Моите родители

Изъ детските ми спомени

Тодор Г. Влайков

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Забележки към кориците. Надписани две дати от вътрешната страна.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Синодално издателство
Град на издаване:: София
Година:: 1939 г.
Антикварна:: Да
Език:: Български
Страници:: 77
Корици:: Меки
Категория:: Мемоари, биографии, писма

Моите родители * На една от последните му снимки го виждаме свел кротко беловласата си глава, загадъчна усмивка трепва сякаш в слепите му очи и между пръстите му бляска броеница. Друг портрет, нарисуван от писателя Георги Константинов: "Висок, почти слаб човек, с малка брадичка и с особено, сякаш обгоряло, зачервено от огън лице, миловидно като образите на добрите светии по иконите." Преди това: гладко сресани назад коси, чист, замечтан поглед и лик, от който лъха благост и благородство. Додето се върнем съвсем назад и надникнем в самата душа на детето Тодор Влайков - дето се таи неизразимият "копнеж по нещо много, много хубаво". Нека запомним тоя тих ред от "Преживяното" - "нещо много, много хубаво." Но да се върнем още по-рано, когато прощъпулникът не е разчупен: под свидната родна стряха, в оня кът, отдето започва всеки човешки живот и дето човек се връща, за да събира опадалите бисери детска чистота и натопли с тях оскъднялата на обич пазва. Тези бисери Влайков пази до самия край на дните си: той сякаш продължава да съхранява детската чистота на душата си, вярата си, любовта си, независимо от падините и дълбочините, в които светът го захвърля; евангелската вяра на незабравимия автор на "Дядовата Славчова унука" е оная светла пътеводна звезда, която не изоставя писателя и в най-горчивите му дни. Иконата над леглото му, с тихото кандилце, е най красноречивия израз на дядо влайковата духовна просветленост и смирена проникнатост от дивната красота на православната, българската вяра. От отде иде тая светла вяра?... Светинята, благоговейното християнско чувство за Влайкова начеват сякаш от майчината му набожност и смиреност... Вазов видя майката народна закрилница, нарече я двукратно майка. Влайков, който я бе приютил в сърцето си цял живот, ни я показа духовно в спомените си за най-откровените и чисти мигове от своето детство - найзтопло обрисуван е нейният и "татовият" портрет в главата "Тяхната вяра и набожност", която ненапразно е включил в трилогията си "Вяра, надежда, любов" приснопаметният наш архимандрит Серафим (Алексиев). Дивни са тия редове, в които сякаш е запечатана една вечна картина на всежертвената майчина любов, проникната от горяща и всеотдайна вяра: вяра тиха и всекидневна, отразена в една друга и вечна Майчина любов и крило: Намерила ме била веднаж някаква болест, която ме хвърля в силен огън. Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание. Мама и тато се уплашват. Напарени са те: няколко деца вече на моята възраст са изгубили; не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?... Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят...