"Шах-наме" ("Книга на царете") е най-значимият национален епос на Персия.
"Книгата на царете" се състои от 60 000 строфи и в нея е описана историята на
Персия от най-древни времена до проникването на исляма през VII век. Шах-наме е сбор
от поезия и проза, като най-значителният от тях е епосът на Абу ал-Касим Фирдоуси,
написан e в периода около 976 - 1011 г. От останалите раздели са се съхранили
само фрагменти в преразказ на различни автори. Отначало произведението се е наричало
"Худай-наме" ("Хвани-намак"), като впоследствие се появява названието "Шах-наме".
Писана от Фирдоуси в продължение на 35 години, тя е своеобразен връх на
персийско-таджикския ренесанс и изразява по най-епичен начин мъката на автора по
родината, три века след нашествието на арабите. Разглеждана е като литературен шедьовър
и от огромно значение за зороастризма.
Фирдоуси започва да пише творбата през 977 г. и я приключва на 8 март 1010 г.
"Шахнаме" е паметник на поезията и историографията, който е главно поетическа
преработка, която Фирдоуси, съвременниците му, а така също и неговите предшественици
считат за древната история на Иран. Много от тези случки, описани в Шах-наме вече са
съществували и преди това, но в проза, например в прозата на Абу-Мансур Дакики. Само
една малка част от работата на Фирдоуси в отделни пасажи, разпръснати по целия текст
на "Шах-наме", е изцяло негова концепция и дело.
Първият, който предприема стихосложението на хрониката на Пахлави е Абу-Мансур
Дакики, съвременник на Фирдоуси, дворцов поет, който обаче е убит след като успява
да завърши само около 1000 стиха. Тези стихове, които основно разказват историята
за възхода на пророка Зороастър, са включени по-късно от Фирдоуси в неговия текст, като
е споменато, че са дело на Дакики от собственото му произведение. Стилът на "Шах-наме"
показва характеристики едновременно на писмена и на устна литература. Освен Дакики са
използвани и редица други източници за написване на поемата.
Шах-наме разказва историята на Иран, като се започне със сътворението на света
и въвеждането на изкуствата и цивилизацията (огън, готвене, металургия, право) до
арийците/персите (в смисъл на иранците) и завършва с арабското завладяване на
Персия. Работата не е точно хронологична, но общо запазва последователността и
движението във времето. Някои от героите живеят в продължение на стотици години,
но повечето имат нормална продължителност на живота. Има много шахове, които идват
и си отиват, както и герои и злодеи, които също идват и си отиват. Единственото трайно
изображение е на самата Велика Персия, както и поредица от изгреви и залези, които
никога не са еднакви, с което се илюстрира течение на времето.
Работата е разделена на три последователни части: митични, героични и
исторически времена.
Бащата Време е изображение, подобно на Сатурн и напомняне за трагедията на
смъртта и загубата, но със следващия изгрев идва нов ден и носи със себе си надежда.
В първия цикъл на сътворението, злото е външно (на дявола). Във втория цикъл виждаме
началото на омразата в семейството, лошото поведение и злотото да проникват в самата
човешка природа. двата големи сина на шах Ферейдун чувстват алчност и завист към
невинния си по-малък брат, мислейки че баща им го предпочита, поради което го убиват.
Синът на убития принц отмъщава за убийството на баща си, и всички се потапят в цикъл
на убийство и отмъщение, кръв и още повече кръв.
В третия цикъл се сблъскваме с поредица от шахове с недостатъци. Има история,
подобна на тази за Федра, отнасяща се за шах Кей-Кавус и неговата жена Судабе, и нейната
страст и отхвърлянето ѝ от страна на нейния доведен син, Сияваш.
В следващия цикъл всички герои са коравосърдечни и егоистични и зли. Този епос
като цяло е по-черен, отколкото почти всички други епоси, повечето от които имат
някаква резолюция и катарзис. Този преобладаващ черен тон изглежда отразява две неща:
завладяването на Иран и отражението на последните дни на персийския зороастризъм.
В епоса са описани както мъжки, така и женски характери, чрез които прозира
оригиналната идея на Зороастър на човешкото състояние. Зороастър подчертава човешката
свободна воля. Всички герои на Фирдоуси са сложни. Никой от тях не е архетип или кукла,
марионетка, а имат собствени характери и индивидуалности. Най-добрите персонажи имат
недостатъци, а и най-лошите персонажи имат моменти на човечност.
Фирдоуси е опечален от падането на Персийската империя и последвалото владичество
на араби и турци. В Шах-наме до голяма степен са направени усилия да се запази
паметта за златните дни на Персия, и да се предаде на потомците, така че те да могат
да се учат от опита и да изградят един по-добър свят. Въпреки че е формално мюсюлмански,
Шах-наме все пак има определено анти-арабски и анти-турски пристрастия

Фирдоуси/Фирдауси или Хаким Абу'л-Касим Фердоуси Туски (ок. 940 - 1020) е един от
най-именитите и велики поети на Персия, известен с прозвището "Омир персийски".
Фирдоуси е роден в Табаран, предградие на град Тус в иранската провинция
Хорасан (дн. Разави Хорасан) някъде между 932 и 941 година (най-вероятно - 935).
Собственото му име е Ахмед-Мансур. Абу ал-Касим (Абулкасем) е името на султан Махмуд
Газневи. То е почетно и според тогавашните ислямски канони е задължително за поета.
Фирдоуси е псевдоним на писателя и значи "Райския". Освен това го кичели със званията
хаким (учен, мъдрец) и устад (майстор). Роден е в семейството на дихкана Хасан.
Слабо се интересувал от имота на баща си. Бързо се увлякъл от науките и поезията.
Говорел арабски и литературния език на домюсюлмански Иран - пехлевийски
(средноперсийски) - и вероятно е бил подробно запознат с поетическата история на Иран
и неговите царе.