Дюк Елингтън

Стенли Данс

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Здраво книжно тяло без забележки по текста. Забележки по корицата.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Музика
Град на издаване:: София
Година:: 1987 г.
Език:: Български
Страници:: 239
Корици:: Меки
Преводач:: от английски Лидия Шведова
Поредици и библиотеки:: Книги за бележити музиканти
Категория:: Мемоари, биографии, писма
Дебелина (мм):: 10

Дюк Елингтън (на английски: Duke Ellington) е музикант, композитор и пианист. Роден е във Вашингтон под името Едуард Кенеди Елингтън, но като малък получава прякора Дюк (херцог), с който впоследствие става известен в цял свят. Кариерата му се простира в продължение на над 50 години, като от 1923 води собствен оркестър, до смъртта си. Бъдещата джазова звезда се ражда в среднозаможно семейство от африкански произход. Седемгодишен започва музикалното си образование, сериозно започва да се занимава със свирене на пиано 14-годишен. След 1923 година започва стремителния възход в кариерата на Елингтън. С новообразувания си биг бенд свири в Ню Йорк, Чикаго и Калифорния, самостоятелно или съвместно с величия от ранга на Каунт Бейси, Бени Гудмън, Глен Милър, Томи Дорси. Добива слава като един от най-добрите пианисти при т.нар. джем сешъни. Върхът на популярността си постига в периода около Втората световна война, след което популярността му постепенно спада, но въпреки това остава в списъка на легендите на джаза. Умира от рак на белия дроб. Въпреки че е считан за една от най-основните фигури в историята на джаза, самият Елингтън приема израза "извън всякаква категория" като "освобождаващ принцип", и за него музиката му спада към общата категория "Американска музика", а не някакъв музикален жанр като "джаз" например. Роден е във Вашингтон и се установява в Ню Йорк от средата на 20-те години. Получава национална известност чрез участията на оркестъра му в Котън Клъб. През 30-те години те отиват на турнета в Европа. Някои от музикантите, които членуват в оркестъра на Елингтън, като саксофониста Джони Ходжис например, са все още, по заслуги, считани за едни от най-добрите изпълнители в джаза, но Елингтън е личността, която ги споява в една от най-известните джаз оркестрови единици. Някои от членовете на оркестъра му остават с него дълги десетилетия. Майстор в писането на миниатюри за триминутния 78-оборотов звукозаписен формат, Елингтън често композира специфично за стила и уменията на собствените си музиканти, като например Jeep's Blues за Ходжис, и Concerto for Cootie за тромпетиста Кути Уилямс, което по-късно става Do Nothing Till You Hear from Me с текст на Боб Ръсел. Често сътрудничи с други творци и изпод неговите ръце излизат над хиляда композиции; неговият каталог се шири и е един от най-големите лични записани джаз колекции, като много от неговите творби се превръщат в стандарти. Елингтън също така записва песни, написани от хора от бенда, например Caravan на Хуан Тицол и Perdido, което привнася испанска жилка в биг бендовия джаз. След 1941 г. Елингтън сътрудничи с композитора, аранжор и пианист Били Стрейхорн, когото нарича неговият "авторски и аранжорски спътник". Със Стрейхорн той композира много продължителни композиции, или още "сюити", както и още по-кратки творби. След участие в Нюпортския джаз фестивал в Род Айлънд през юли 1956, той постига голямо възраждане на кариерата си, и с оркестъра си предприема турнета по света. Елингтън записва с повечето американски звукозаписни компании от своята епоха в отделни моменти, и участва в няколко филма, за някои от които пише саундтракове, и композира мюзикъли. Поради изобретателната си употреба на оркестъра, или биг бенд, както и благодарение на ораторското му майсторство и харизма, той е като цяло считан за един от хората, въздигнали схващането за джаза до форма на изкуството, наравно с други традиционни музикални жанрове. Репутацията му се увеличава след смъртта му и той е награден със специална награда Пулицър през 1999 г. Гюнтър Шулър пише през 1989: "Елингтън композира неспирно до последните дни от живота си. Музиката наистина бе неговата любима; тя беше целият му живот и неговото посвещение на нея беше несравнимо и неизменно. В джаза той беше гигант сред гигантите. А в музиката на 20-ото столетие, той чака деня, в който ще бъде признат като един от половин дузина велики майстори на нашето време."