"Голяма беше радостта на Танабай, когато една сутрин видя в табуна своя раванлия. С увиснало парче връв от оглавника, със седло.
- Гюлсаръ, Гюлсаръ, здравей! - препусна презглава Танабай и го видя отблизо с чужда юзда, под чуждо тромаво седло, с тежки стремена. И това, което най-много го възмути - с разкошна кадифена възглавница на седлото, сякаш го яздеше не мъж, а някоя дебелогъза жена.
- Пфу! - Танабай плю от възмущение. Той искаше да хване коня, да свали от него цялата тая глупава сбруя, но Гюлсаръ избяга. Сега раванлията не се интересуваше от него. Той обикаляше около кобилите. Толкова се беше затъжил по тях, че не забелязваше бивалия си стопанин.
"Значи, все пак избяга, скъса поводите. Юнак! Потичай си, потичай си! Бъди спокоен, няма да те издам" - помисли си Танабай и реши, че трябва да пусне табуна на воля. Нека Гюлсаръ се почувствува като у дома си, докато не са дотичали да го вземат.
- Тццц, тццц, тццц! - викна Танабай, изправи се над седлото и размахвайки укрука, подгони табуна.
Женските побягнаха, викайки жребчетата, лудо препуснаха младите кобили. Вятърът развяваше гривите им. Раззеленялата се земя ликуваше под слънцето. Гюлсаръ трепна, изправи се и тръгна наперено, застана начело на табуна, прогони новия жребец чак накрая, а той се заперчи пред табуна, запръхтя, затанцува, минавайки ту от едната, ту от другата страна. Мирисът на табуна замая главата му - мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър. Не го беше грижа, че е с това глупаво седло, с глупавата кадифена възглавница, че тежките стремена го удрят по слабините. Забрави как вчера стоеше в района, до големия коневръз, гризейки мундщука, как се плашеше от рева на камионите. Забрави как после стоеше в локвата до един смрадлив павилион и как новия му стопанин излезе с компанията си и всички воняха. Как се оригваше и сумтеше новият, като се качваше върху него. Забрави как по пътя глупашки запрепускаха през калта. Как той понесе новия си стопанин с всички сили и как той се тръскаше на седлото, подскачайки като чувал, а после започна да дърпа юздите и да го бие с камшик по главата.
Всичко забрави раванлията, всичко, миризмата на табуна замая главата му - мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър... Тичаше раванлията, тичаше и не подозираше, че преследвачите идват да го вземат.
Танабай върна табуна на старото място и ето че от аила дойдоха двама коняри. И отново откараха Гюлсаръ от табуна в конюшнята.
Но скоро той пак си дойде. Този път без юзда и без седло. По някакъв начин бе свалил юлара от главата си и през нощта бе избягал от конюшнята. Танабай отначало се смая, а после се умълча и като си помисли, метна укрука на шията на раванлията. Сам го хвана и сам го поведе към аила, като помоли младия пастир от съседния стан да му помогне да го откарат. По средата на пътя срещнаха конярите, които идваха за избягалия раванлия. Като им предаваше Гюлсаръ, Танабай дори им се скара:
- Вие там без ръце ли сте всички, та не можете да опазите коня на председателя! Завържете го по-здраво."
Ключови думи: Ч. Айтматов, 12 декември 1928 г., Шекер, Киргизстан, разкази, повести, романи, сценарии
