Новата книга на Александър Шурбанов "Сънят на разума" е своеобразно продължение на излязлата през 1998 година негова есеистична книга, носеща името Черната кутия. Продължение е тя не просто защото удържа аналогична посока на мислене, тоест пита, разпитва и изпитва българското и мястото му в света, не и защото парчета от Черната кутия се вплитат в нея, макар и прекомпозирани, поставени в друг контекст, но и защото и тя случва гласа на интелектуалеца, глас, който би трябвало да очертава третата страна във всеки конфликт. Като казвам, че задачата на тази книга е да появи интелектуалеца, нямам предвид, че Сънят на разума се задоволява само с отговор на въпроси от типа какво е да си интелектуалец и лесно ли е да си интелектуалец днес, при това в България.
Защото книгата не разчита на някакви нравоучения, тя бяга и от изводите, и по-скоро се стреми чрез разказа на конкретни истории да маркира значимото, общото.
Тоест тя се опитва да онагледява, да убеждава, отивайки отвъд голите фрази. Може би по тази причина Сънят на разума толкова много разчита и на самото звучене на гласа, на диалога с читателите, диалог, който всячески бива продуциран, макар и ненатрапливо, макар и не чрез някакви директни обръщения и въпроси, а имплицитно, чрез самите истории, които изискват проблематизации, и чрез езика, който заразява със своята спокойна толерантност и отвореност към всякакви гледни точки и позиции. В този смисъл бих си позволила твърдението, че Сънят на разума е книга, която отвъд своята записаност, мечтае за полагането си в живия диалог, че записаността й е по-скоро повод за влизане в контакт, за събеседване.
Така книгата не спестява дори показването на усилията, чрез които тя е конституирала въпросната толерантност. Защото, казва ни тя, никак не е лесно да овладееш език, а и мислене, които да се откажат от с години, с векове наслояваните предразсъдъци, но пък е много сладко, когато култивираш в себе си и в езика си умението да разбереш другия, да простиш.
И дава много примери, от които ще спомена един - способността да се проумее необходимостта турското робство да се назовава присъствие, а и самото то да се мисли и като ситуация, в която се е случила симбиоза на културите...
Защото мисията на интелектуалеца е да нюансира, да усложнява нещата, а не да се поддава на спонтанните емоции; мисията му е да се бори с границите на собствения си аз. Погледнато така, значим е и контекстът, в който Сънят на разума се появява.
Имам предвид настоящия български контекст, в който дефинирането на някаква българска идентичност, обсъждането на българската ценностната система и пр. от вменено на интелектуалците, се превръща в приоритет и на политиците.
И понеже крачката между подобни начинания и национализма е много малка, книги като тази, които се вглеждат в родното, но не и без да го отворят към чуждото, стават още по-актуални и важни.
И Сънят на разума показва как не трябва да се робува на стереотипи, как национализмът може да бъде преодоляван, как българското може да се съхрани само ако добре се познават и ценят другите.
Затова и книгата на Александър Шурбанов разказва истории, в които границите са преодолени, в които свое и чуждо са се разбрали, в които хората са свикнали с другия, преболели са омразата, разбрали са, че другият именно като друг трябва да бъде понасян, ако не може да бъде обичан (Третата партия, или Лесно ли е и Американски прозорци).
Но разказва и други истории (Моята Индия) - за търсенето на себе-то, за съхраняването на неговата специфика, за концентрирането върху себеусъвършенстването, защото - казва ни тя - само един осъзнал се аз може да разбере, че другостта е част и от неговата собствена идентичност.
И най-сетне в тази игра между вън и вътре са поместени и историите на българското, на днешното българско - било то битие, съзнание или поведение... На българското, с неговите променени йерархии, разпаднали се устои и ценности, които все повече и повече го превръщат в знак, в гола следа от някакво минало, налично вече само в енциклопедиите.
Амелия Личева /Сърдечно благодаря на набора и на Амелия/
Александър Шурбанов
Изтъкнат познавач на английската литература, български учен, поет, писател и преводач на художествена литература, със заслуги към съвременната българска книжовност.
С решение № 230 от юни 2011 г. Комисията по досиетата установява и обявява, че от януари 1964 г. Шурбанов е сътрудничил на Държавна сигурност (ДС) в качеството си на агент, осведомител и съдържател на явочна квартира, отново пререгистриран през 1974 г. Псевдонимите му на секретен сътрудник са били "Тодор" и "Шипка". Не е известно дали е бил свален от действащ оперативен отчет на ДС, защото през юни 1990 г. е предложено личното му дело да бъде унищожено с "искане да бъдат заличени от всички картотеки данните" за агент "Тодор"
Проза
Земята на живата вечност - индийски дневник, Издателство на Отечествения фронт, София, 1990.
Приумици. Миниатюри, УИ "Св. Климент Охридски", София, 1994.
Черната кутия, УИ "Св. Климент Охридски", София, 1998.
Сънят на разума, "Отечество", София, 1999.
Университетът в Олбани и всичко останало, УИ "Св. Климент Охридски", София, 2005.
Избрано Т. 2: Приписки, "Жанет 45", София, 2011.
Опит (нова есеистика и поезия), Сиела, София, 2016 г.
Ключови думи: А.Шурбанов, 5 април 1941, филолог англицист, интелектуалец, учен, поет, писател, преводач, Охрид, Индия, Америка
