Паякът

Христо Карастоянов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Нова книга.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Жанет 45
Град на издаване:: Пловдив
Година:: 2010 г.
Език:: Български
Страници:: 206
Корици:: Меки
Категория:: Българска проза

„Паякът” се чете (подобно на повечето работи на Карастоянов) на един дъх. Просто така – хващаш го и не го оставяш! И те е яд, че свършва. И ти иде да удариш един телефон на автора му. (Ако си спомняте, така казва Холдън Колфийлд за добрия автор – ще ти се да му удариш един телефон.) Тъй като „Паякът” има външна криминална интрига, няма да разправям какво и с кого стават работите в него... Тъжен и смешен, страховит и по свой начин хуманистичен е този роман. Владимир Янев "Вътре бяха първите седем години на века, на когото все пак ужасно му липсваха първите седем. Ама много, много му липсваха. Болестите му не бяха детски болести и никога нямаше да ги израсте. Беше лош, отмъстителен век още от началото, и, бързо като старец, забравяше кого е изял на закуска. Затова в „Паякът” Христо Карастоянов му записа: „Ти беше на война. Беше много болен. Забрави какво е уважение и обич. Сега трябва да се излекуваш. Да си повярваш. Имаш много работа за вършене, а времето ти намалява.” После добави: „Това не е последното ми съобщение. Знам, че няма да разбереш какво ти казвам, а ако разбереш – няма да го запомниш.” Затова „Паякът” остана без развръзка и без поука. Последен роман? Карастоянов, тия ги разправяй на старата ми шапка." Мария Донева, думи в блога й „Лигите на дявола”, така наричали в Аржентина паяжините, които есен се носят по въздуха; това го разказва Хулио Кортасар в едноименния си разказ, по който по-късно Антониони направи прочутия си филм „Фотоувеличение”. Постоянно си мислех за това, докато четях романа на Христо Карастоянов „Паякът” – една книга, изплетена по всички правила на тези нежни капани, които подсказват повече за самота, отколкото за кръвожадност. Така се случва и с героите на Карастоянов, които са оплетени в самотния лабиринт на 90-те години от миналия ХХ-ти век и началото на сегашния ХХІ-ви. Лабиринт, който е по-скоро бойно поле, отколкото самотата на Кафка, но затова е по-парадоксален, защото това е самотата на смъртта прекосявана от живи хора. И ние следваме оплетените като въжета нишки на повествованието, за да открием заедно с главния герой, че „...адът не е място – адът е време...” Веселин Стоянов, actualno.com