Истанбул червен

Ферзан Йозпетек

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Колибри
Град на издаване:: София
Година:: 2017 г.
Език:: Български
Страници:: 144
Корици:: Меки
Категория:: Чужда проза

"Истанбул червен" (2013) е литературният дебют на известния италиански режисьор с турски корени Ферзан Йозпетек. Книгата е обяснение в любов към родни му Истанбул, носталгичен разказ, обагрен в червеното на истанбулските залези, на старите трамваи, на изящните чаши за чай. Червеното на кръвта на младостта и на страстта. *** Той и Тя. Непознати, срещнали се в самолета за Истанбул. Той е турски режисьор, живеещ в Рим. Внезапното завръщане у дома е завръщане и към миналото, към спомените за майка му, красива и печална жена; за баща му, изчезнал мистериозно и също толкова мистериозно появил се отново след десет години; за баба му, изисканата "османска принцеса". За първото хвърчило, първия филм, първите откраднати целувки. Тя е бизнес дама, пътуваща по работа със съпруга си. Градът с вековна история и много имена ще й предложи не само силно сутрешно кафе, но и приятелство, непозволена любов и възможност да преоткрие себе си. Екранната версия на "Истанбул червен" е турско-италианска копродукция и вече се радва на зрителски успех и на множество номинации. *** Любов. Какво научих за любовта? Знам само, че тя съществува. Това, което научих за любовта и все още продължавам да уча, е същото, което обяснявам във филмите си. И то е, че никога не забравяме онези, които обичаме, защото те са винаги с нас; че има нещо, което ни свързва завинаги с тях, дори когато са си отишли. Научих, че има непостижима любов, несекваща любов, любов, която е можела да разцъфти, но е била попарена, преди да има шанс. Научих, че е по-добре любовта да те нарани и дори да ти остане белег: по-добре е да изгориш, отколкото сърцето ти да е вледенено като зимата. Откъс от книгата: Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на жи¬вота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта. /из филма "Последният харем" със сценарист и режисьор Ферзан Йозпетек/ Топло е. Заемам мястото си в самолета, слагам си предпазния колан. Защо всъщност е толкова топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух отвън със себе си. Вечерта в Рим е топла, но знам, че градът, в който отивам, ще ме по¬срещне със студен вятър. Истанбул. Там ме очаква нашата стара къща. Онази стара бяла къща, в която израснах, а после напуснах, преди да навърша осемнайсет години. Но в някакъв смисъл тя винаги е била за мен Домът. Дали е възможно човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той продължава да живее в нас дори когато къщата изчезне, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата. Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя колко пъти съм бил на този самолет и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, някога хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две големи липи, чийто мирис - когато разцъфнеха напролет в Истанбул - се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, все още мога да усетя това ухание. Каламъш, името на стария ми квартал, притежава същата сладостна сила; в мига, в който го произнеса, се връщам назад във времето. Връщам се отново в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрасно е да имаш стая с гледка, особено ако гледа към блещукащата в далечината синева. В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито хоризонт. Само тераса, заобиколена от газометри. Пейзаж, който не е особено римски, но въпреки това обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, свързано с този град. И все пак от време на време, изненадващо, все още мисля за прозореца от детството ми: когато се събуждам нощем, замаян от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си само небостъргачи. Много далече от онази бяла къща, която скоро няма да я има. Леко шумолене. Звук от бързо тичащи момчешки крака. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръщам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко¬лелата на самолета по пистата. После отново настава тишина. В почти празния самолет стюардесата бута количка с кафе. Затварям очи. Не ми се пие кафе, не желая да говоря с никого, искам само да си мисля за това, което ме очаква в старата ни къща. Отново шумолене, леко раздвижване на въздуха. Този път момчето се смее, докато тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се взирам в себе си. Сякаш се гледам от дълбините на миналото, от градината, от липите. Момчето не е само. С него има руса жена; облечена в строг, официален сив костюм; мило, леко сънливо изражение. Има и един елегантен господин с венецианска гондола в ръка; държи я така, сякаш е нещо изключително ценно. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме у дома в един шкаф и после се изгуби незнайно къде... Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато баща ми изчезна, ми казаха, че е заминал за Италия. Затова си го представях как пътува с такава венецианска гондола, точно копие на фигурката, която не ми бе позволено да докосвам. После баща ми най-изненадващо се върна. Истинска мистерия за мен. Както бе изчезнал, така се и появи, без предупреждение. Един ден, връщайки се от училище, видях, че старата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата. - Имам добри новини - каза тя с усмивка на лице. После прокара пръсти през косата ми, може би за да я приглади или пък това бе жест на нежност, желание да ме окуражи. Хвана ме за ръка и заедно тръгнахме към дневната. През открехнатата врата чувах развълнуваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, когото не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкова години отсъствие, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копринен халат с малки шарки; това облекло щеше да стане неразделна част от него през следващите години. Пристъпих плахо в дневната, неохотно. Толкова много време бе минало; когато той замина, още дори не бях проходил, и сега пред мен стоеше непознат. Не посмях да го прегърна и ако майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя. А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата инстинктивно знаят за какво трябва и не трябва да питат; усещат кога няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на баща ми, в чест на детето, което някога бях.

Ключови думи: Ферзан Йозпетек Истанбул червен