"Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи. По серпентините водачът е нейде високо над него. Сепването на последния се предава като по жица на първия. Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с не свой глас: - Лавина! Този вик дава окончателния тласък. Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу... И изведнъж..."





Поетесата Блага Димитрова е автор и на няколко романа, между които "Лавина" (1971 г.) се откроява с разтърсващата драма на сюжета и неочакваната метафоричност на внушенията.

След появата си романът предизвиква смут и тиха паника сред литературните милиционери. Защото надушват, че творението е "опасно", но не могат схванат откъде идва "опасността" на посланието.

Авторката, макар и непряко, но съвсем откровено пита: не сме ли ние, българите, една група алпинисти, които ни обединява само катеренето. Трудното (зимно) изкачване, в което всеки трябва да преодолее себе си. И да намери път към общността, към другите.

И още: Кога пада лавината? Кой провокира нейната ярост? Случайно ли връхлита върху нас или всичко е закономерно? Коя лавина - видимата или невидимата - умъртвява завинаги личността? Каква е вечната цена на индивидуалното оцеляване? Трябва ли на доверието да се отвръща с доверие, какъв точно водач е нужен?

Блага Димитрова натрупва недоразуменията сред героите си и те отприщват вътрешната лавина на страстите. И всички несъвместими неща започват заедно да се търкалят към пропастта: падение и величие, сила и слабост, предателство и себеотрицание, бивши приятели и безжизнени тела на бивши неприятели.

Блага Димитрова изповядва литературата като "самопознание на национална, на лична и общочовешка съдба". За нея Петър Увалиев твърди, че "е възстановила достойнството на Думата".