Писма

Александър Балабанов до Димитър Бобошевски

Александър Балабанов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: УИ "Св. Климент Охридски"
Град на издаване:: София
Година:: 1992 г.
Език:: Български
Страници:: 284
Корици:: Меки
Категория:: Мемоари, биографии, писма
Ширина (мм):: 145
Височина (мм):: 200
Дебелина (мм):: 13

Кой е професор Балабанов? Виден филолог с най-широк профил - учен, преводач, поет, литературен критик, публицист, сказчик, инициатор на издания и дружества, Балабанов се намира в центъра на българския културен и литературен живот през първите десетилетия на XX век. Роден в началото на 1879 година, месеци след освобождението на България в град Щип, в останалата под турска зависимост Македония, той принадлежи към поколението български интелигенти, които още в гимназиалните години проявяват удивително ранна духовна зрелост. Закърмени от енергията на следосвобожденското време, те пазят в душите си почитта към възрожденските идеали на героите в националноосвободителните борби, същевременно, водени от съзнанието, че млада България се нуждае от развитието на отечествената мисъл, на науката, литературата, изкуството, на културата като цяло, откриват своите нови герои. Стремежът към по-високо културно развитие, към обширна обща култура е доминираща черта на младежите от това поколение. Любовта към поезията е тяхно постоянно емоционално и страстно състояние, което като че ли иска да навакса пропуснатото от нацията през годините на робството. Маниерът им да четат и декламират стихове, да се наслаждават на тяхното звучене създават близости, привързаности, които остават за цял живот. Освен общото увлечение към поезията и другите изкуства - музика, живопис, скулптура, младежите от това поколение имат и една обща цел: да изградят себе си и всеки със своя индивидуален творчески дух, с присъщите само на него качества, способности, придобити знания да участва в единния строителен процес - да помогнат на българския народ след външните борби да се вгледа в себе си, да разбере същината си, да се самопознае. С разбирането за своята историческа отговорност за развитието на България, те се чувстват призвани да придобият европейска образованост и "с куфар, без бохча или само с бохча" тръгват по света, за да се подготвят за мисията, която им предстои. За изграждането им като личности значителна роля имат техните учители в гимназията. Оригинални и високообразовани хора, те им създават модел за обществено служене. В Лайпциг - града на музиката, Балабанов, както и другите български студенти, наред с университетското знание утолява жаждата си за концерти и театрални постановки, а пътуванията му до Берлин са свързани с посещаването на сказки по икономически и социални проблеми. Вглеждането в чуждата страна поражда сравнение с България, с нейната бедност, но отнасяйки се с уважение към достойнствата на живота в Германия, младежът забелязва и неговите негативни страни: "Пуста България, за съжаление е като я погледне човек по-отдалече, но поне там не са толкова безчувствени автомати хората като тука, та има се надежда за нещо, но никога не й желая да стане и тя това, което са станали държавите в Европа." Явна е идеята на Балабанов за пътя, по който българският народ трябва да установява облика и културата си - чрез сродяване с чуждото, но без да губи своята самобитност. Съществена роля за личностното изграждане на студента Александър Балабанов има влиянието на философските учения на Лайбниц и Шопенхауер. Интересът към тях е свързан с университетската програма, но и с духа на Германия, на нейната преди всичко философска култура, със стремежа към сферата на мисълта, на чисто духовните търсения. Безрезервното увлечение на Балабанов към ученията на тези мислители има и по-интимни причини, мотивира се и от присъщи черти на натурата му. В писмо от 23 април, 1904 година до приятеля си Бобошевски той признава, че философията на Лайбниц му причинява "безгранично удоволствие". Пак за преодоляване на лоши мисли, за укрепване на духа чете и препоръчва Шопенхауер. Този философ му бил близък и като личност - изучавал античните мъдреци по първоизворите, владеел древни езици, обичал Платон. От учението на Шопенхауер Балабанов извежда за себе си ценностната йерархия, според която на първо място стои отговорът на въпроса какво представляваш, как си се самоизградил като личност, а не какво притежаваш и какво другите мислят за тебе. Философът го учи да разчита на онова, което носи в себе си, да се осланя на собствения си дух, устремен към идеала, който сам си е създал. Защото смисълът на живота не е навън, а вътре, в самия тебе, в собствените ти скрити ценности. И още: да гледа на мрачното в живота с "весела сериозност", само като стимул за резигнация, след която се стига до надмогване на песимизма и до придобиване на познание и на истинска свобода. Поглъщайки упорито и целенасочено богатствата, които му предоставя чужбината, студентът Александър Балабанов гради самочувствие на интелектуалец, чийто идеал е пълноценното духовно осъществяване в работа за България. Писмата от последните години на следването до приятеля му Димитър Бобошевски издават нетърпелива жажда за включване в мечтаното народополезно дело: 23. 2. 