Лирика

Микеланджело Буонароти

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Език:: Български и Италиански
Наличност:: Екземплярът временно не се продава. Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу. Налични екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1970 г.
Език:: Български и Италиански
Страници:: 184
Корици:: Твърди
Преводач:: от италиански Драгомир Петров
Художник:: Олга и Васил Йончеви
Категория:: Поезия
Ширина (мм):: 186
Височина (мм):: 254
Дебелина (мм):: 19

Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони, известен още само като Микеланджело (1475 - 1564), е италиански ренесансов скулптор, художник, поет и архитект, представител на Флорентинската школа. Смятан е за един от тримата титани на Ренесансовото изкуство заедно с Леонардо да Винчи и Рафаело. Творчеството на Микеланджело се отличава с патос и непрекъснато търсене на идеала за красота като отражение на идеалите на епохата за физическа и духовна мощ и трагизъм. Не твърде обичайна е историята на поетичното наследство, което Микеланджело Буонароти ни оставя. Поддавайки се на същия властен подтик, който го люлее между скулптурата и живописта, още като младеж той дава словесен израз на своите мисли и видения, на поривистите порои, които поят или рушат духа му, покривайки писма, рисунки и случайни листове с незавършени стихотворения, странни хрумвания, откъси и наброски. Но разяждан от вечно недоволство, отчаян от несъответствието между внушителните си замисли и осъщественото, Микеланджело не отдава особено значение на своите стихове. Едва 60 г. след смъртта му, в 1623 г., синът на неговия племенник (известен в литературата под прозвището Микеланджело - младият) събира и публикува литературното наследство на своя велик едноименник и дядо. Но плащайки дан на господствуващия литературен вкус и на своята собствена посредственост, той ги подлага на безмилостна редакция, променяйки думи, изрази и обръщения, завършвайки самоволно незавършените стихотворения и налагайки върху цялото печата на една благонравна и салонна огладеност, която за дълго време фалшифицира представата за поета Микеланджело и става причина за известно неразбиране и известна несправедливост. Едва в 1863 г. Гуасти издава във Флоренция първото критическо издание на неговата поезия, като възстановява оригиналния текст, а след него в 1897 г. и немският филолог Фрай, чието издание се смята до днес за основно. Ако едно условно деление поставя в първия и най-просторен дял на Микеланджеловите литературни творби любовните стихотворения, това вече прави достатъчно ясна връзката на поета с предшествуващите три века на италианската култура, чийто пример остава жизнен и заразителен. Петрарка е все още оня жрец на словото, който държи в сладостен плен всички стихотворци в Италия и Европа. Умението да се изказваш в стих съзвучно и елегантно, както правеше той, е въпрос на достойнство за всеки издигнат дух. Сладостната чувственост на неговия образен свят, спокоен и ясен, гъвкавата му мекота и пластичност са непостижим пример за подражание. И Микеланджело също се оставя на удоволствието на литературната игра, която води понякога със заблуждаваща лекота и изящество. Платонизмът, който намира своята втора родина в Италия, възроден и присаден върху идеите на християнството, има още по-голямо значение за неговата поезия. Приятели и учители на ранната му младост, която той прекарва в двора на Медичите, са Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола, основателите на "платоническата академия". И ако в условното деление на литературното му наследство обособим в една втора група стихотворенията, посветени на абсолютната красота, ясно ще стане значението на неоплатонизма като концептивен хранител на неговата поетика. А в нея най-напред ще попаднат сонетите, посветени на Томазо деи Кавалиери, явил се на поета като пример на съвършената хармония, чрез която платоническата идея се осъществява в чувствените видимости. Третият тематичен кръг, който условно бихме могли да разграничим в поезията на Микеланджело, обхваща стихотворенията, посветени на страданието и вярата. Наистина, както мислителите неоплатоници изпълниха наследството на древния си учител с християнско съдържание, така и Буонароти тръгна от езическия идеал за чистата форма, за да я разтвори в християнското схващане за абсолютната красота, дарена от Бог на душата и въплътена с длето или четка от художника за негова прослава. От друга страна, почти всичко, излязло изпод перото му и посветено на любовта или красотата, беше вече обгорено от пламъка на страданието, на стремежа към непостижимото. И все пак, въпреки че определени тръпки в неговото усещане за смъртта се коренят навярно във въздействието от проповедите на Савонарола, които той слуша във Флоренция почти едновременно с уроците на платониците, очевидно е, че значително по-късно, макар и не изведнъж, мисълта за смъртта започва да го завладява. Статуите на Денят и Нощта, които към шестдесетата си годишнина той вае за гробницата на Медичите, имат своите не по-малко изразителни, макар и не така широко известни съответствия в неговата поезия. Вечният ритъм на живота и смъртта, на борбата и покоя, бива възприет от поета първоначално като примамно обещание за почивка след толкова борби и страдания. Но тази мисъл не може да успокои за дълго неспокойния дух на Буонароти, който все по-настойчиво, с все по-савонаролианска страст започва да се тревожи за безсмъртието на душата си след това така мрачно прозрение: "Роденият към смърт отива; в бега на слънцето и дните твар земна не остава жива."