Пандира

Мюнхаузен от Бургас и останалите бургазлии

Румяна Емануилиду

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Наличност:: 1 бр.

За изданието

Издателство:: Знаци
Град на издаване:: Бургас
Година:: 2008 г.
Език:: Български
Страници:: 152
Корици:: Меки
Поредици и библиотеки:: Лица
Категория:: Мемоари, биографии, писма
Формат:: 140/100
Дебелина (мм):: 10

Журналистката Румяна Емануилиду издаде малка книжка, посветена на Петко Благоев, влязъл в бургаските легенди като Петьо Пандира. Книжката представлява своеобразна мозайка, която чрез съчетаването на спомени и мнения на редица стари бургазлии възражда образа на колоритния спасител на някогашния бургаски плаж. Анекдоти за него и негови крилати фрази и до днес се повтарят по цялото протежение на нашето Източно Черноморие, в древния Пловдив и дори в София. Може би за да подчертае значимостта на своя герой, авторката е проявила скромност и не е написала името си на корицата на книгата. Но когато я четеш, виждаш, че Емануилиду се е постарала да издири всички възможни данни за героя си. Потърсила е документи за семейната и градската среда, в която е израснал бате Петьо, срещнала се е с живи представители на семейството и е провела десетки анкети и интервюта, за да очертае колкото е възможно по-плътно парадоксалния характер на своя герой и да го съживи за поколенията четвърт век след неговата внезапна кончина. По естествен начин в книгата „Пандира” стават герои и тези, които разказват спомени за него. А това са забележителни личности, представители на литературните и артистични среди, като Христо Фотев, Петър Незнакомов, Рангел Вълчанов, Петър Слабаков… Трудно ми е да напиша „и др.” от куртоазия спрямо големите имена. С помощта на техните живи разкази пред нас оживява жизненият и невероятният автор на спонтанни парадоксални изречения и ситуации Петьо Пандира. Авторката е обособила в специален раздел „лакърдиите и историите” за своя герой и те допълват портрета му. В края на живота си Петьо Пандира почти всеки ден прекарваше в компанията на Христо Фотев. Това бяха изключително приятни часове за поета. И до днес имам чувството, че присъствието на Пандира помагаше на Христо да преодолява екзистенциалната тревога. И „роденият в Истанбул… жител на Бургас” така се ободряваше, че неговият стих „Бургас е най-жестокият театър” отлиташе към младостта му и преставаше да бъде актуален. Книгата „Пандира” може да се възприеме и като попълнение на вече богатата колекция издания от личностни истории на видни бургазлии, като Петко Росен (автор – рано починалата Ева Воденичарова), спомените на Динко Хаджидинев за „старата бургаска бохема” и обемната поредица на Веселина Казакова. Ярката личност на Петьо Пандира с основание може да се нареди сред най-забележителните жители на нашия град през недалечното минало. Все още има обаче „гъзлии” (а не „бурги”), които ще ме попитат: „Защо нареждаш един „пройдоха и пияница” сред градския елит от миналото на Бургас?” Ще отговоря с думите на големия режисьор Рангел Вълчанов: „С него умря един град”. И възкресявайки образа на Петьо Пандира, авторката на тази книга всъщност възкресява парадоксалния като самия Пандир пристанищен Бургас. 2008 г. Проф. Иван Карайотов (някогашен съпияч на Петьо Пандира) Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира - легендарният бургаски зевзек, бохем и пияница. Пунктуално погледнато, по-скоро само чайките са най-старите бургазлии, тъй като часовникът на гарата е започнат през 1908 г., а бат Петьо Пандира е роден през 1919 г. Но тези разминавания са сигурно най-малките, които се случват в историите на Пандира. Неговото родно име е Петко Благоев. Въпреки че той е може би най-известният бургазлия, корените му не са от Бургас - баща му е от Карнобат, а майка му - от странджанското село Граматиково. Според краеведа Георги Райков той е роден в поморийското село Каменар, а според други - в махалата между старата болница и старите казарми. През 20-те години това е краят на града, а веднага след тях са започвали лозята. Сега там се намира един от най-хубавите бургаски квартали - „Лазур“. През тази махала е минавал пътят за народния плаж. Точно с плажа е свързан животът на Петьо Пандира. Митко Лисицата-Димитър Георгиев (виден бургаски зевзек, лека му пръст) имаше в личния си архив една снимка, която най-добре показва началото на кариерата на Петко Благоев като гларус, може би първия. На нея са Христо Георгиев-Рингата, Петко Благоев-Пандира, Георги Кондолов-Шерифа, Тома Димитров-Курназа и Петър Филипов-Румънеца като спасители на бургаския плаж през 1939 г. Петимата каяци са с перфектни тела, позират като на състезание по културизъм - с глътнати кореми и набъбнали мускули. Пандира е може би Първият български гларус чиито свалки на спасителен пост №10 с чужди туристки се превръщат в легенди. Някъде от това време е историята за пръстена и царската дъщеря, която ще направи Пандира известен по цялото Черноморие. Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче. Загубих си пръстена, проплакала царската дъщеря. Не бой се, казал Пандира и се гмурнал в морето. Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби. Дай пръстена бе, паламуд, изкрещял бат Петьо. паламудът отказва. Дай пръстена бе, паламуд! паламудът отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря. Естествено историята има и друг вариант, социалистически. Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отишло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо, и през сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен. Гмурнал се Пандира два-три часа, накрая намерил пръстена - един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли - да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твойта съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг - бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите - бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с добро Бургас и Пандира. Портрет на бат Петьо Пандира от негова германска приятелка през 1981 г. Някъде между първата и втората версия на тази история Пандира е Изпратен в лагера в Белене Според негови спомени, документирани в сборника „Морски таралежи“, това се случва след унгарските събития през 1956 г. Милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил у тях. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: Пандир, ела да пием по едно. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания. Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене. Съдили го за хулиганство, обвинявали го във всички социалистически грехове. При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка-ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира. Жената на бат Петьо Надка също е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съблякла. „Лягай в леглото“, казал зевзекът. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай... аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата. От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици. Тази история се разказваше от шоумена Миодраг Иванов на плочата на централния плаж в Бургас - място за младежки увеселения по времето на соца. Пандира е бил приятел с всички големи бургаски културтрегери. През 60-те и 70-те години в Бургаския драматичен театър играят артисти като Георги Калоянчев, Петър Слабаков, Никола Анастасов. Твърди се, че Пандира е прототип на героя на Георги Парцалев от филма „Петимата от Моби Дик“. Тъй като бил невероятен колорит, Калоянчев дори го водил на проби в сатиричния театър в София. Бургаският зевзек обаче се стреснал от сцената и целият чар на неговите истории отишъл по дяволите. Така се провалила артистичната му кариера на спасител от плажа. В свои интервюта за бургаския си период Слабаков сам си признава, че често е имитирал прегракналия глас на бат Петьо. Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда. Особено близък е бил с поета Христо Фотев. Веднъж се напивали в ресторант „Приморец“ заедно с друг бургаски поет - Димитър Велинов. По едно време се скарали със съседна компания, станал масов бой. След десетина минути, когато маризът (побоят) приключил, Пандира се измъкнал изпод една от масите и се провикнал: „Ей, има ли живи бе?“ Друг път пътували двамата в автобуса с Фотев и по едно време се задала контрольорка. „Пандир, нямам билетче, дай едно“, казал поетът. Кажи едно стихотворение тогава, казал бат Петьо. Тогава Фотев родил стиха: „Обичам сутрешната мента в устата що донася хлад и на бургаските пияници обичам гръмкия парад.“ Всяка стара бургаска кръчма пази десетки истории за бат Петьо Пандира. Легендата се е подвизавала и в „Морски вълни“ на „Александровска“, и в „Одеса“ на „Богориди“, и в Клуба на културните дейци, и в „Интера“ до гарата, и в шкембеджийницата до джамията срещу „Черно море“... Пандира умира през 1986 г., на 67 години. Казват, че си отива от този свят като щастлив мъж - нетрезвен и върху жена. Ама знае ли се. Пандира никога не разказвал една история по един и същ начин. За да не скучаят тези, които вече са я чували.