Земя

Емил Зола

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Здраво книжно тяло без забележки по текста. Много леки забележки по корицата.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: БЗНС
Град на издаване:: София
Година:: 1986 г.
Език:: Български
Страници:: 449
Корици:: Меки
Преводач:: от френски Никола Шивачев
Категория:: Чужда проза
Дебелина (мм):: 25

Но какво значение имаше всичко това! Стените можеха да горят, земята никой не можеше да изгори. Винаги земята, хранилницата, ще бъде тук, ще изхранва тия, които ще я засяват. Тя притежаваше пространството и времето, тя все пак даваше жито и бе в очакване, докато се научат да я накарат да дава повече. Всичко приличаше на тези революционни истории, на тия политически сътресения, които предвещаваха. Земята, казваха, щяла да мине в други ръце, реколтата на оттатъшната страна щяла да дойде да смаже нашата, щяло да има само къпини в нашите ниви. А после? Нима може да се хвърля вина върху земята? Въпреки това тя ще принадлежи на някого, който ще бъде принуден да я обработва, за да не умре от глад. Ако в продължение на години по нея растат само бурени, тя ще си отпочине, тя отново ще стане млада и плодовита. Земята не влиза в нашите раздори, раздори на побеснели насекоми, ние не сме нищо повече от мравки за нея, великата работлива земя, вечно на своя пост! В душата му имаше и мъка, и кръв, и сълзи, всичко от което се страда и всичко, което бунтува. Франсоаз убита, Фуан убит, тържествуващи мошеници, тия кръвожадни селски паразити, които позорят и разяждат земята. Само че знае ли се какво трябва да стане? Както сланата, която изгаря посевите, както градушката, която ги посича, както мълнията, която ги поваля, са може би необходими, също така е възможно да трябват кръв и сълзи, за да върви светът. Колко тежи нашето нещастие в огромния механизъм на звездите и слънцето? Хубаво ни се надсмива добрият бог! Насъщният си хляб получаваме със страшен двубой. И безсмъртна си остава само земята, майката, от която произлизаме и в която се връщаме, тая, заради която вършим престъпления, тая, която непрекъснато възстановява живота заради своята цел, която ни е непозната, въпреки нашите кощунства и низости. Дълго време тази смътна, лошо изразена просъница се въртя в главата на Жан. Но в далечината прозвуча една тръба, тръбата на пожарникарите от Базош-льо-Доайен, които пристигаха в галоп, но много късно. При този зов на тръбата Жан се стресна изведнъж. Това бе войната, преминаваща през пушека със своите оръдия и с воплите на сечта. Той стисна юмруци. Ах, дявол да го вземе! Щом като нямаше вече сърце да я обработва, той ще я защитава, тая древна земя на Франция! И Жан тръгна, след като за последен път обходи с поглед двата гроба с непокарала върху тях трева, после огледа безкрайната оран на равнината Бос, която сеячите пълнеха с непрекъснат замах. Мъртъвци, посеви и хляб никнеха от земята.