Намерих я в купчината ненужни книги, приготвени за изхвърляне - малка синя книжка за суровия Север, дивата Арктика, ледовете и безумието на един французин, решил да победи бурите и невъзможността.Чета и съм се сгърчила от въображаемия студ и силата на духа при тези нечовешки условия. Мисля си: Дааа, лесно е да бъдеш велик сред удобствата на цивилизацията. Не е и трудно да си намериш публика, която да ти се възхищава и да скандира: "Да, ти си най-великия! ". Понякога ние изобщо не осъзнаваме колко е лесен живота ни, колко е удобен, как не е нужно да се бориш ден след ден, за да оцелееш. Ние не виждаме всичко това: предметите, без които не можем, навиците, без които не можем, удоволствията, без които не можем, дреболии-хиляди-без тях бихме се побъркали. От тук и дивият страх да не се лишим от тези неща.
И понеже е толкова лесно да оцеляваме, пак сме нещастни. Седим и се чудим: къде е клопката. Не може просто така всиччко да е наред...!! ! И това не ни дава мира. Затова, ние хората, бидейки мазохисти, сами създаваме болката за себе си, защото тя ни пречиства и изкупва греховете ни, успокоява съвестта ни и ни кара да се чувстваме по-чисти и по-извисени.
Човек наистина не се е променил толкова през вековете - същите потребности: някой да го обича, да е сит, разбран и да доказва себе си, да греши и да търси изкупление...
Да, светът е неузнаваем, но само привидно. Да, хората стават все по-прагматични, по-целеустремени, но и по лабилни, по-луди, по-безпомощни.
Човекът и природата, един срещу друг, един в друг, един за друг. Без предмети, без нищо. Душата срещу нямата сурова красота.
Потресаващо е.