Емблематичният философски роман на Макс Фриш "Хомо Фабер".

"Хомо фабер" (1957 година) е култов и неостаряващ роман на Макс Фриш. Основна тема в него е митът за "модерния човек". Инженер Валтер Фабер е технократ, homo faber /произвеждащ човек/, който се стреми да подчини живота и съзнанието си на принципите на електронноизчислителната машина, която "превъзхожда всеки човешки мозък, понеже не преживява нищо, не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат..."

Но ето че "електронното съзнание" на Валтер Фабер не съумява "да изчисли" неговото бъдеще, защото вложените в машината на разума му данни са погрешни... Срещайки случайно дъщеря си Сабет, той бавно и мъчително започва своето "пътуване към себе си", "завръщане" към изгубения рай на човешката общност, на благодатната спойка с природата и себеподобните... Колкото и да се утешава с теорията на вероятностите, той неволно унищожава един млад живот, все пак завещавайки на читателя стремежа си към човечност...
„Модерният човек“ шествува навсякъде — не е скрит зад определена професия, в определена обществена прослойка, няма определена възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат и в прашните канцеларии, и из луксозните курорти, в държавния апарат, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, навсякъде… Но той има една обща, отличителна черта — неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.

Какво значи това?

Характерна за „модерния човек“ е неговата неприродност, той не се усеща повече като част от световния живот, от вечния кръговрат на материята, за него природата съществува само доколкото тя може да му служи или доколкото той може да я вмести в своите често наукообразни представи за битието. Така „модерният човек“ чувствува живия живот като нещо чуждо, досадно, неуютно, а себе си схваща като някакъв болестен израстък, като „тумор на творението“. (Мотивът за „тумора“ е станал, кажи-речи, класически).

„Модерният човек“ е ограден от вещи, а също и от техника. Той е отрупан с продукти на цивилизацията, без които всекидневието му е немислимо — автомобил, хладилник, телефон, телевизор, магнетофон, кинокамера, фотоапарат, електрическа самобръсначка… Поради изобилието от вещи, „модерният човек“ не е свързан с тях, той не ги обича, за него те са подменяеми. Така той няма и дом, а само жилище, което обикновено често сменя. Макар понякога да мечтае за семеен кът, за уседналост, той се задушава във всяко по-трайно убежище. Любимото обиталище на „модерния човек“ е хотелът с всичките му универсални удобства, с неговата безличност и еднотипност. Така и героят на Макс Фриш казва: „Предпочитам да бъда сам! Дори видът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може винаги да напусне, а именно стая за двама души като постоянно жилище, ме кара да мисля за бягство в чуждестранния легион.“

Характерно за „модерния човек“ е и това, че той много пътува — за него пътуването е всекидневна нужда, едва ли не мания. Но то не е средство за опознаване на света, за сближаване с непознати, интересни хора. За него пътуването се изразява в един обичаен маршрут: жилището, колата, гарата или летището, влака или самолета, хотела, бара и обратно. Така за „“модерния човек" светът е мъртъв, той пътува като призрак през призрачни земи, без да оставя следа в тях, нито те в него".

„“Модерният човек" е космополит. Той няма родина, роден град, той няма траен контакт с родители, близки, деца, приятели. Той е сам, „захвърлен в света“, запокитен като стрела в пространството" (Норберт Винер). Той не се усеща принадлежен към човешкия род, а също няма чувство за история, живее извън времето, покрай времето; за него съществуването е сбор от моменти, а не нещо цялостно, подчинено на природните и исторически закономерности.

Ала най-силно е като че отчуждението на „модерния човек“ в неговия интимен живот. Той не обича да се „заангажира“ в „любовни авантюрки“. Сменя жените, съответно мъжете си, както вещите си. Но това не значи, че е развратник, напротив, той е своеобразен моралист, държи на мнението на околните, доколкото те са себеподобни. За него обаче не съществува еротика, а само секс, и то схващан като механика, като спорт, като „сексуална хигиена“; за него няма любима или любим, а само партньор — заменим, безличен, ненужен.

„Модерният човек“ живее за себе си, но той е отчужден и от своето „аз“. Сам се схваща като „неидентичен“, лишен от самоличност, чужд на собствената си идея за себе си. Той живее, подражавайки на околните, които също живеят чрез подражание. Така той се мрази, но постепенно и това чувство го напуска — той става безразличен към себе си. Основните му душевни състояния могат да се изразят с думи като скука, досада, отвращение, погнуса. „Модерният човек“ твърде често не е „във форма“, но той не е непременно тъжен, той просто не знае къде да се дене и затова обикновено пие, макар забравата в алкохола да не му доставя особено удоволствие. Той би казал, ако изобщо разговаряше на тази тема, с думите на инженер Фабер: „… Имам само едно желание — никога да не съм съществувал на този свят!“