Истина е, че България е отечество на всички ни, но си мисля, че наред с това всеки човек има и едно малко отечество: това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света, дворът с чисто пране по тела, мама, която събира привечер прането, а моя милост се държи за полата й и гледа с любопитни очи съседните къщи, бялата кариера зад къщата, Балкана зад кариерата и слуша човешки гласове, кучешки лай, камбаната на старата часовникова кула. Ще мине време, момчето ще се осмели да остави полата на майка си, ще надникне на улицата и докато стои на разтворената вратница, ще открива, че и други деца стоят на разтворените вратници. Постепенно ние ще се запознаем, ще се сближим, ще тръгнем неусетно да се къпем в реката през лятото, после ще се съберем в училището, за да учим азбуката и таблицата за умножение, ще се катерим по планинските склонове за малини и кестени, ще правим пързалки през зимата, докато ни покарат сколуфи, и когато ни покарат сколуфи, ще усетим, че вече сме възмъжали, ще забележим, че около нас има момичета, пък и момичетата, от своя страна, ще ни забележат, но няма да ни остане време за това, защото тръбата тръби и моя милост трябва да седне остриган в новобранския влак.