски", където слушахме най-интересните лекции, а днес се помещава библиотеката на филологическите факултети с книжен фонд около триста хиляди тома. Аудиторията се осветяваше от голям елипсовиден прозорец на тавана, поради което бе и най-светлата, а "При ангелчетата" бе единственият ред над балкона - идеално място, откъдето да гледаме на професорите отгоре, но и да наблюдаваме колегите си, седящи в "салона". А там, почти винаги на един от първите редове сядаше една хубавелка от Враца, "където гарга не каца", която неизменно привличаше погледите на момчетата, които до един бяхме наскоро уволнили се войници, първият военен набор от ония години. Бяхме млади и красиви, знаехме, че бъдещето е пред нас и там ни очакват сполуки, слава, любов и може би безсмъртие. Хич и не помисляхме, че ни чакат и трудности, горчиви разочарования, страдания...Но това бе по-нататък, а тогава просто си бяхме млади и красиви, а което е всъщност по-важно - повечето бяхме и си останахме приятели. Убедих се в това през следващите десетилетия, когато по-често пътувах из провинцията: едва ли не във всеки град срещах по един, а понякога и неколцина колеги от оня огромен и незабравим първи курс българска филология от далечната 1960 година. Бях позабравил, че повечето от нас, тогавашните студенти, пописвахме - кой стихове, кой разкази, кой репортажи. Радвах се на успехите на Юлето като журналистка, но ще призная, че искрено се изненадах, когато преди няколко години тя ми подари стихосбирка с безспорно оригиналното заглавие "65". Кратко и категорично - не си крия годините и не ме е срам от тях! По-важното е друго обаче: оказа се, че отдадена на журналистиката, обществената работа и семейството / а шега ли е за работеща жена да отгледа три деца и то от един съпруг, забележете!/, Юлия не бе изневерила на своята първа голяма любов - поезията. Но онова, което най-много ме зарадва тогава бе автентичната сила и въздействие на стиховете, онова подадине, нека си послужим с думата, употребявана от Хайтов, отличаваща истинския поет от стихоплетеца или текстописеца. Завиждам й благородно за тази бодрост на духа и свежест на погледа, присъщи на поета, които аз изгубих комай още в младите години. Като човек на словото Юлия Пискулийска много добре знае какво има в литературната работилница и кое колко пари струва. Тя цени, разбира се, есеистичното и публицистичното слово /авторка е на няколко такива книги/, но знае, че поетическото слово заема най-високо място в литературната йерархия. Затова за своя скромен празник тя е избрала да услади душите ни с песенни строфи от новата поетически книга "Късен памид". Защо това заглавие, попитах я, когато ми връчи тънката папчица със стихове, преди да се е превърнала в прекрасно оформена книга с участието на даровитите й деца. "Това е нещо съкровено - отвърна Юлия - свързано с детството ми, с нашето лозе на баира и с безсмъртния вкус на памида..." Тук навлизам в най-проблематичния раздел от своето кратко слово. Трябва да обясня защо харесвам стиховете на Юлия Пискулийска и защо смятам, че тя е великолепна, макар и малко позната поетеса с трите си стихосбирки. Ще започна с това, че днешната постмодерна поезия не ми допада. Повечето постмодерни поети, и млади, че и стари, като че ли работят в една и съща литературна работилница, от която излизат предимно мъгливи фрагменти, пред които човек се диви и чуди какво е искал да каже поетът. Най-смущаващо е обаче не сюрреалистичната неподреденост на мисли и чувства, а това, че повечето стихотворби страшно много си приличат, все едно от кого и на какъв език са написани. Юлия Пискулийска е привърженичка на класическия римуван стих, който има поне хилядогодишна история от времето на първите трубадури. Нека не възобновяваме стародавия спор - класически или свободен стих? И двата, разбира се - истинският поет ще се отличи и в класически, и в свободен стих, докато стихоплетецът ще си остане такъв, каквато и форма да избере. Всъщност разликата между стихоплет и поет е твърде тънка и неуловима, понякога истински професионалисти не успяват да ги оразличат, защото нерядко истински поети пропадат в стихоплетство. Не ми е известно обаче някой усърден Пишурка да се е