Ектор Мало
(20 май 1830 - 17 юли 1907)


Без дом
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Без дом (Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи.

Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.





ЕДНО ДЕТЕ БЕЗ ДОМ

Авторът на тази книга Ектор Мало не е сред големите френски писатели на XIX век. „Без дом“ е най-доброто, което е написал. Но това е действително една хубава книга, композирана най-просто и обикновено, както често става с хубавите творби в литературата. Едно бедно момче, без родители, без дом е принудено да пътува из Франция и да среща различни хора по своя път — добри и лоши. Това дава възможност на автора да нарисува широка картина на тогавашното общество и същевременно да изгради редица интересни и живи характери.

Нека си припомним, че по този начин са композирани някои от най-хубавите книги в световната литература. И Дон Кихот например пътува по пътищата на Испания, за да се бори за правда и справедливост. И мошеникът Чичиков пътува из широките руски простори, за да купува мъртви души. И барон Мюнхаузен пътува и изживява различни фантастични приключения, и други.

Както за всяка литература, така и за детската и юношеската особено важно е изграждането на ярки образи, които не само да се откроят, но да останат като живи в паметта на читателите, да накарат тези читатели да ги заобичат, да ги приемат в своята среда, да се поучават от тях.

Успял ли е в това отношение авторът на „Без дом“? Аз мисля, че е успял. Особено шо се отнася до главния герой — момченцето Реми. Та нали то страда, радва се, нали през неговия поглед е видян светът — цялата разнообразна действителност, сред която е принудено да се движи.

А това е много трудно — да гледаш света, хората с наивния и все пак остър, буден поглед на едно изоставено, страдащо дете, което няма никакъв житейски опит. То тръгва от бедната селска къщичка на мама Барберен, където неговият свят е бил крайно ограничен между селските животни и няколкото съседи, за да се намери изведнъж по дългите пътища на Франция, да се превърне в бездомник, който скита от място на място, от град на град и се бори за малките житейски радости — късче хляб, подслон в някоя колиба, възможност да пее и играе пред оскъдната публика.

Но това момченце никога не изпада в униние, никога не губи своего човешко достойнство, запазва непокътната същността си и ведрия си поглед към живота. Авторът се е стремил да ни го покаже цялостно и когато греши, и когато успява, и когато се радва, и когато пролива сълзи.

Интересен момент е например заспиването на момченцето в колибата през ледената зимна нощ, сред вълците, което става причина да загинат двете кученца. И след тази тежка простъпка — благородното отношение към детето на стареца Виталис. Ето този старец е най-хубавият образ в книгата и най-голямата сполука на автора. Читателите непрекъснато разкриват благородството, безкористността, човещината на този стар човек, който носи тежкия кръст с открито сърце и с песен на уста. А някога той е бил голям, прославен певец на Италия, но когато загубва гласа си, запазва своето достойнство. И решава да се скрие от света, за да го запомнят хората само в разцвета на изкуството му. И все пак да остане верен на това изкуство като беден, пътуващ музикант. И за него, и с него умира ...

Чудесна е тази малка група, която пътува, пее и танцува, съставена от един болен старец, който се оказва бивш голям певец, от едно бездомно дете, което се оказва син на английски благородник, и от няколко животни — кученца, маймунка. С голяма обич са описани тези животни, особено кученцето Капи. Това одухотворяване на животните, това разкриване на тяхната човешка същност е направено с обич и мяра. И ние, читателите, обикваме кученцето Капи, равноправен член на малката артистична група. Защото тези няколко пътуващи музиканти си остават истински артисти в най-хубавия и благороден смисъл на думата — артисти сред нищетата, мизерията, призрака па глада и неизвестността.

С помощта на тези няколко герои Ектор Мало е успял да направи и един разрез на тогавашното общество във Франция, да ни покаже тенекия живот на миньорите, на градинарите. И заедно с това тяхната скромна човещина, готовността им винаги да помогнат на тези, които страдат, които имат нужда от закрила.

Детето, естествено, среша и лоши хора, по при сблъсъка с тях отново се откроява благородството не само на него, но и на всички, които му помагат — обикновени, бедни хора. Те не се задоволяват само със съчувствие, така обичано от интелектуалците, а са способни за саможертвена помощ.

В един по-дълбок план ние разбираме частица и от същината на капиталистическото общество в голямата западна държава през XIX век — разцвета на капитализма, и колко малко са грижите към човека, колко безпомощен и беззащитен е той, когато е беден и когато е бездомен. Той винаги може да изчезне от света, да се стопи. И никой от тези, които би трябвало да бъдат отговорни за човека в демократичната културна държава, няма да му се притече на помощ, няма да почувствува някакъв срам.

Стоят изправени едни срещу други в мълчалив двубой полицаите, кметовете, властниците, алчните „артисти“ като Гарофоли и бедните градинари, честните миньори, скитащите музиканти. И ние чувствуваме дълбоката нравствена истина, която се крие в народните недра.

Много правилно авторът не прави свои изводи, не поучава, а само рисува, показва спокойно или развълнувано действителността. И това е едно от достойнствата на неговата творба.

Той, поначало сполучливо, дава възможност на момченцето да преодолее всички трудности и да се озове в богатия аристократичен дом на семейството, от което произхожда. Но по неговия път към „щастието“ остават скъпи жертви — най-напред старецът Виталис, а след това маймунката Добродушко, кученцата Долче и Зербино. Смъртта на този благороден старец и па тези малки животинки изпълва с трагическа красота интересното повествование.

***

Една от първите книги, които съм имал възможност да прочета като дете, беше именно „Без дом“ в съкратено, но хубаво издание, с бели корици и богати илюстрации.

Оттогава изминаха много години, но все още помня не само главните герои — момчето Реми и стареца Виталис, но и светлото, радостно чувство, което ми бе донесла тази книга. Това чувство ме връща към най-хубавите детски години, които остават завинаги в нашата душа.

И ето този спомен ме накара да хвърля нов, вече „мъдър“ поглед към книгата „Без дом“. Но именно мъдрият поглед не успя да убие детското очарование.

А това показва, че книгата действително е хубава.

Ефрем Каранфилов