Купринъ е най-талантливиятъ съврѣменъ руски писатель. Той е отъ малцината останали вѣрни на старитѣ завѣти на Пушкина и Тургенева, и не напразно казватъ, че Толстой е обичалъ измежду сегашнитѣ руски писатели най-много него. По стилъ Купринъ много прилича на Толстоя, а може би и го надминава. Езикътъ му е образенъ, образитѣ му сѫ, сѣкашъ, антични мраморни статуи.

Купринъ обича живота и въ всичкитѣ му разкази личи тая радость отъ живота. Те сѫ, както казва единъ руски писатель, пѣсни на земната радость. Бившъ офицеръ, той отлично познава офицерската срѣда, театралниятъ и цирковъ животъ нѣма тайни за него, а еврейския битъ той рисува по-добрѣ отъ мнозина руски писатели, евреи. Жаденъ за животъ, той иска всичко самъ да изпита - слиза на морското дънп, лети въ въздуха, излиза на сцената, участвува въ най-невѣроятнитѣ дружества, каквито само руската дѣйствителность е могла да породи. И за тая му любовь животътъ му отплаща съ взаминость - въ разказитѣ на никой другъ руски писатель не дъха повече животъ, отколкото у него. За смъртьта той избѣгва да говори и никѫде почти не разказва, какъ умиратъ героитѣ му. За смъртьта на Ромашовъ, героя на неговия <<Дуелъ>> читательтъ узнава само отъ рапорта на началника на убития. Самъ Купринъ, сѣкашъ, не иска да се спира върху неприятнитѣ подробности.

И срѣдъ ужасната до невѣроятность руска дѣйствителность, по-страшна и отъ най-страшния кошмаръ, бодро и призивно звучи неговата пѣсень за земната радость.

Прѣводачитѣ

===
Видно по правописа (по-честа употреба на "двойно Е") книгата е издадена в годините около Европейската война, преди 1920 г.