въздигнал до Ботев. Нека да предположим, че един от белезите на автентичната поезия е неподправеното чувство. В литературната теория това чувство обикновено се обозначава с понятието в д ъ х н о в е н и е. За нашата поетеса вдъхновението е сполучливо съчетание от краткостта на поетическия слог и озарението на едно вълнение. Някъде по средата на тази хубава книга е поместено стихотворение, многозначително онасловено "Кратко". Ще си позволя да го цитирам не само защото е к р а т к о, но и защото то е своеобразното ars poetica на Пискулийска: Както вървях по пътечката крива, срещнах видение странно. Пее, танцува, с дъха ми се слива в утрото ранно. Както вървях по пътечката, плисна цветна дъга отвисоко. Залюля се, прозрачна и чиста, и до сърцето ми скокна. После изчезна, изчезна в простора. И изстинаха вените. Дори на успях да проговоря. Довиждане, вдъхновение. Преди две хиляди години великият римски поет Хораций ни бе насочил към това трудно уловимо състояние с думите "Лови мига..." Лесно е да се каже, трудно е да се направи обаче. Пискулийска го прави с лекота и това убеждава, че е родена поетеса и е жалко наистина, че толкова време и усилия е посветила на журналистиката, а толкова малко на лириката. Автентична е нейната поезия не само защото се ражда от неподправени чувства. В стиховете й делничното, битовото, обикновеното някак изведнъж засиява в неочаквана светлина, сгрява и възвисява. Току след стихотворението, дало наслова на тази чудесна книга, се натъкваме на стихотворение със смущаващо от пръв поглед заглавие - "Тиква". И какво поетично има, ще запитате с основание, в някаква т и к в а? Ами прочетете го и ще разберете. В това стихотворение, което без колебание бих включил в някоя представителна антология на българската поезия, поетесата не просто привижда себе си като дете, но сякаш навлича роклята на младата си някога майка, идентифицира се с нея, което е възможно единствено в поезията. Това стихотворение, напомнящо по форма поетическото р о н д о, е трудно за цитиране, защото след оригиналното встъпление: Боря се с тиквата, беля я. Утре денят е прекрасен, неделя е, следва едно задъхано изречение от дванадесет стиха, свидетелствуващо за умението на поетесата да извлича поетическото от рудинàта на делничното. /Като знак на преходното, превръщащо се в изкуство, помолете великолепната актриса Татяна Лолова да прочете това стихотворение./ В началото на стихосбирката са подредени творбите, които е прието да се наричат програмни. Тук се връщам и към другото начало. Онова нежно и фино момиче Юлето беше "мъжко момиче". То си остана м ъ ж к о м о м и ч е не защото е била мъжкарана, а защото смело и по мъжки преодоляваше спънки, болежки и неволи. Винаги смело и с усмивка, вдъхваща кураж и на обезсърчения. Едно от най-хубавите стихотворения в нашата "женска поезия" е третото в книгата, всяка строфа на което започва с изразителното самоувещание:"Хайде де..." Цитирам последните две строфи на това прекрасно програмно стихотворение: Хайде де, какво съм се отпуснала, толкова е хубаво да дишаш, кухнята да пее с пàра вкусна, с дъх на чушки печени да пишеш. Хайде де, какво съм се разкиснала, мои са тревите и цветята. Съм. И изворът за мен е плиснал на живота капчицата свята. Запомнете това категорично с ъ м. В него е заключена не само поетиката на Юлия Пискулийска, но и цялата й житейска философия. С ъ м е фундаменталният глагол във всички езици, символ на съществованието, на устояването, на пребъдването. Това пребъдване се долавя и в дълбоко човешката, а едновременно по женски нежна и ласкава поезия на Юлия Пискулийска. Пропуснах да отбележа, че за разлика от маститите поети, които спретват за юбилеите си томове с избрани стихотворения, нашата поетеса ни радва с най-новите си непубликувани творби. А това придава на формално юбилейния повод различно измерение, насочено не към миналото, а към днешния и към утрешния ден. И самата книга "Късен памид", за която може да се говори и пише много дълго, също е адресирана към бъдещето. Защото най-мъдрият учител - миналото, ни учи, че можем да се промушим в бъдещето и с една тънка книжица. На многая лета, Юлия!

Ключови думи: Юлия Пискулийска, Късен памид