Ад в рая

Един неиздаван автобиографичен роман

Кирил Христов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Отлично запазена, има посвещение на титулния лист.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: УИ "Св. Климент Охридски"
Град на издаване:: София
Година:: 1997 г.
Език:: Български
Страници:: 272
Корици:: Меки
Категория:: Българска проза

Кирил Христов е български поет, писател и драматург. Роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия". Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен. През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен. През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб. Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му. Появяват се през 1894 г. Печата в сп. "Дело" №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга "Мисъл", в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка "Песни и въздишки", която има шумен успех. Завършва гимназия в София.Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка "Трепети". Излиза третата му стихосбирка "Вечни сенки". През 1901 г. излиза четвърта поетична книга "На кръстопътът". Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската, а по-късно в Софийската народна библиотека.