Драг и робът

Никола Русев

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Следи от влага, може да се ползва без проблем.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Гутенберг
Град на издаване:: София
Година:: 2002 г.
Език:: Български
Страници:: 144
Корици:: Меки
Категория:: Драматургия

Думи за приятел: За посетителите на така наречения "стъклен етаж" в някогашния престижен Съюз на българските писатели оставаше неясно, защо сред тържествената мрачина на онова учреждение от стаята в дъното често прониква висок смях. Вярно, смеехме се: Кольо Русев - старшия по стаж от нас, секретар на драматургията, Димитър Паунов, референт по прозата и аз, секретар на същата. Колко чудесно, че случаят беше ни събрал, загдето ни обединяваше страстно чувство за хумор. Останалите секретари си имаха самостоятелни кабинети -прилично мобелирани. А нам се падна стая колективна. Не било предвидено обаче, че ние ще я превърнем в уютно, взаимно увеселително свърталище. Именно из нея изригваше волен кикот, докато останалите тънеха в многозначителна тишина. Озовах се в екипа на СБП-председателя по изрична препоръка на Никола Русев. Бях ценила искрено този мъж като най-значителния, професионалния ни драмописец от шейсетте и седемдесетте години. Уж в духа на еднаквите наши десетилетия, пък различен, темпераментен, самостоятелен. Това идеше, види се от таланта и от мощта на характера му. Един затворен в достойнството си, не показен, камо ли самоизтъкващ се автор. Помня взрива от "Старчето и стрелата", негова емблематична драма, макар и преди нея сам той вече да беше емблема. Помня какъв напор вложиха в изпълнението си актьорите. "Старчето и стрелата" има наистина запомнил се ефект. Близка с този автор въпреки венерацията си към таланта му не бях. И отведнъж - ще да е било през лятото на 1979, - на маса във Варна, Никола Русев ми съобщи, че бил препоръчал на Българска кинематография аз да напиша сценарий за филма "Хан Аспарух"! За мене, от десетина години член на СБП, беше непонятно как един писател е пожелал добро на друг такъв. И защо? Загдето бил сигурен във възможностите ми. Не беше за вярване, но стана. Не по-възрастен, а далеко поопитен от мене, Кольо ми даваше точни, категорични съвети как се плава в киносвета. Не всякога слушах, често печелех, други път се провалях, но неизменно съм вярвала, че Кольо ми мисли доброто. Къде ги такива като него. Оттам нататък неусетно, самоподразбиращо се, се сприятелихме. И до днес помня, че причината да поема поста секретар по прозата бе перспективата да работим заедно с Кольо. Разбира се, реалността се оказа съвсем неочакваната - имахме ролята на фигуранти. Разпоредителите с присъствието ни обаче не бяха допускали, че ние ще реагираме с присмех. Ей тъй, наглед безпричинно. Точно това си остана като уникална реакция на "стъкления етаж". Никола Русев е бил за мене царят на диалога в българската драматургия. Грешка у него нямаше. (За отлика от мнозина писатели, за които съм мислила, че никога не са контактували чрез реч.) Съчинен, въображаем диалог ние си обменяхме всекидневно, полуспонтанност, полутворчество, - той ни носеше насладата, че общуваме равностойно, а водеше съюзните служители до втрещения въпрос: на какво толкова се смеете? Как да им отговориш: на онова, което никак и хич не ни е смешно. Кольо ме липсва, както сега редовно заявяват опечалените. Трябвало пък и да не ми липсва. Но, когато се опитвам да възстановя скъсаната връзка помежду ни, не бих му пожелала "почивай в мир, приятелю! " Никакъв мир! Бих поискала от цяла душа той все още да се смее и над битието и над небитието ни. Помислете си: как да бъде взето насериозно, навътре, това, което преживявахме и преживяваме. Дано поне отвъд да има нещо по-сносно - не ми се вярва, понеже персонажът би бил все същия, до плач втръснал. Много ми се ще да бъде преиздадена неговата бляскава, някак уникална приказка за Стоедин - толкова невероятно е днес някой да съчини истинска приказка за малки и стари. Вълшебна, умна, поучителна, но весела. Дано доживея нейно ново издание! Дано днешните хора се убедят, че въображението и етиката продължават да имат място в живота ни. Вера Мутафчиева Никола Русев (1932-1990) е роден в Берковица. Завършил е режисура през 1954 г. във Висшия институт за театрално изкуство "Кръстьо Сарафов". Работил е в Радио София, Театъра иа селото, Толбухунския (дн. Добрички) драматичен театър, Театъра на народната армия, Театър "Сълза и смях" и Българска кинематография. Автор е на следните пиеси: "Делниците имат мниго имена" (1959), "Високи" (1960), "Усилие" (1961), "Биография на един дъжд" (1962), "Я колко макове" (1964), "Табакера 18 карата" (1966), "Старчето и стрелата" (1968), "Двоен креват за Адам и Ева" (1969), "Зелената брадавица" (1970), "От земята до небето" (1975), "Букетче сухи незабравки" (1976), "Писмата" (1977) и три едноактни пиеси, обединени под заглавие "Право на обида". От перото на Никола Русев са излезли детските пиеси "Лют звяр" (1969), "Петлето" (1969), "Жълтото око" (1973), "Как писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накитена". По негови сценарии са направени филмите "Русият и гугутката", "Грамофон и маслини за моите приятели", "Къщи без огради", "Щурец в ухото", "Роялът", "Константин Философ". Нереализиран остана сценарият му за многосериен телевизионен филм "Жива вода", излязъл като самостоятелна книга под заглавие "Приказка за Стоедин". Последната пиеса на Никола Русев "Драг и робът" е написана през 1989 г. и е играна само един сезон (към 2002 г.) в Театъра на народната армия