Днес творчеството на Алфред Хичкок е предмет на възхищение в целия свят и младите хора, които сега откриват "Прозорец към двора ", "Шемет", " Север-северозапад", вероятно си мислят, че винаги е било така. Но ситуацията е доста по-различна.
През 50-те и 60-те години Хичкок се намираше на върха на успеха и творческата си енергия. Вече прочут от рекламата, която му беше осигурил Дейвид Селзник по време на четири или петгодишния договор, който ги свързваше - сътрудничество, илюстрирано чрез "Ребека", "Небезизвестните", " Омагьосаният ", "Случаят Парадайн", - Хичкок стана световноизвестен с продуцирането и воденето на телевизионния сериал "Подозрение", а след това и на "Алфред Хичкок представя " в средата на 50-те. За този успех и за значителната популярност американската и европейската критика ще го накарат да си плати, изследвайки работата му със снизхождение, осъждайки филм след филм.
През 1962 г., докато се намирах в Ню Йорк за представянето на "Жюл и Жим", забелязах, че всеки журналист ми задава един и същи въпрос: "Защо в "Кайе дю синема" вземат Хичкок на сериозно? Той е богат, има успех, но на филмите му им липсва съдържание." Един от тези американски критици, на когото в продължение на цял час хвалих "Прозорец към двора ", ми отговори съвсем сериозно: "Вие харесвате филма, защото не сте от Ню Йорк и не познавате добре Гринич Вилидж." Отговорих му: "Прозорец към двора" не е филм за Вилидж, а за киното, което аз познавам."
Върнах се в Париж обезпокоен.
Миналото ми на критик беше все още съвсем близко и не се бях освободил от желанието си да убеждавам, което беше общото между младите хора от "Кайе дю синема". Тогава ми дойде на ум мисълта, че Хичкок, чийто рекламен гений може да се сравнява само с този на Салвадор Дали, в крайна сметка се оказва жертва в Америка и в очите на интелектуалците, на множеството шеговити интервюта, непринудено обърнати на подигравка. Гледайки неговите филми, беше очевидно, че този мъж е размишлявал върху средствата на своето изкуство повече, отколкото който и да било от събратята си и ако приемеше - за пръв път - да отговори на поредица систематизирани въпроси, от това би могло да се получи книга, способна да промени мнението на американските критици.
Ето цялата история на това издание. Търпеливо осъществена с помощта на Хелън Скот, чийто издателски опит се оказа решаващ, нашата книга - вярвам, че мога да го кажа -постигна целта си. При появата й един млад американец, преподавател по кино ми предсказа: "Тази книга ще навреди на репутацията ви в Америка повече от най-лошия ви филм." За щастие Чарлс Томас Самюълс грешеше и се самоуби година или две по-късно, поради по-добри причини, надявам се. В действителност, през 1968 г. американските критици станаха по-внимателни към творчеството на Хичкок - филм като "Психо" и днес е считан от тях за класика, - а по-младите киномани приеха окончателно Хичкок без да му държат сметка за успеха, богатството и известността.
Франсоа Трюфо