03, Ерланген. "Решихме да издаваме вестник на немски за Македония с име "Das makedonische Echo" (...) Най ме радва, че скоро ще се отърва от тоя смрадлив живот и ще започна истинския, за който се готвя 25 години хемен." 3. VI.04, Ерланген. "Ще си намеря веднага работа в София, не ами още първата неделя ще основа едно списание - много сериозно ти казвам това - списание всекинеделно, като немското Zukunft - и въобще много работи тогава ще наредим според навременните обстоятелства." "Навременните обстоятелства" най-вероятно не са благоприятствали скорошното осъществяване на тези смело начертани планове и писмата от София до Германия, където Бобошевски е отишъл да учи, изразяват умора и разочарование. Подобно на другите български интелигенти в началото на века, Балабанов драматично преживява конфликта между мечти и действителност; у него той поражда разбирането, че съдбата на духовния работник у нас е свързана с недооценка и неразбраност, че в културата на българите липсват онези благоговеещи чувства, каквито забележителните личности заслужават. Обхващащите го понякога меланхолични настроения той преодолява (в духа на Шопенхауер) с активно участие в различни сфери на културния и образователния живот. Преподаването в Първа мъжка гимназия (1904-1912) върви успоредно с основаването и редактирането (заедно с Павел Генадиев и Симеон Радев) на списание "Художник" (1904-1909); с Александър Гиргинов и Йосиф Хербст издават вестник "Време" (1908-1911). През 1912 година Балабанов постъпва като доцент в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет, а през 1921 година, вече професор, основава Катедрата по класическа филология, чийто титуляр е до1944 година. Работата му на учен-изследовател е неотделима от превеждането на множество класически творби - от западноевропейската литература: Гьотевия "Фауст", съчинения от Хайне, Шилер, Шекспир, и най-вече от античните писатели: Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, Сафо, Платон, Теофраст. Умеещ да се вживява в културата, бита и светоусещането на хората от древността, Балабанов не губи остротата на сетивата си за съвременната му реалност. В същата 1921 година, в която е удостоен с професорско звание, той основава вестник "Развигор" - единственият, според думите му, литературен седмичник в Европа. Като "един нарочен орган", вестникът трябва своевременно да осведомява за духовния живот в страната и в чужбина, да работи за културната издигнатост и по-високата образованост на българина. С това издание Балабанов свързва надеждите си да обърне вниманието на българските писатели към античната литература, която може да им изгради сигурен естетически вкус, да им създаде вярна представа за модерност и тенденциозност. Поставяйки на страниците на вестника въпросите за необходимостта от познаването на западноевропейската класика, за отношението между чуждото и своето, той следва идеята на Гьоте за световна литература и мечтае за мястото на големите български писатели в нея. Основният естетически критерий, от който се ръководи вестникът, е наличието на оригинално и самобитно мислене, отхвърлящо заучените чужди фрази. На самостоятелно мислене професорът учи и своите студенти. Участниците в организираното от него дружество "Бяло море" пишат автореферати, в които отстояват собствените си тези. Търсещ близостта с младите хора, непринуденото общуване с тях, професорът е инициатор на извънаудиторни събития, на туристически излети с някаква родолюбива цел. Неговите ученици Тодор Боров и Д. Б. Митов му остават предани до края на живота си. Знак за полифоничното единство на Балабановата личност са съществуващите около нея легенди, анекдоти, карикатури. Те се мотивират от непривичността на неговата външност, походка, залисаност. В един от самоаналитичните си афоризми той сам обяснява своята странност за другите със своеобразието на мисленето си - противоречиво, течащо, диалектично, определящо ритъма на външния му живот: "Мислите ми кипват внезапно, премятат се, напират една през друга, тълпят се, отгъват се една от друга, ту навеждат главата ми, ту ме подкарват да тичам пред тях, подир тях, ту заковават нозете ми в твърдата земя, ту събират пръстите ми в пестница, ту размахват ръцете ми като крила на вятърна мелница... Преживял първото си любовно увлечение преди заминаването за Германия, познал страданието от ранната смърт на любимото момиче, в писмо до Бобошевски Балабанов представя любовта си към Люба Ганчева като дълги до самозабрава разговори. По-късно по повод на своя състудентка пише, че външната ѝ красота не е причина да бъде влюбен. Като най-важно условие за свързаност поставял духовното и душевното родство. "Въобще виждам, че само с хептен близък човек имам какво да си кажа.", четем в писмо от 21 април, 1904 година. Кореспонденцията му с Димитър Бобошевски показва каква наслада е изпитвал от общуването, колко бил предан в приятелството: "Има ли други, както сме ние с теб, почти без никакви тайни." Именно дълбокото духовно разбирателство стои в основата на връзката му с младата Люба Ганчева, на която той дава поетичното име Яна Язова. Голямата възрастова разлика може и да го е притеснявала, но от древните поети той е научил, че възрастта не е преграда; поощрявал го е и примерът на любимия му Гьоте, който до края на олимпийската си възраст се влюбвал в млади жени и девойки...